Никълъс Спаркс
Завой на пътя (37)

Глава 35

Майлз се питаше къде да отиде, какво да направи. Какво да прави сега, след като знае истината. Отговорът при Отис беше лесен. Нямаше какво да му мисли, нямаше какво да се обсъжда. Нямаше значение дали всички факти пасват в картината и дали хипотезата беше прекалено удобна. Той отлично знаеше, че Отис го ненавижда достатъчно, за да посегне на жена му и това стигаше. Отис заслужаваше всяко наказание, което законът би му наложил.

Само че нещата не стояха така.

Разследването не стигна доникъде. Досието, което сам той събира с такъв труд цели две години, нищо не значеше. Симс и Ърл, и Отис нищо не значеха. Нямаше отговор на загадката, докато без всякакво предупреждение се изтъпани на прага му, облечен в яке и готов да зареве.

И сега, той искаше да разбере:

Това имаше ли някакво значение?

Две години от живота му бяха минали с мисълта, че има. Плакал бе нощем, стоял бе буден до късно, пропушил бе, борил се бе, уверен, че един ден отговорът ще промени всичко. Този отговор заприлича на неизчезващ и недостижим мираж на хоризонта. И ето че сега го държеше в шепата си. Едно обаждане и той ще бъде отмъстен.

Можеше да го направи. Но какво би станало, ако при по-внимателно вглеждане се окаже, че отговорът не е онова, което е очаквал? Ако убиецът не е бил пиян, не е враг? Ако станалото не е резултат от безотговорно поведение? Ако се окаже пъпчив юноша с увиснали гащи и тъмна коса, който се е побъркал от страх и се кълне, че е било нещастен случай, който не е могло да бъде избегнат?

Тогава има ли значение?

Как да се отговори на този въпрос? Дали да прибави към паметта на жена си своите мъки от последните две години, както и дълга към сина си и закона, за да стигне до някакъв реално измерим отговор? Или да извади от получената сума възрастта на момчето, неговия страх и очевидната мъка, заедно със своята любов към сестра му и да сведе така резултата до нула?

Не знаеше. Онова, което знаеше е, че когато шептеше името на Брайън, в устата му оставаше горчилка. Да, имаше значение. Със сигурност знаеше, че винаги ще има и той трябваше да направи нещо по този въпрос.

В съзнанието си не виждаше никакъв друг изход.

* * *

Мисис Кноулсън бе оставила лампите да светят и те хвърляха жълтеникаво сияние върху пътеката, когато Майлз приближи до вратата. Долови лек дъх на пушек от камината, тихо почука и след това внимателно отключи и отвори вратата.

Задрямала под одеялото на люлеещия се стол, цяла в бръчки и побеляла, тя приличаше на гном. Телевизорът работеше, но звукът бе намален до краен предел и Майлз се промъкна вътре. Главата й се килна на една страна и тя отвори очи с весел поглед, който сякаш не помръкваше никога.

— Съжалявам, че закъснях толкова много! — каза той и мисис Кноулсън кимна.

— Спи в задната стая — обади се тя. — Опита се да те дочака.

— По-добре, че не е успял — отвърна Майлз. — Да ти помогна ли до стаята, преди да го взема?

— Няма нужда! Не ставай глупак! Стара съм, но още мога да се движа сама.

— Знам. Благодаря ти за днес.

— Оправи ли се всичко?

Макар че Майлз не й бе казвал какво точно става, тя забеляза тревогата в очите му, когато я попита дали ще гледа Джона след училище.

— Не.

Тя се усмихна.

— Винаги има утрешен ден.

— Да. Знам. Как беше той днес?

— Уморен. Малко тихичък. Не пожела да излезе и затова пекохме сладки.

Не искаше да каже, че е разтревожен, но и нямаше нужда да го казва. Майлз знаеше какво има предвид.

Като благодари още веднъж, той отиде в задната стая и пое Джона в обятията си, като внимаваше главата му да остане на рамото му. Той не помръдна и Майлз разбра, че беше изтощен.

Като баща си.

Запита се дали няма пак да го нападнат кошмари.

Отнесе го назад към къщи, сложи го в леглото. Зави го, включи нощното осветление и приседна на ръба на леглото. На бледата светлина изглеждаше по-малък и уязвим. Обърна се към прозореца.

Видя луната между завесите и посегна да ги затвори. Усети студа през стъклото. Вдигна завивката по-нагоре и прокара пръсти през косите на момчето.

— Знам кой го е направил — пошепна Майлз, — но не знам дали да ти кажа.

Джона дишаше равномерно, клепачите му не трепваха.

— Искаш ли да узнаеш?

В мрака на стаята, Джона мълчеше.

* * *

След малко Майлз излезе от стаята и взе бира от хладилника. Окачи сакото си в дрешника. На пода беше кутията с видеозаписите и след миг той посегна към нея. Занесе кутията в дневната, остави я на масичката и свали капака.

Взе наслуки една касета, пъхна я във видеото и се облегна назад.

Отначало екранът остана тъмен, после картината не беше на фокус и най-после всичко беше както трябва. Около масата в кухнята беше пълно с деца: крачета и ръчички се мятаха във въздуха като знаменца във ветровит ден. Част от родителите стояха наоколо, а други ту влизаха, ту излизаха от кадъра. Гласът зад кадър беше неговият.

Джона имаше рожден ден и образът му изпъкваше увеличен. Той е на две години. Настанен на високо столче, блъска с лъжица по масата и доволно се хили при всеки удар.

Появява се Миси с поднос кексчета. В едно от тях стърчат две запалени свещи и тя го оставя пред Джона. Тя пее „Честит рожден ден“ и родителите се присъединяват. За броени минути, ръце и лица са омазани с шоколад до неузнаваемост.

Камерата увеличава Миси и Майлз чува гласа си да я вика. Тя се обръща и се усмихва, очите й са пълни с радост и живот. Тя е съпруга и майка, влюбена в живота, който води. Картината потъмнява и идва нова сцена — Джона разопакова подаръците си.

След това лентата скача месец напред — Деня на влюбените. Обстановката беше романтична и Майлз си я спомня много добре. Той лично бе подредил тънкия порцелан, а винените чаши блещукаха на променливата светлина от свещите. Вечерята беше сготвил той: пълнена сепия с омар и скариди, лимонов сос, ориз и спаначена салата. Миси се обличаше в спалнята — беше я помолил да не излиза, преди всичко да е готово.

Хваща я в кадър, когато влиза в стаята и вижда масата. Тази вечер тя няма нищо общо с майката и съпругата от рождения ден. Сега изглежда като на премиера в Париж или Ню Йорк. Облечена е в черна официална рокля, носи мънички овални обеци, косата й е на кок, а няколко тънки къдрици очертават лицето.

— Много е красиво! — шепне тя. — Благодаря ти, скъпи!

— Като теб! — отвръща Майлз.

Той помни, че го помоли да изключи камерата, за да седнат на масата. Помни и как се любеха след вечеря часове наред, сред чаршафи и завивки. Потънал в спомена за оная нощ, той почти не чу тихия глас:

— Това мами ли е?

Майлз натисна стопа на дистанционното и се обърна, за да види Джона в края на коридора. Изпита чувство за вина и знаеше, че му личи, но се опита да го скрие с усмивка.

— Какво има, шампионе? Нещо ти пречи да спиш ли?

Джона кимна.

— Чух някакъв шум и се събудих.

— Съжалявам, сигурно съм бил аз.

— Това мами ли беше? — повтори въпроса си момчето. Гледаше Майлз с тежък, неподвижен поглед. — На телевизора?

Майлз долови тъгата в гласа му, сякаш току-що се бе счупила любима играчка. Майлз тупна с ръка до себе си, без да знае какво точно да каже.

— Ела тук! Седни до мен!

След кратко колебание, Джона се изкатери горе. Майлз прехвърли ръка през раменете му. Джона го гледаше в очакване и почесваше бузата си.

— Да, това беше твоята мами — каза накрая Майлз.

— Защо е на телевизора?

— Това е запис. Правехме ги с видеокамера, когато ти беше малък.

— Така ли? — посочи кутията. — Това там все записи ли са?

Майлз кимна.

— И там ли е мами?

— На някои.

— Мога ли да ги гледам заедно с теб?

Майлз придърпа момчето към себе си.

— Късно е, Джона… аз свършвах и без това. Може би, друг път.

— Утре?

— Може би.

Джона изглеждаше удовлетворен от такова решение, поне за момента, и Майлз посегна зад гърба му, за да загаси лампата. Легна назад и Джона се сви до него. При загасена лампа, клепачите му се отпуснаха. Майлз усети, че дишането му се забавя. Прозя се.

— Тате.

— Какво?

— Защото си пак тъжен ли гледаш тия записи?

— Не.

Майлз погали Джона по косата.

— Защо трябваше да умре мама?

Майлз стисна очи.

— Не знам.

Гърдите на Джона се надигаха и отпускаха. Нагоре-надолу. Дишаше дълбоко.

— Бих искал да си е тук!

— И аз.

— Тя никога няма да се върне — това не беше въпрос, а констатация.

— Няма.

Джона не каза нищо повече и след малко заспа. Майлз го държеше в прегръдките си. Джона беше толкова мъничък, почти като бебе, и той долавяше лекото ухание на шампоан от косата му. Целуна го по косата, после допря буза до главата му.

— Обичам те, Джона!

Отговор не последва.

Трудно беше да стане от дивана, без да го събуди, но все пак той занесе сина си в леглото втори път за тази нощ. Излезе, като остави вратата полуотворена.

Защо трябваше да умре мама?

Не знам.

Майлз се върна в дневната и прибра касетата обратно в кутията. Щеше му се Джона да не бе я видял, да не бе заговорил за Миси.

Няма да се върне никога.

Няма.

Върна кутията в дрешника, изпълнен със страхотна болка.

* * *

Застанал в мразовития мрак на задната веранда, Майлз дърпаше дълбоко от цигарата — трета за тази вечер — и гледаше тъмните води на реката.

Стоеше тук, откакто прибра кутията, като се мъчеше да забрави разговора с Джона. Беше уморен и ядосан, не му се щеше да мисли за Джона или за онова, което ще му каже. Не искаше да мисли за Сара и Брайън, за Чарли или Отис, нито за шмугналото се през храстите черно куче. Не искаше да се сеща за одеяла и цветя, нито за завоя на пътя, откъдето тръгна всичко.

Искаше да се вцепени. Да забрави. Да се върне назад във времето преди всичко това.

Искаше си живота обратно.

Встрани виждаше собствената си сянка, хвърлена от светлината на къщата. Преследваше го като мислите му.

Брайън ще бъде освободен, помисли си той, дори да го предаде в участъка.

Можеха да го поставят на изпитателен срок, може би ще му вземат книжката, но няма да попадне зад решетките. Бил е непълнолетен, когато е станало, налице са смекчаващи обстоятелства, съдията ще отчете мъката и страданията му, ще прояви съчувствие.

А Миси няма да се върне.

Времето минаваше. Запали нова цигара и я изпуши. По небето плаваха черни облаци. Луната надничаше през тях над водата. Дворът се осветяваше леко. Слезе от верандата и стъпи на плочите, с които бе настлал пътеката. Тя водеше до малка, покрита с ламарина, барачка, в която държеше градинските инструменти, косачката, препаратите против насекоми, туба бензин. Докато бяха заедно, това си беше неговото място и Миси рядко надничаше там.

Беше го направила обаче в оня последен ден…

По плочите имаше малки локви и той усети как се плиска водата от стъпките му. Пътеката се виеше покрай къщата и една върба, която посади специално за Миси. Тя винаги бе искала да има върба в двора си — смяташе ги за романтични и тъжни едновременно. Мина покрай направена от автомобилна гума люлка, после покрай забравена от Джона навън кола. След няколко крачки стигна барачката.

Беше заключена с катинар и Майлз протегна ръка над вратата, за да вземе ключа. Катинарът се отвори с мазно щракване. Отвори вратата и отвътре го лъхна дъх на застояло. На полицата имаше фенерче и той го запали. Огледа се. Започнала от ъгъла паяжина, се протягаше към малкото прозорче.

Когато преди години заминаваше, неговият баща му остави на съхранение някои неща. Бяха в голяма метална кутия, чийто ключ Майлз не получи. Катинарчето обаче беше съвсем малко и с един удар на чука се счупи. Майлз вдигна капака.

Няколко албума, подвързан в кожа журнал, кутия от обувки, пълна с върхове на стрели, събрани от баща му край Тускарора. Майлз ги разрови и на дъното на кутията намери онова, което търсеше. Пистолетът беше грижливо скътан там. Единственият, за който Чарли не знаеше нищо.

Майлз щеше да има нужда от него и тази вечер го почисти и смаза грижливо.