Никълъс Спаркс
Завой на пътя (17)

Глава 15

— Все пак, не разбирам защо още не съм го видяла.

Морийн и Сара обикаляха супера и пълнеха количката с необходимите стоки. Сара имаше впечатлението, че майка й се готви да изхрани поне няколко десетки души, в течение на седмица.

— Ще го видиш, мамо — само след няколко дни. Както вече ти казах, двамата с Джона ще дойдат на обяд.

— А няма ли самият той да се чувства по-удобно, ако дойде да се запознаем преди това?

— Ще имаш достатъчно време да се запознаеш с него, мамо. Знаеш как е на този празник.

— Да, но с всичкия тоя народ наоколо няма да мога да си поприказвам с него така, както бих желала.

— Сигурна съм, че той ще прояви разбиране.

— А не ми ли каза, че ще трябва да си тръгне рано?

— Трябва да бъде на работа в четири.

— На самия празник?

— Работи в Деня на благодарността, за да получи свободен ден на Коледа. Той е шериф, все пак. Там не раздават почивните дни на когото и когато поиска.

— А кой ще гледа Джона?

— Аз. Вероятно ще го закарам у тях. Знаеш си го татко — в шест ще е заспал като пън и тогава ще го закарам у тях.

— Толкова рано?

— Не се безпокой! Целия следобед ще бъдем там.

— Права си — казва Морийн. — Просто малко се поизморих от цялата тая дандания.

— Не се безпокой, мамо, всичко ще бъде наред!

* * *

— Ще има ли и други деца? — попита Джона.

— Не знам — отвърна Майлз. — Може би.

— Момичета или момчета?

— Нямам представа.

— Ами… колко са големи?

Майлз поклати глава.

— Както вече ти казах, нямам представа. Дори не съм напълно сигурен, че ще има други деца, ако искаш да знаеш точно. Забравих да попитам.

Джона свъси вежди.

— Но ако аз съм единственото дете, какво ще правя там?

— Можем да гледаме заедно футболния мач.

— Това е отегчително.

Майлз протегна ръка към сина си и го привлече по предната седалка към себе си.

— Така или иначе, няма да оставаме там цял ден, понеже съм на работа. Но поне малко трябва да останем. Искам да кажа, хората ни поканиха и няма да е никак възпитано да си тръгнем веднага, щом се наядем. Но може би ще излезем на разходка или нещо такова.

— С мис Ендрюз?

— Ако си съгласен да дойде с нас.

— Добре — той млъкна, с глава, обърната към страничното стъкло. Минаваха покрай група борови дървета. — Тате… мислиш ли, че ще ядем пуйка?

— Положително, защо?

— Пак ли ще има оня странен вкус като миналата година?

— Искаш да кажеш, че не харесваш готвенето ми?

— Имаше странен вкус.

— Не беше странен.

— За мен беше.

— Може пък, те да готвят по-добре от мен.

— Надявам се.

— Ти заяждаш ли се с мен?

Джона се ухили.

— Малко. Обаче вкусът беше странен.

* * *

Майлз и Джона пристигнаха пред двуетажна тухлена постройка и паркираха до пощенската кутия. Моравата носеше всички белези от дейността на някого, който обича градинарството. Покрай пешеходната пътека бяха насадени теменужки. Сара дръпна завесите и им махна с ръка. След миг отвори парадната врата.

— Господи, изглеждаш страхотно — каза тя.

Майлз вдигна непохватно ръка към възела на вратовръзката си.

— Благодаря.

— Имам предвид Джона — каза тя и намигна, а момчето отправи победоносен поглед към баща си. Беше облечен в тъмносини панталони и бяла риза и бе така чист, сякаш излизаше от черква. Прегърна Сара.

Тя извади ръка иззад гърба си и му подаде кутия с малки модели на коли.

— За какво са ми? — попита той.

— Исках да ти намеря нещо, с което да си играеш, докато си тук — отвърна тя. — Харесват ли ти?

Той гледаше кутията.

— Страхотно! Тате… виж! — той вдигна кутията високо над главата си.

— Виждам. Каза ли благодаря?

— Благодаря Ви, мис Ендрюз!

— Няма защо!

Майлз приближи, а Сара се изправи на пръсти и го целуна.

— Шегувах се. Ти също изглеждаш чудесно. Не съм свикнала да те виждам със сако и връзка посред бял ден — докосна с пръст ревера му.

— Благодаря Ви, мис Ендрюз! — имитира той сина си. — Вие също изглеждате доста добре!

И това бе самата истина. Колкото по-дълго я познаваше, толкова по-красива му изглеждаше, без значение какво обличаше.

— Готови ли сте за влизане?

— Когато кажеш.

— Ами ти, Джона?

— Има ли други деца?

— Не. Съжалявам! Само няколко възрастни. Но са много свестни и с нетърпение очакват да се запознаят с теб.

Той кимна и погледът му отново се насочи към кутията.

— Може ли да я отворя сега?

— Щом искаш. Тя е твоя, така че можеш да я отвориш, когато намериш за добре.

— Значи мога да си играя с тях и отвън?

— Разбира се. Нали затова съм ги взела…

— Но първо — намеси се Майлз, — трябва да влезеш вътре и да се запознаеш с всички. А ако решиш да излезеш навън, не искам да се изцапаш преди обяда.

— Добре — съгласи се Джона начаса и от израза на лицето му личеше, че искрено вярва във възможността да остане чист. Майлз обаче не си правеше никакви илюзии. Седемгодишно момче, което е играло навън? Не съществуваше никаква възможност, но да се надяваме, че няма да се направи съвсем на прасе.

— Добре тогава — каза Сара. — Да вървим! Само едно предупреждение, все пак…

— Да не е нещо за майка ти?

Тя се усмихна.

— Как се сети?

— Не се притеснявай! Ще се покажа от най-добрата си страна и Джона също, нали?

Момчето кимна, без да вдигне поглед.

Сара хвана Майлз за ръка и приближи устни към ухото му.

— Аз не се тревожа за вас двамата.

* * *

— Ето ви и вас! — извика високо Морийн, докато излизаше от кухнята.

Сара сръчка Майлз. Той проследи погледа й, за да установи, че Морийн нямаше нищо общо с дъщеря си. Докато Сара бе руса, сивотата на майката говори за някогашен черен цвят. Сара е висока и слаба, докато Морийн имаше вид на матрона. И докато Сара сякаш се плъзгаше по повърхността, когато вървеше, майка й по-скоро подскачаше. Беше си сложила бяла престилка върху синята рокля и докато приближаваше, разтваряше широко ръце, сякаш срещаше отдавна невиждани най-близки приятели.

— Толкова съм слушала и за двама ви.

Морийн прегърна Майлз, след това и Джона, преди още дъщеря й да има възможност да ги представи.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! Къщата е пълна с хора, както ще видите и сами, но вие двамата сте почетните гости!

— Какво значи това? — попита Джона.

— Че всички очакват с нетърпение да те видят.

— Това ли значи?

— Да, сър.

— Че те дори не ме познават — каза невинно Джона, докато оглеждаше стаята, пълна със загледани в него непознати. Майлз отпусна успокоително длан на рамото му.

— Радвам се да се запознаем, Морийн и благодаря за поканата!

— О, удоволствието е мое! — тя се изкикоти. — Много се радваме, че успяхте да дойдете. Сигурна съм, че Сара също се радва.

— Мамо…

— Е, радваш се. Няма причина да отричаш — тя отново насочи вниманието си към Майлз и Джона, като през следващите минути не спря да бъбри и да хихика. След като най-после приключи с това, започна да ги запознава с дядото и бабата, както и с останалите роднини — общо десетина. Майлз стискаше ръце, Джона следваше примера му, а Сара изтръпваше от начина, по който се извършваше представянето.

„Това е приятелят на Сара“, казваше майката, но тонът й — смесица от гордост и майчино одобрение — не оставяше никакво съмнение относно онова, което всъщност имаше предвид. Когато всичко свърши, Морийн изглеждаше напълно изтощена от представлението. Отново се обърна към Майлз:

— Какво да ви дам за пиене?

— Бира, ако е възможно.

— Бирата пристига веднага. Ами за теб, Джона? Има безалкохолна бира и севън-ъп.

— Бира.

— Ще дойда с теб, мамо — каза Сара, като хвана майка си за ръка. — Май и аз трябва да пийна нещо.

По пътя към кухнята майка й грееше.

— О, Сара… Така се радвам за теб!

— Благодаря!

— Изглежда превъзходно. Такава хубава усмивка. Има вид на човек, на когото можеш да се довериш.

— Знам.

— И момченцето му е сладуран.

— Да, мамо.

* * *

— Къде е татко? — попита Сара майка си след малко. Тя вече се бе успокоила достатъчно, за да се върне към приготвянето на обяда.

— Преди малко ги пратих с Брайън до супера за още франзелки и вино — отговори Морийн. — Не бях сигурна, че има достатъчно.

— Значи, Брайън е най-после тук?

Сара отвори фурната и провери пуйката. Ароматът й изпълни кухнята.

— Беше уморен. Добра се дотук след полунощ. Имал изпит в сряда следобед и не могъл да тръгне по-рано.

В този момент задната врата се отвори и вътре влязоха Лери и Брайън с книжни пликове в ръце, които оставиха в ъгъла. Брайън, по-слаб и някак по-зрял от август, когато замина, видя сестра си и я прегърна.

— Е, как върви училището? Не съм говорила с теб цяла вечност.

— Върви. Как си с работата?

— Добре. Харесва ми — погледна над рамото на Брайън. — Здрасти, татко!

— Здрасти, сладката ми — отвърна Лери, — тук ухае фантастично.

Докато подреждаха покупките, те си приказваха и накрая Сара им съобщи, че оттатък има някой, с когото иска да ги запознае.

— Да, мами спомена, че излизаш с някого — обади се Лери и размърда съзаклятнически вежди. — Много се радвам. Свястно момче ли е?

— Така ми се струва.

— Сериозна ли е цялата работа?

Сара нямаше как да не забележи, че майка й спря да бели картофи, в очакване на отговора.

— Още не знам. Искате ли да го видите?

Брайън сви рамене.

— Да, разбира се.

Тя докосна ръката му.

— Не се притеснявай, ще ти хареса! — Брайън кимна. — Идваш ли, татко?

— След минутка. Майка ви иска да й намеря още чаши. Те са в една кутия някъде в килера.

Сара и Брайън излязоха от кухнята и отидоха в гостната, но Майлз и Джона не се виждаха. Баба й каза, че Майлз излязъл навън за малко, но когато и тя застана на вратата, от него пак нямаше следа.

— Трябва да са отишли отзад…

Когато заобиколиха ъгъла на къщата, най-после ги видя. Джона бе намерил купчина пръст и буташе количките по въображаеми планински пътища.

— И с какво се занимава тоя човек? Да не е учител?

— Не е, но в тази връзка се запознахме. Баща е на един от учениците ми. Всъщност, помощник-шериф е. Ей, Майлз! — вика тя. — Джона! — когато двамата се обърнаха, тя кимна с глава към брат си. — Искам да ви запозная с един човек.

Когато Джона стана от земята, около коленете му ясно личаха два кафяви кръга. Двамата с баща му тръгнаха насреща.

— Това е брат ми, Брайън. Брайън, това са Майлз и синът му, Джона.

Майлз протегна ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем, аз съм Майлз Райън.

Брайън отговори вдървено на ръкостискането.

— И аз се радвам да ви видя!

— Чух, че сте в колеж.

Брайън кимна.

— Да, сър.

Сара се засмя.

— Няма нужда от подобни официалности. Той е само няколко години по-голям от мен.

Брайън се усмихна вяло, но не каза нищо, а Джона го погледна с интерес. Брайън отстъпи малко назад, сякаш не беше сигурен как трябва да се обърне към едно малко момче.

— Здрасти — обади се Джона.

— Здрасти — отвърна Брайън.

— Ти си братът на мис Ендрюз, нали?

Брайън кимна.

— Тя ми е учителка.

— Знам, тя ми каза.

— О… — Джона изведнъж загуби интерес и започна да върти в ръце количките. Дълго време всички мълчаха.

* * *

— Не се крия от семейството Ви — каза Майлз след малко, — ами Джона поиска да изляза с него, за да намерим подходящо място за игра. Казах му, че тук вероятно става… Надявам се да не съм сбъркал.

— Тук е добре — каза Сара. — Стига да му е забавно.

Лери се подаде иззад ъгъла, за да помоли Брайън да потърси в гаража кутия с чинии, която не можел да открие никъде. Брайън се запъти натам и изчезна от погледите им.

Лери беше също мълчалив, макар и по различен от Брайън начин. Той сякаш разглеждаше Майлз с изучаващ поглед, като се надяваше изразът на лицето му да каже повече от думите, които гостът произнасяше в хода на общия разговор. Това усещане обаче се стопи светкавично, когато двамата намериха обща тема — предстоящия мач между „Даласки каубои“ и „Делфините на Маями“. След броени минути те си говореха като стари познати. Най-накрая Лери се оттегли в къщата, като остави Сара насаме с Майлз и Джона. Последният се върна при купчината пръст.

— Баща ти е голям образ. При първите думи имах особеното усещане, че се опитва да разгадае дали вече сме спали заедно.

Сара се засмя.

— Сигурно го е правел. Аз съм неговото бебче, нали разбираш?

— От колко време е женен за майка ти?

— Почти тридесет и пет години.

— Това е много време.

— Понякога си мисля, че трябва да го канонизират за светец.

— Е де, не бъди толкова сурова към майка си. Аз я харесах.

— Мисля, че чувствата ви бяха взаимни. За миг се уплаших, че може да поиска да те осинови.

— Както сама казваш, тя просто иска да си щастлива.

— Кажи го на нея и мисля, че никога няма да те пусне да излезеш от тая къща. Просто изпитва нужда да се грижи за някого, а Брайън замина в колежа. Впрочем… не приемай неговата стеснителност като нещо лично. Той наистина се притеснява много пред непознати хора. След като те опознае, ще излезе от черупката си.

Майлз поклати глава, за да я освободи от тревогите по този повод.

— Нищо му няма на момчето. Освен това, в известен смисъл ми напомня за мен самия на неговите години. Ако щеш ми вярвай, но понякога и аз не знам какво да приказвам.

Очите на Сара се разшириха.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че си най-големият оратор, когото изобщо съм виждала. Ти направо ме срази.

— Сериозно ли мислиш, че сарказмът е най-подходящ тон за разговори в ден като днешния? Ден, в който трябва да сме със семействата си и да благодарим за Божията благодат?

— Разбира се.

Той я обгърна с ръце.

— Добре, ще кажа в своя защита, че каквото и да съм направил, свърши работа, нали?

— Предполагам — отговори тя с въздишка.

— Предполагаш?

— Какво искаш? Медал?

— Като начало. Някакъв трофей също би свършил работа.

Тя се усмихна.

— Какво мислиш, че държиш точно в тоя момент?

* * *

Останалата част от следобеда премина без произшествия. След приключване на обяда, част от роднините отидоха да гледат мача, а други — в кухнята, за да помагат за измиване на купищата чинии. Цареше ленива атмосфера и дори Джона, след като се натъпка с два десерта, реши, че нещата са поносими. Лери и Майлз си говореха за Ню Бърн, като Лери изпитваше госта по проблемите на местната история. Сара се разкъсваше между кухнята, където майка й повтаряше и преповтаряше впечатлението си, че Майлз изглежда превъзходен млад мъж и хола, за да не се чувстват двамата й специални гости изоставени.

Брайън мълчаливо миеше и бършеше в кухнята порцелановите съдове от обяда.

Половин час преди да си тръгне към къщи, за да се преоблече за работа, Майлз отиде на разходка с Джона и Сара, точно както бе предвидил. Тръгнаха по следващата пресечка и навлязоха в гористия район, с който завършваше кварталът. Джона хвана Сара за ръка и я поведе между дърветата, като се смееше непрекъснато и докато ги гледаше как си пробиват път между клоните, Майлз постепенно осъзна накъде водеше всичко това. Той обичаше Сара и остана трогнат, че тя реши да сподели семейството си с него. Хареса му усещането за близост, празничната атмосфера, непринудените обноски на роднините й. Уверен бе, че не иска това да остане единичен случай.

Именно в тоя момент, за пръв път му хрумна да поиска ръката на Сара и след като идеята се оформи в главата му, вече бе невъзможно да се освободи от нея.

Сара и Джона хвърляха камъчета в малко поточе. Той го прескочи. Тя — след него.

— Идвай! — извика Сара. — Ние сме изследователи.

— Хайде, татко, побързай!

— Идвам. Не ме чакайте! Ще ви настигна!

Не бързаше да го направи. Потъваше още по-дълбоко в мисли, а те се носеха все по-нататък и по-нататък, за да потънат зад гъстата гора. Майлз пъхна ръце в джобовете.

Брак.

Все още беше рано, разбира се, и той нямаше никакво намерение да падне още тук на колене, за да постави ребром въпроса. В същото време прекрасно знаеше, че този момент ще настъпи. Тя му подхождаше, по този въпрос нямаше съмнение. И с Джона се държеше прекрасно. Той също изглежда я обичаше и това бе много важно, защото ако не бе така, той изобщо не би и помислил за каквото и да било бъдеще със Сара.

И ето че вътре щракна някакво зъбче, ключе влезе точно в ключалката. Макар че не си даваше ясна сметка за това, думичката „ако“ се замести от „кога“.

Като взе това решение, той се отпусна вътрешно. Не виждаше Сара или Джона, когато прекосяваше поточето, но гледаше посоката, в която ги видя да изчезват. След минутка ги забеляза и докато скъсяваше разстоянието до тях, разбра, че от години не е бил така щастлив.

* * *

От Деня на благодарността до средата на декември, Майлз и Сара станаха още по-близки. Като любовници и като приятели. Връзката им цъфтеше и ставаше все по-дълбока и трайна.

Майлз започна да подхвърля намеци за възможността за съвместно бъдеще. Сара не оставаше глуха за смисъла на думите му и сама добавяше по нещичко. Дребни неща: както лежаха в спалнята, той подмяташе, че стените може би трябва да се пребоядисат, а тя добавяше, че може би светложълтото би отивало много. След това двамата избираха цвета. Или Майлз казваше, че на градината й липсва колорит, за да може тя да допълни, че ако тя живееше тук, щеше да засади камелии. Същия уикенд Майлз засади пет храста по протежение на фасадата.

Жълтата папка лежеше в килера и за пръв път от много години, настоящето изглеждаше за Майлз по-живо от миналото. Само че нито Майлз, нито Сара знаеха, че макар да бяха готови да оставят миналото зад гърба си, скоро събитията щяха да направят това невъзможно.