Никълъс Спаркс
Завой на пътя (24)

Глава 22

Чарли пристигна в затвора Хейли малко преди два, с разбунтуван стомах, уморени очи и крака, в които кръвта сякаш бе спряла да циркулира преди около час. Вече беше твърде стар, за да седи три часа неподвижно.

Трябваше да се пенсионира миналата година, както го съветваше Бренда, и да се заеме с нещо по-полезно като например риболов.

Том Върнън го посрещна на портала.

Облечен в костюм, той приличаше повече на банкер, отколкото на шеф на един от най-суровите затвори в щата. Косата му беше грижливо причесана настрани и прошарена със сиви нишки. Стоеше като глътнал бастун и когато подаде ръка, Чарли не можа да не забележи, че ходи на маникюр.

Върнън го въведе вътре.

Като всички затвори, и този беше мрачен, студен… навсякъде бетон и стомана, целият окъпан във флуоресцентна светлина. Минаваха по дълъг коридор, покрай малка приемна, за да стигнат до кабинета на директора в дъното.

На пръв поглед, и той беше мрачен и суров като останалата част от сградата. Всичко вътре беше казионно — от бюрото до лампите и шкафовете в ъгъла. Малък зарешетен прозорец гледаше към двора. Чарли вижда затворниците отвън. Едни вдигаха тежести, други седяха сами или на групи. Всеки втори пушеше.

За какъв дявол Върнън ходеше с костюм на такова място?

— Трябва да попълниш едни формуляри — каза директорът. — Знаеш реда!

— До болка ми е познат — Чарли опипа джобовете си за химикалка. Върнън му подаде своята, преди да е намерил.

— Каза ли на Ърл Гетлън, че ще идвам?

— Предположих, че няма да искаш.

— Мога ли вече да говоря с него?

— Щом отидем в стаята, ще го доведем!

— Благодаря!

— Искам да ти кажа нещо за него, за да не останеш изненадан.

— Така ли?

— Трябва да знаеш нещо!

— Какво?

— Ърл се забърка в побой миналата пролет. Не се стигна до крайности… знаеш как са нещата при нас. Никой нищо не е видял, нищо не е чул. Все пак…

Чарли вдигна поглед при въздишката на Върнън.

— Ърл Гетлън изгуби едното си око. Извадили му го при мелето в двора. Заведе един куп дела с твърдението, че ние сме по някакъв начин виновни — Върнън млъкна.

Защо ми ги разправя всички тия, запита се Чарли.

— Въпросът е там, че според него, мястото му поначало не е тук. Че е жертва на инсценировка — Върнън вдигна ръце. — Знам, знам — тук всички са невинни. Това е стара песен и сме я чували хиляда пъти. Става дума, че ако си дошъл да получиш от него някаква информация, не бива да храниш кой знае какви надежди, освен ако повярва, че може да се измъкне оттук. Но дори и в този случай, може да излъже.

Чарли погледна Върнън в друга светлина. Твърде добре си разбира занаята за такъв изтънчен франт. Върнън му подаде формулярите и Чарли им хвърли един поглед. Същите, както винаги.

— Имаш ли представа кой, според него, го е натопил?

— Изчакай — вдигна пръст Върнън, — ей сега ще ти кажа! — взе слушалката, набра номер и изчака да му се обадят. Зададе въпрос, изслуша и благодари.

— От онова, което сме чули, става дума за тип, на име Отис Тимсън.

Чарли не знаеше да се смее или да плаче.

Разбира се, че ще обвини Отис.

Това правеше част от задачата му много по-лесна.

Но другата ставаше значително по-трудна.

* * *

Дори да не бе загубил око, затворът явно се отнасяше към Ърл Гетлън по-зле, отколкото хората отвън. Косата му на места беше по-дълга, а на други — отрязана, сякаш го е правил сам с ръждива ножица, а кожата му имаше нездрав, жълтеникав цвят. Без да е бил пълен някога, бе загубил доста килограми и костите на ръцете му явно прозираха под кожата.

Но най-много биеше на око превръзката. Черна като на пират, като на лошия от старите военни филми.

Ърл беше опакован по познатия начин — китките в белезници, вързани и с верига към глезените. Той заситни из стаята, спря за миг, когато видя Чарли, после продължи, за да седне. Разделяше ги дървена маса.

След като се разбра с Чарли, тъмничарят се оттегли от помещението.

Ърл гледаше с единственото си здраво око. Изглежда бе тренирал този поглед, за да може да кара хората да поглеждат встрани. Чарли се направи, че не забелязва превръзката.

— За какво си дошъл? — изръмжа Ърл. Тялото му може да бе отслабнало, но гласът не бе загубил нищо от своята внушителност. Беше осакатен, но нямаше намерение да се предава. Ще трябва да го държи под око, когато го пуснат.

— Дойдох да поговорим! — отвърна Чарли.

— За какво?

— За Отис Тимсън.

Ърл се напрегна при това име.

— Какво за него? — попита той предпазливо.

— Искам да науча подробности относно един разговор между теб и него преди доста време! Чакал си го в Ребъл, а Отис и брат му седнали при теб в сепарето. Спомняш ли си?

Ърл явно не бе очаквал това. Помисли няколко секунди по въпроса и премигна.

— Припомни ми! Това е доста отдавна.

— Ставало е дума за Миси Райън. Това подсеща ли те?

Ърл вдигна леко брадичка и погледна върха на носа си.

— Зависи!

— От какво? — попита невинно Чарли.

— От това, има ли нещо за мен в цялата работа.

— Какво искаш?

— Стига, шерифе, не се прави на идиот! Много добре знаеш, какво искам!

Нямаше нужда да го формулира — и за двамата беше ясно.

— Не мога да обещая нищо, преди да знам какво имаш да кажеш.

Ърл се облегна назад на стола си и се направи на хладнокръвен.

— Значи сме в нещо като задънена улица?

Чарли го гледаше.

— Може би. Но ми се струва, че в края на краищата ще ми кажеш.

— Защо мислиш така?

— Защото Отис те е накиснал, нали? Кажи ми какво е станало тогава, а аз след това ще разгледам твоята позиция. А като се върна в града, обещавам да поразровя тази история. Ако Отис те е накиснал, ще разберем. И може в крайна сметка да си размените местата.

Това беше достатъчно за Ърл да проговори.

* * *

— Дължах му пари — започна той. — Но бях малко позакъсал, нали разбираш?

— Колко не стигаха? — попита Чарли.

— Няколко хиляди.

Чарли разбираше, че става дума за незаконна операция, най-вероятно — дрога. Но само кимна с глава, сякаш това вече му беше известно и не го интересуваше.

— И влизат Тимсън. Всичките. И започват да ми разправят, че трябва да плащам, че ги излагам, че не могат да ме носят на гърба си. А аз продължавам да им казвам, че щом събера парите, ще им ги дам. През това време Отис мълчи като пукал, разбираш ли, все едно слуша с най-голямо внимание какво говоря. И аз започвам да му обяснявам положението и той кима, а останалите омекват. Щом свършвам, чакам го да каже нещо, но той дълго време дума не обелва. После се навежда към мен и казва, че ако не платя, ще ми се случи същото като на Миси Райън. Само че, мене щели да ме прегазят два пъти.

Бинго!

Значи Симс казва истината! Интересно!

Лицето на Чарли остана безизразно.

Той знаеше, че това е по-лесната част от играта. Да го накара да запее, не беше трудно. Трудното предстоеше.

— Кога беше това?

Ърл се замисли.

— Януари, ако не се лъжа. Беше студено.

— Значи, седиш ти там срещу него и той ти казва това. Ти как реагира на казаното?

— Не знаех какво да мисля и съм сигурен, че не казах нищо.

— Повярва ли му?

— Разбира се! — кимна енергично, за да подчертае становището си.

Може би прекалено енергично?

Чарли разглеждаше ноктите си.

— Защо?

Ърл се наведе напред, а веригата издрънча при движението.

— Защо му е да казва такова нещо? Освен това, много добре знаеш що за човек е той. Ще направи нещо такова и окото му няма да мигне.

Може би! А може би, не!

— И все пак, защо си помисли това?

— Ти си шерифът, ти кажи!

— Не е важно какво мисля аз! Твоите съображения са от значение!

— Казах ти, каквото мисля.

— Повярва му, значи.

— Да.

— И реши, че ще направи същото е теб?

— Той го каза, нали?

— Значи, ти се уплаши?

— Да! — сопна се Ърл.

Става нещо нервен?

— Кога те арестуваха? Имам предвид за автокражбата.

Смяната на темата обърква Ърл за миг.

— В края на юни.

Чарли кимна, сякаш това беше важно, сякаш предварително го бе проверил.

— Какво пиеш? Когато не си в затвора, искам да кажа.

— Какво значение има?

— Бира, вино, концентрат? Просто съм любопитен.

— Главно бира.

— Тогава беше ли пил?

— Съвсем малко. Не бях пиян.

— Преди да отидеш там? Може да си бил малко замаян…

Ърл поклати глава.

— Не, пих една-две чаши само там.

— Колко време остана на масата с тях?

— Какво имаш предвид?

— Това е лесен въпрос. Пет минути ли беше с тях? Десет? Половин час?

— Не си спомням.

— Но все пак достатъчно за няколко бири?

— Да.

— Макар че те беше страх?

Най-накрая схвана накъде биеше Чарли. Той чакаше спокойно, с напълно безизразна физиономия.

— Да — отвърна Ърл. — Те не са от хората, които можеш да зарежеш, просто ей тъй.

— А, така ли? — каза Чарли. Изглежда приемаше това обяснение и почеса брадичка. — Добре… да видим дали съм разбрал правилно! Отис ти казва… всъщност не… намеква ти, че са убили Миси и ти си убеден, че могат да сторят същото с теб, понеже им дължиш един куп пари. Дотук така ли е?

Ърл кимна неуверено. Чарли му напомняше с нещо оня проклет следовател, който го прибра на топло.

— И ти знаеше за какво става дума, нали? За Миси, имам предвид! Ти знаеше, че е умряла!

— Всички знаеха.

— Прочете ли за това във вестниците?

— Да.

— Защо тогава не каза на полицията за това, което си научил?

— Да бе, как пък не! — изсмя се Ърл. — И вие веднага щяхте да ми повярвате!

— Но сега трябва да ти повярваме.

— Каза го! Аз бях там! Каза, че е убил Миси!

— Ще свидетелстваш ли за това?

— Зависи от споразумението.

Чарли се прокашля.

— Добре, дай да поговорим за друго! Хванаха те с крадена кола, нали?

Ърл кимна отново.

— И Отис е виновен, според твоите думи, за залавянето ти.

— Да. Трябваше да се срещнем при старата мелница на Фолз, но от тях нямаше и помен. И аз обрах пешкира.

Чарли кимна. Спомняше си това от процеса.

— Още ли му дължиш пари?

— Да.

— Колко?

Ърл се размърда на стола.

— Няколко хиляди.

— Не му ли дължеше толкова от самото начало?

— Горе-долу.

— Още ли те беше страх, че ще те убият? След шест месеца?

— Само за това мислех.

— И нямаше да си сега тук, ако не бяха те, нали?

— Вече ти го казах.

Чарли се наведе напред.

— Защо тогава не направи опит да смекчиш присъдата си, като изтъргуваш тази информация? Или да се отървеш от Отис? И защо, след като висиш толкова време тук и разправяш, че Отис ти е крив, никога не си споменал, че той е убиецът на Миси Райън?

Ърл погледна към стената.

— Никой няма да ми повярва! — отвърна най-накрая той.

Питам се защо.

* * *

На връщане Чарли прегледа на ум събраната информация.

Симс казваше истината за онова, което бе чул. Но той бе известен алкохолик и тогава е бил пиян.

Чул е думите, но доловил ли е тона?

Отис може да се е шегувал. А може и да не е.

Или да е лъгал?

И какво толкова са приказвали Тимсън с Ърл още половин час?

Ърл всъщност не хвърли светлина по никой от тия въпроси. Очевидно бе, че той даже не помнеше разговора, преди Чарли да го насочи, и разказът му след това не беше особено смислен. Месеци след това бил уплашен, но недостатъчно, за да върне парите, макар през това време да е печелел от кражби на коли. Нищо не каза при ареста. Обвиняваше Отис в инсценировка и лаеше за това наляво и дясно в затвора, но дума не споменаваше, че оня е признал извършено убийство. Загубва око и пак нищо не казва. Наградата нищо не му говори.

Отявлен алкохолик предоставя информация, за да получи свободата си. Осъден затворник, затаил много злоба, внезапно си спомня събития от изключително значение, но в разказа му има непълноти.

Всеки адвокат, който заслужава дипломата си, ще си направи в съда гаргара както със Симс Едисън, така и с Ърл Гетлън. А Търмън Джоунз беше добър. Наистина добър.

Откакто беше в колата, Чарли не преставаше да се въси.

Никак не му харесваше тая работа.

Ама никак.

Факт бе, обаче, че Отис е казал „ще ти се случи същото като на Миси Райън“. Чули са го двама души и това имаше някакво значение. Достатъчно основание за задържане, може би. Поне засега.

Но ще стигне ли за пред съда?

И най-важното, това доказва ли, че Отис наистина го е направил?