Никълъс Спаркс
Завой на пътя (21)

Глава 19

Няколко минути по-късно колата на Майлз излетя странично иззад ъгъла, той почти загуби контрол над нея, а след това педалът на газта отново потъна до пода.

Извлякъл бе Симс от клетката, помъкна го по стълбите и после през служебното помещение, без да спре пред втрещените погледи на колегите си. Чарли говореше по телефона и когато видя бялото лице на Майлз, остави слушалката, но не беше достатъчно бърз, за да го спре. Когато излезе на улицата, двамата се отдалечаваха към служебната кола на Майлз. Чарли му викна да спре, но той не му обърна внимание и след миг беше при колата.

Чарли се затича и стигна до нея в мига, когато потегляше. Удари по стъклото.

— Какво става? — попита той.

Майлз му махна да се дръпне и Чарли замръзна смаян и напълно объркан. Вместо да свали стъклото, Майлз включи сирената, настъпи газта и излетя от паркинга със свирещи гуми.

След минута Чарли поиска обяснение по радиото, но Майлз дори не си даде труда да отговори.

Разстоянието от шерифството до лагера на Тимсън се взема нормално за петнадесет минути. С виеща сирена и бясна скорост, Майлз го взе за осем — радиоповикването на Чарли го свари по средата на пътя. На магистралата вдигна сто и шестдесет километра, а когато стигна отбивката, кръвта му пулсираше в ушите. Стисналите волана пръсти изтръпнаха, макар че в това състояние той да не си даваше сметка. Целият бе обзет от гняв, пред очите му висеше пелена.

Отис Тимсън бе наранил сина му с тухла.

Отис Тимсън бе убил жена му.

Отис Тимсън почти щеше да се измъкне.

Колата се мяташе насам-натам по черния път. Дърветата, покрай които минаваше, се сливаха в едно, не виждаше нищо, освен пътя пред себе си и когато той зави надясно, Майлз най-после махна крака от педала и започна да намалява. Почти бе стигнал.

Две години Майлз очакваше този миг.

Две години се измъчваше от съзнанието за своя провал.

Отис.

След миг колата спря с поднасяне по средата на лагера и Майлз излезе навън. Застанал до отворената врата, той огледа района: търсеше някакво движение, търсеше каквото и да било. Челюстите му се сключваха, опит се да се овладее.

Откопча кобура и посегна към пистолета.

Отис Тимсън е убил жена му.

Прегазил я е най-хладнокръвно.

Цареше зловеща тишина. Освен пукота на изстиващия двигател, нямаше друг шум. Дърветата мълчаха с абсолютно неподвижни клони. Откъм коловете на оградата не се носеше птичи брътвеж. Единствените шумове, които Майлз долавяше, бяха причинени от самия него: пистолетът излизаше от кобура, гърдите му силно свистяха.

Беше студено. Въздухът беше свеж, небето — безоблачно — пролетно небе в зимен ден.

Майлз чакаше. След малко една врата със завеса се отвори бавно и с протяжно скърцане.

— Какво искаш? — прокънтя някакъв глас. Звукът беше дрезгав, надран от годините пушене на евтини цигари. Клайд Тимсън.

Майлз се приведе зад вратата, за да я използва като щит, ако полетят куршуми.

— Дошъл съм за Отис. Изкарай го навън!

Вратата се хлопна.

Майлз излезе от прикритието си и сложи пръст на спусъка. Сърцето му блъскаше бясно. След най-дългата минута в живота му, видя вратата да се отваря отново, тласкана от същата анонимна ръка.

— Какво е обвинението? — попита гласът.

— Изкарай го навън, веднага!

— Защо?

— Арестуван е! Хайде, изкарвай го! С ръце зад тила!

Вратата хлопна отново и Майлз си даде сметка за рискованото положение, в което се намираше. С тая прибързаност, се бе поставил в сериозна опасност. Караваните бяха четири — две отпред, разположени една срещу друга — и макар да не бе забелязал никакво движение в другите две, той знаеше, че в тях има хора. Между караваните се валяха безброй отпадъчни автомобили, някои върху трупчета, и в съзнанието му се прокрадна опасението, че семейството печели време и го обгражда.

Част от разума му казваше, че трябваше да доведе подкрепление, че трябва да я повика в тоя миг. Не го направи.

Нямаше как. Не и в този момент.

След малко вратата се отвори и Клайд застана на прага. Ръцете му се виждаха. В едната държеше чаша кафе, сякаш нямаше нищо по-нормално от това посещение на Майлз. В мига, когато видя насоченото към него оръжие, направи крачка назад.

— Какво, по дяволите искаш, Райън? Отис не е направил нищо.

— Трябва да го задържа, Клайд.

— Още не си казал за какво.

— Ще бъде обвинен в участъка.

— Къде ти е заповедта за арест?

— Не ми трябва заповед! Арестуван е!

— Хората имат права! Не можеш да нахлуваш тук и да правиш каквото ти хрумне. Аз имам права. И ако не носиш заповед, разкарай се веднага на майната си! Писнало ни е от твоите обвинения!

— Не съм дошъл тук да си правя майтап, Клайд. Изкарай го веднага или след пет минути ще докарам всички шерифи от района и ще ви арестувам до един за укриване на престъпник!

Беше блъф, разбира се, обаче свърши работа. След миг се показа Отис и блъсна баща си встрани. Майлз насочи пистолета към него. Както и Клайд, той не изглеждаше особено разтревожен.

— Дръпни се, татко! — каза спокойно той. Видът на лицето му извика у Майлз желанието да натисне спусъка. Като преглътна давещия го гняв, Майлз се стегна и внимателно проследи Отис с оръжието си. Заобиколи колата в откритото пространство.

— Слез долу! Искам те тук, на открито!

Отис излезе пред баща си, но остана на площадката пред входа. Кръстоса ръце на гърдите си.

— Какво е обвинението, помощник Райън?

— Прекрасно знаеш, какво е обвинението! Ръцете горе!

— Опасявам се, че не го знам.

Въпреки възможната опасност, която изведнъж престана да има каквото и да било значение, Майлз продължаваше да приближава към караваната, с насочено към Отис оръжие. Пръстът му беше на спусъка и той го усещаше да се свива.

Мръдни малко… само едно движение…

— Слизай долу!

Отис погледна към баща си, който сякаш щеше да избухне всеки миг, но когато отново погледна Майлз, в очите му съзря безконтролна ярост и бързо слезе от площадката.

— Добре де, добре, идвам!

— Ръцете горе! Искам да видя ръцете ти във въздуха!

Още няколко глави се бяха подали от караваните и наблюдаваха развитието на събитията. Макар и несвикнали да стоят на страната на закона, никой от тях не посягаше към оръжието си. И те забелязаха израза на Майлз, от който веднага ставаше ясно, че си търси повод да стреля.

— На колене! Веднага!

Отис се подчини, но Майлз не прибра пистолета. Държеше го насочен към Отис. Огледа се, за да се убеди, че никой няма да попречи да изпълни намеренията си и скъси разстоянието между двамата.

Отис е убил жена му.

Когато приближи, целият свят престана да съществува. Сега бяха само двамата. В очите на Отис имаше страх и още нещо. Умора? Не промълви и дума. Майлз спря, и двамата се гледаха безмълвно, после бавно мина зад гърба му.

Доближи дулото на сантиметри от главата на Отис.

Като палач.

Усети спусъка под пръста си. Само едно малко движение и всичко ще свърши.

Господи, как му се иска да го застреля, да свърши с всичко това. Дължи го на Миси, дължи го на Джона.

Джона…

Внезапно изникналият образ на сина му го върна към действителността.

Не…

И все пак, той се поколеба още миг-два, преди да издиша шумно. Посегна към белезниците и ги откачи от колана. Закопча с привично движение едната ръка, после бързо я изви зад гърба. Прибра пистолета в кобура, закопча и другата китка, стегна докато Отис се сгърчи от болка и го изправи на крака.

— Имаш право да мълчиш… — започна той и Клайд изведнъж се раздвижи като настъпен мравуняк.

— Това е несправедливо! Ще извикам адвоката си! Нямаш право да идваш тук по този начин и да размахваш оръжие!

Той продължаваше да крещи дълго след като Майлз приключи с тирадата за правата, натовари Отис отзад и отпраши към магистралата.

* * *

Нито Майлз, нито Отис проговориха, докато я стигнат. Очите на шерифа бяха приковани в пътя. Независимо, че Отис беше арестуван, той не смееше да погледне в огледалото за обратно виждане от страх, да не се поддаде на гнева си.

За малко не го застреля.

Бог му е свидетел — страшно му се искаше да го направи.

Само едно непредпазливо движение от страна на когото и да било от ония там и щеше да го стори.

Щеше да бъде грешка!

И действията ти там бяха неправилни!

Колко правила бе нарушил? Пет? Пусна Симс, не взе заповед за арест, не се подчини на Чарли, не поиска подкрепа, извади оръжие, допря го до главата на Отис… Ще му се върне тъпкано и то не само от Чарли. Харви Уелмън. Жълтата накъсана линия се появи и започна ритмично да изчезва от погледа.

Хич не ми пука! Отис отива в затвора, няма значение какво ще стане с мен! Отис ще гние в затвора, както аз гних две години!

— Та, за какво ме прибираш този път? — попита лаконично Отис.

— Млъквай, по дяволите! — отвърна Майлз.

— Имам право да знам в какво съм обвинен.

Майлз се извърна настрани, като потисна надигащия се гняв. След като не получи отговор, Отис продължи с необикновено спокойствие:

— Ще ти открия една малка тайна. Знаех, че няма да стреляш. Просто не ти стиска да го направиш.

Майлз прехапа устна, лицето му почервеня. Не се поддавай, каза си той. Не се поддавай…

Отис обаче продължи:

— Я ми кажи, още ли се срещаш с онова момиче, дето беше с него в Таверната? Питах се, защото…

Майлз скочи върху спирачката, гумите засвистяха и оставиха черни следи на асфалта. Не вързан с колан, Отис полетя напред и се заби в предпазната мрежа. Майлз отново натисна газта и арестуваният отскочи назад.

През останалата част от пътя Отис не продума.