Линда Хауърд
Между любов и вярност (1)

Глава първа

Минаваше единадесет, когато широкоплещестият мъж се появи в рамката на разтворените врати на френския прозорец с изглед към градината. Застана там, съвършено спокоен, загледа се в гостите сякаш развеселен от гледката. Сюзан веднага го забеляза, изглежда, единствено нейното внимание бе привлякъл. Огледа го изненадана, защото никога преди не го беше виждала. Такъв мъж не минаваше незабелязан. Никой не би могъл да го забрави.

Висок и мускулест, с бял смокинг, който лежеше върху силните му рамене с прецизност, доказателство за изящно шивашко изпълнение. Но това, което го открояваше, съвсем не беше, почти безнравствената изисканост, която толкова му прилягаше, а лицето. Имаше вид на разбойник, впечатление, което се подсилваше от плътните тъмни вежди, засенчващи кристалинно сините очи. Магнетични очи, помисли си тя, усещайки въздействието им, макар че той не я гледаше. Странна лека тръпка пропълзя надолу по гръбнака й и сетивата й внезапно се изостриха — музиката зазвуча по-силно, цветовете станаха по-наситени, упоителният аромат на ранната пролетна нощ по-осезаем. Всеки неин инстинкт внезапно се събуди, докато наблюдаваше непознатия и подсъзнателно го изучаваше. Жените винаги са знаели кои мъже са опасни, а този тук определено излъчваше опасност.

Тя беше там в очите му — самоувереността на мъж, склонен да поема рискове и готов да приеме последиците. Вероятна среща със смъртта бе втвърдила чертите му и наблюдавайки го, Сюзан съзнаваше, че той е от хората, с които никой лекомислено не би се сблъскал. Опасността обгръщаше тези широки рамене като видима мантия. Той не беше напълно… цивилизован. Това бе образът на съвременен пират, от дръзките очи до късата, изискано подстригана тъмна брада и мустаци, прикриващи чертите на челюстта и горната устна. Личеше, че това бяха силни черти. Погледът й се прехвърли към косата му — тъмна, гъста и вибрираща, вчесана с небрежно съвършенство, за постигането, на което повечето мъже биха платили състояние — дълга, колкото с лека чупка да докосва яката при тила.

Отначало сякаш никой не го забеляза, учудващо, защото според Сюзан той се открояваше като тигър в стая, пълна с котки. След това хората постепенно започнаха да поглеждат към него и за нейна още по-голяма изненада, потресаваща, почти враждебна тишина постепенно се възцари в салона, подобно на прилепчиво покривало, което пълзи от човек на човек. Обезпокоена, тя погледна към зет си, Престън, домакин на тържеството, озовал се по една случайност толкова близо до новопристигналия, че само дето не го докосваше. Защо не поздрави човека? Вместо това Престън се вцепени, лицето му пребледня, вторачи се в непознатия със същия вледенен ужас, с който би гледал кобра, увила се около краката му.

Приливната вълна на мълчанието се разля и обхвана огромното помещение, дори музикантите на подиума притихнаха. Под проблясващите призми на полилеите хората се въртяха, оглеждаха се, лицата им се диплеха като в шок. Тревожна тръпка премина надолу по деликатния гръб на Сюзан. Какво ставаше? Кой беше непознатият? Нещо ужасно предстоеше. Тя го усещаше, видя, че Престън се напрегна, очаквайки сцена, и неочаквано за себе си реши, че няма да допусне това да се случи. Който и да беше, той беше гост на семейство Блекстоун и никой нямаше да бъде груб с него, дори и Престън Блекстоун. Инстинктивно, тя се раздвижи, пристъпи в центъра на образувалото се празно пространство.

— Извинете — шепнеше на хората, докато се промъкваше помежду им.

Цялото внимание се насочи към нея, като привлечено от магнит, тъй като нейното движение беше единственото в салона. Непознатият прехвърли погледа си към нея. Наблюдаваше я и изчакваше, магнетичните му очи се присвиха, докато изучаваше слабата грациозна жена, чието лице бе чисто и ведро като камея, с рокля от фина коприна, увиваща се около глезените при движението напред. Колие от три реда перли обгръщаше деликатната й шия. С меката си тъмна коса, събрана на темето, и няколкото кичури, накъдрени по слепоочията, тя беше сън, мираж, неуловима като ангелско дихание. Изглеждаше чиста като викторианска девица, блеснала на фона на всички останали в салона, недокосната и недокосваема, а за мъжа, който я наблюдаваше да се приближава — неудържимо предизвикателство.

Сюзан не долови мъжкия копнеж, проблеснал неочаквано в глъбините на бледосините му очи. Тя искаше само да парира злобата, която се надигаше, нещо, което не разбираше, но все пак искаше да предотврати. Ако някой имаше да урежда сметки с този мъж, можеше да го направи друг път и на друго място. Докато се придвижваше, с мълчаливо кимване даде знак на музикантите и те послушно продължиха, първоначално колебливо, след това все по-високо. Сюзан вече се беше добрала до мъжа и протегна ръка.

— Здравейте — поздрави тя.

Тихият й музикален глас с лекота се разнесе към хората, които открито слушаха, зяпнали към нея.

— Аз съм Сюзан Блекстоун. Бихте ли танцували с мен?

Дълги, корави пръсти поеха нейните, но това не беше ръкостискане. Напротив, ръката й просто беше хваната и грубоват палец погали опакото на пръстите й, за да усети мекотата им и контура на крехките кости. Гладкото чело трепна над сините очи, които отблизо бяха още по-приковаващи, защото сега тя можеше да види, че бледосиньото беше обкръжено от тъмна ивица. Втренчена в тези очи, тя забрави, че двамата стоят неподвижно и той просто държи ръката й; миг по-късно я притегли в прегръдките си и я поведе към дансинга. Полата на роклята й докосваше краката му, докато се придвижваха.

Отначало той просто я държеше, след това здраво я прихвана и с такава лекота я задвижи по дансинга, че краката й едва докосваха пода. Никой друг не танцуваше. Спокойният поглед на Сюзан излъчваше тиха деликатна заповед към гостите. Постепенно към тях на дансинга се присъединиха други гости и непознатият сведе поглед към жената, която държеше в ръцете си.

Сюзан усещаше как силната му ръка на талията й постепенно разтвори пръсти и леко, но недвусмислено я притисна. Тя установи, че се е приближила към него, гърдите й леко докосваха твърдата му гръд и изведнъж топлината на тялото му я обля. Простите, грациозни стъпки на танца му се оказаха трудни за следване и тя се стараеше да се съсредоточи, за да не го настъпи.

Трепетно, тръпнещо напрежение се загнезди в стомаха й и ръката й потрепери в неговата. Той стисна гальовно пръстите й и прошепна в ухото й:

— Не се страхувайте. Не хапя.

Гласът му беше тих, дълбок, и за нея това сякаш беше съвсем естествено, нова тръпка премина през нея. Вдигна глава и откри колко близо е той, когато една от меките къдрици на слепоочието й се заплете в брадата му, но при следващото движение се освободи. С изненада установи, че се е загледала в изваяната сила на устните му и с примитивна зажаднялост се питаше дали устата му е твърда или мека и дали и на вкус той е толкова опияняващ, колкото изглежда. С вътрешен вопъл отблъсна мислите си от разсъжденията върху вкуса му, върху това какво би почувствала, ако го целуне. Беше й трудно да премести поглед по-високо, но след като все пак успя, искрено съжали. Срещата с тези необикновени очи бе повече от това, което самообладанието й можеше да понесе. Защо реагираше като тийнейджърка? Тя беше голям човек, а дори и в онези тревожни години умееше да се владее, съвсем не като жената, която сега вътрешно изтръпваше само при един поглед.

Изгаряше от този поглед, следеше го, одобряваше го, искаше го, очакваше го и… неясно как го познаваше. Той беше от онези редки мъже, които разбираха от жени и бяха толкова по-опасни тъкмо заради познанието си. Тя отговори на тревогата за опасност, като вдигна глава с вродено достойнство, характерно за всяко нейно движение, и срещна този дързък поглед. Внезапно тихо проговори:

— Доста необичайна забележка.

И се възгордя, че гласът й не трепна.

— Така ли? — Гласът му беше дори още по-тих отпреди, по-дълбок, все по-интимен. — Тогава не може да знаете какво мисля.

— Не — призна тя чистосърдечно.

И спря дотук, не се хвана на лукавия намек, който долови.

— Ще разберете — обеща той.

Сега тонът беше като слабо скрибуцане, което докосна всеки нерв в тялото й. Докато говореше, ръката около кръста й се стегна, за да я притегли по-близо, не толкова, че да се почувства длъжна да протестира. Все пак тя изведнъж усети, че мускулите на бедрата и краката му се движат по нея. Пръстите й неспокойно се свиха на рамото му, докато се бореше със силното си желание да ги плъзне под яката му, да усети голата кожа, сама да установи дали ще се опари от огъня в него. Шокирана от дързостта на собствените си мисли, тя решително задържа поглед в раменния шев на смокинга му и се постара да не мисли за силата, която усещаше в ръката, хванала нейната, или на тази, която леко притискаше отзад талията й. Хрумна й, че ако се опита да се отдръпне от него, той ще възпре това движение.

— Раменете ви са като кадифе — констатира той неочаквано.

И преди тя да успее да предугади намеренията му, главата му се спусна надолу и устните му, топли и стегнати, докоснаха меката гола извивка на рамото й. Приятен шемет я обзе и тя потрепери, очите й се затвориха. Божичко, той я любеше на дансинга, а тя не знаеше дори името му! Но всичко в нея му отговаряше, изплъзнало се напълно от контрола й. Тя не беше в състояние да овладее дори мислите си, които непрекъснато скачаха напред към по-опасни теми, чудеше се как ли ще почувства устата му, ако продължи да се спуска надолу по тялото й…

— Спрете — каза тя, на себе си, както и на него.

Но на гласа й липсваше елемент на заповед. Напротив беше тих и трептящ, така, както самата тя се чувстваше. Усещаше как пламти кожата й, но сластните тръпки почти като хладен полъх продължаваха да гъделичкат гърба й.

— Защо? — попита той.

Устата му гладко се плъзна от рамото към чувствената вдлъбнатина точно зад ухото й.

— Хората ни гледат — промълви тя тихо и облегна на него тялото си, размекнато от пламтящото удоволствие, взривило се като ракета вътре в нея.

Ръката му се стегна около кръста й, за да я изправи, и от силното усещане, породено от притискането в него, тя се почувства още по-слаба. Задъха се. Така, както беше вкопчена в него, не можеше да не усети колко възбуден е тя вдигна сепнато очи. Мъжът я наблюдаваше с поглед, придобил интензитета на лазер, който я изгаряше. В изражението му нямаше смущение или извинение. Той беше мъж и действаше като мъж. Сюзан установи, учудена и ужасена, че дълбоко женствената й същност не търсеше никакво извинение. Вместо това копнееше да опре глава на рамото му и немощно да се отпусне в жилестите му, здрави ръце. Усещайки почти физически вниманието на околните, насочено към тях, разбираше, че ако се поддаде на порива си, то реакцията му ще бъде да я отнесе като пират, който отвлича дамата, привлякла погледа му. Но както и той да я караше да се чувства, все пак този мъж беше непознат за нея.

— Дори не знам кой сте — въздъхна тя тихо, впивайки нокти в рамото му.

— Ако знаехте името ми, това би ли променило нещо? — Той леко духна едно от косъмчетата, полегнали на слепоочието й, и се загледа как копринената коса започна да се издига и спуска. — Но ако от това ще се почувствате по-добре, скъпа, то е в семейството.

Очевидно я поднасяше, зъбите му блеснаха в бяло, като се усмихна, Сюзан се задъха, за миг затаи дъх, преди да възвърне контрола върху гласа си.

— Не разбирам — призна си тя, вдигайки лице към него.

— Поемете си още веднъж така дълбоко дъх и вече няма да има значение дали разбирате или не — промълви той.

Тя остро почувства, че гърдите й са притиснати в твърдата плът под белия смокинг. Погледът му с диамантен отблясък потъна в мекотата на устата й, докато обясняваше:

— Аз също съм Блекстоун, макар че те вероятно не ме признават.

— Но аз не ви познавам. Кой сте вие? — не скри изненадата си Сюзан.

Отново тези по животински бели зъби се показаха в лукава усмивка, която вдигна ъгълчетата на мустаците му.

— Не сте ли чули мълвата? Терминът „черна овца“ вероятно е измислен специално за мен.

Тя продължаваше да го съзерцава, без да разбира, грациозната линия на шията й беше изложена на жадния му изследователски поглед, докато тя държеше главата си вдигната на толкова сантиметри, колкото беше необходимо, за да го вижда.

— Не знам за никаква черна овца. Как се казвате?

Той с готовност отговори:

— Корд Блекстоун. Първи братовчед на Ванс и Престън Блекстоун. Единствен син на Елайъс и Марджори Блекстоун. Роден на трети ноември, вероятно точно девет месеца, след като татко се е върнал от служебната си обиколка на Европа, макар че никога не можах да накарам майка да го признае. — Лукавата, подлудяваща усмивка отново проблесна като фар в тъмна нощ. — А вие, скъпа? Ако сте член на семейство Блекстоун, то това не може да е по кръвен път. Бих си спомнил всяка роднина, която прилича на вас. Е, за кого от уважаваните ми братовчеди сте омъжена?

— Ванс — каза тя. Оттенък на болка за миг засенчи лицето й. Благодарение на силата на волята си тя можа спокойно да допълни: — Той почина, нали знаете?

Нищо не можа да прикрие мъката, която внезапно помътни блясъка на очите й.

Силните ръце, които я обгръщаха, леко се стегнаха.

— Да, чух. Съжалявам. По дяволите, казва загуба. Ванс беше добър човек — каза той просто.

— Да, беше.

Тя не можеше да каже нищо повече, тъй като все още не се беше примирила с безсмислената, невероятна злополука, която отне живота на Ванс. Смъртта нанесе удара си толкова бързо, отне й толкова много, и се бе научила да се брани, като държи хората на известно разстояние оттогава.

— Какво се случи? — попита приятният глас.

Тя леко се стъписа от този неочакван въпрос. Той дори не знаеше, че Ванс е починал? Накрая отговори:

— Беше намушкан от бик. В бедрото… Важна артерия беше разкъсана. Умря от кръвозагуба, преди да успеем да го отведем в болница.

Издъхна в прегръдките й. Животът му изтичаше в червен поток, но лицето му беше толкова спокойно. Беше приковал сините си очи в нея и ги държеше там, сякаш знаеше, че умира и иска последната картина от земята да бъде лицето й. Устните му се усмихваха ведро, сърцераздирателно, докато блясъкът на погледа му бавно помътняваше и изчезна завинаги…

Пръстите и се стегнаха, забивайки се в рамото на Корд Блекстоун. Той я притисна по-близо. Странно, тя почувства как болката отслабва, сякаш той я беше поел с голямото си силно тяло. Тя вдигна поглед и в бледите очи видя отражение на собствените му лоши спомени. Интуитивно реши, че той е човек, видял жестока смърт, държал някого в прегръдките си, приятел може би, докато смъртта се е приближавала и побеждавала. Той разбра какво е преживяла тя. И тъй като той разбра, бремето изведнъж стана по-поносимо.

С годините Сюзан се беше научила как да продължава с ежедневните неща въпреки смазващата болка. Сега се насили да отблъсне ужаса на спомена и се огледа, спомни си задълженията. Забеляза, че все още твърде много хора стояха наоколо, втренчени в тях и шепнещи. Улови погледа на диригента и отново дискретно му кимна, сигнал веднага да премине към друго парче. След това остави очите й да обходят гостите, спираше ги поотделно на всеки и под въздействието на недвусмисления й поглед дансингът започна да се пълни, шушукането позатихна и партито възвърна нормалното си ниво на шум. Нямаше гост, който съзнателно би я обидил, и тя го знаеше.

— Това е хубав трик — отбеляза той хрипкаво. Очевидно беше проследил от начало до край мълчаливата повеля и гласът му отразяваше одобрението му. — Да не би да сте го усвоила в училището за добри маниери, което сте посещавала като малка?

Лека усмивка се заигра на нежната й уста, преди да вдигне поглед към него, давайки му възможност да я поразсее.

— Какво ви кара да мислите, че съм посещавала училище за добри маниери? — предизвика го тя.

Дръзкият му поглед се плъзна надолу към предницата на роклята й, за да намери и визуално да докосне закръгления й бюст.

— Защото сте толкова очевидно… шлифована. Не намирам нищо, което Майката Природа да е оставила недооформено.

Гъвкавите топли пръсти за миг се спуснаха надолу по гърба й.

— Господи, колко мека е кожата ви — прошепна той. Слаба руменина оцвети бузите й от хрипливата нотка на интимност, доловила в гласа му, макар че чисто по женски й се хареса това, че той беше усетил тъканта на кожата й. О, той беше опасен, разбира се, и най-опасното беше, че можеше да накара жената да рискува, въпреки всичко.

След миг, тъй като тя продължи да мълчи, той настоя:

— Е? Прав ли съм или не?

— Почти — призна си тя и вдигна брадичка, за да му се усмихне.

В усмивката й имаше нещо меко, греещо, което придаде на лицето й нежен отблясък. А неговите очи под тежките клепачи се сведоха още по-ниско, сигнализирайки нещо, което някой, който го познава, би разбрал незабавно. Но Сюзан не го познаваше добре и не съзнаваше, че е на ръба да стъпи на тънък лед.

— Четири месеца посещавах Адърлиз във Вирджиния, докато майка ми получи удар и напуснах училището, за да се грижа за нея.

— Безсмислено е да се пръскат пари, за да се шлифова вече шлифован диамант — каза провлачено той.

Остави погледът му да се разходи по ведрото й лице, след това отново продължи надолу по крехката грациозна шия, открито се възхищаваше на благоуханните, кадифени извивки.

Сюзан почувства неочаквана гореща вълна да облива тялото й от неприкритото възхищение на този мъж. Той имаше вид сякаш иска да се наведе и да зарови лице между гърдите й. Тя потрепери от неочаквания копнеж да му позволи да стори точно това. Той беше повече от опасен, той беше смъртоносен!

Трябваше да направи нещо, за да прекъсне това вълшебство, което я замайваше, и прибягна до най-баналната тема на разговор.

— Кога пристигнахте?

— Този следобед.

Извивката на устната му й подсказа, че той разбира нейния ход, но й позволи да се измъкне. Унило присви устни и отново духна към тъмнокосите кичури, които го омагьосваха, подали се там по крехката кожа на слепоочието й, където деликатните сини вени прозираха под тънката кожа. Сюзан почувства как цялото й тяло пулсира. Топлият аромат на дъха му й действаше опияняващо, сякаш той беше вдигнал ръка и я беше погалил. Почти слепешком тя погледна към него, насили се да се съсредоточи върху това, което той казваше. Но движението на изваяните устни беше още по-опияняващо от уханието му. Говореше бавно, провлачено, със запазено южняшко звучене.

— Чух, че у братовчеда Престън има парти. И реших да му припомня миналото, като го раздразня и се опитам да проваля „джамборето“.

Сюзан не можеше да не се усмихне на нелепото описание на това елегантно събитие като „джамборе“, още повече че самият той беше облечен така, сякаш се готвеше да посети някое от казината в Монте Карло… където вероятно би се чувствал по-удобно, отколкото тук.

— Да не би да ви е станало навик да разваляте партита? — измърмори тя.

— Ако мислех, че това би ядосало Престън, да — тихо отговори той. Леко се изсмя и продължи: — Престън и аз винаги сме били на противоположните страни на оградата — обясни той. Нехайно се усмихна, което й подсказа колко малко това го засяга.

— Ванс беше единственият, с когото се разбирах, но пък изглеждаше, че малко го беше грижа в каква беда съм. Ванс не бе човек, който би се кланял пред олтара на името Блекстоун.

Това беше вярно. Външно Ванс се съобразяваше с изискванията, които му се налагаха, задето се казваше Блекстоун. Но Сюзан винаги е знаела, че го е правил с тайно проблясване в погледа. Понякога не мислеше, че свекърва й Имоджийн ще прости някога на Ванс, задето се разбунтува срещу династията Блекстроун, като се ожени за нея, макар разбира се, Имоджийн никога да не направи тази глупост да го признае. Един Блекстоун не си позволява злонравно поведение. И Сюзан се почувства леко засрамена, защото семейството на Ванс се отнесе с уважение към нея.

Все пак обзе я известно топло чувство на приятелство с този мъж заради това, че е познавал Ванс също като нея, защото беше разбрал истинската му природа, и го дари с усмивка, от която собствените й дълбоки сини очи грейнаха. Ръцете му в неволно движение се стегнаха около нея, сякаш искаше да я размаже върху себе си.

— Имате цветовете на Блекстоун. Тъмна коса и сини очи, но сте толкова благодушна, че е невъзможно да сте истинска Блекстоун. У вас няма никаква суровост, нали така?

Озадачена, тя отвърна на погледа му, леко сбръчквайки чело.

— Какво имате предвид със суровост?

— Не мисля, че ще разберете, ако ви кажа — отговори той загадъчно. И добави: — Избраха ли ви за съпруга на Ванс?

— Не.

Сюзан се усмихна при спомена.

— Той самият ме избра.

Той тихичко подсвирна.

— Имоджийн никога няма да се възстанови от шока — отбеляза той неучтиво и пак й се усмихна лукаво.

Без да иска, Сюзан почувства как ъгълчетата на устата й се извиват нагоре, за да му се усмихне в отговор. Тя се забавляваше, разговаряйки с този опасен, дяволит мъж със странно натрапчиви очи. Беше изненадана, защото, ако трябваше да бъде честна, от дълго време не беше се забавлявала… Всъщност от смъртта на Ванс. Бяха минали много години и пролети много сълзи между усмивките й, но изведнъж сега нещата изглеждаха различни, самата тя се чувстваше различно. Първоначално мислеше, че никога няма да се съвземе от смъртта на Ванс. Бяха минали вече пет години и сега установяваше, че отново гледа напред към живота. Чувстваше се приятно в прегръдките на мъж, заслушана в дълбокия му глас… и да, приятно й беше да се вглежда в очите му, наслаждаваше се на сигурния си женски усет, че той я харесва. Не искаше да анализира реакцията си спрямо него. Чувстваше се, сякаш е била мъртва и сега се съживява. Искаше да се наслади на промяната, не да я изследва.

Имаше опасност да се удави в чувствата си, осъзна вътрешната слабост, която я завладяваше, но се чувстваше безсилна да се възпротиви. Той сигурно е доловил с първичната си интуиция, че тя е на път да се поддаде на изкушението да се заиграе с огъня. Той се наведе и отърка устни в деликатната мида на ухото й, с което възбуди всички нерви в тялото й.

— Излез с мен — съблазни я той, езикът му потъна в ухото й и обиколи външната извивка с наелектризираща точност.

Цялото тяло на Сюзан се разтресе от шока, но тази постъпка прочисти съзнанието й от облаците на желанието, които го замъгляваха. Напълно объркана, бузите й внезапно поруменяха и тя буквално се вцепени.

— Господин Блекстоун!

— Корд — поправи я той. — Сега се смееше открито. — В края на краищата ние сме целуващи се братовчеди, не е ли така?

Тя не знаеше какво да каже и за щастие отговорът й, който вероятно така или иначе нямаше да бъде ясен, беше спестен, защото Престън избра точно този момент, за да се намеси. Докато се въртеше из салона в прегръдките на Корд, тя смътно си даваше сметка, че Престън следи всяко движение на братовчед си, но не го забеляза да се приближава. Той хвана Сюзан за рамото и фиксира братовчеда си със смразяващи сини очи.

— Каза ли ти нещо, което да те разстрои, Сюзан?

Тя отново се видя в чудо. Ако кажеше да, вероятно щеше да стане сцена, а тя беше решена да я избегне. От друга страна, как можеше да каже не, след като това очевидно щеше да бъде лъжа? Гениално хрумване й подсказа да отговори спокойно и с достойнство:

— Говорехме за Ванс.

— Разбирам.

Престън намираше за напълно естествено дори след пет години Сюзан да се вълнува, когато говори за покойния си съпруг. Прие изявлението й като обяснение вместо като отклоняване на въпроса, каквото беше, и насочи цялото си внимание към братовчед си, който стоеше съвършено спокоен, с усмивка на леко отегчение.

— Майка чака в библиотеката — обяви Престън твърдо. — Предполагаме, че имаш някаква причина да натрапиш компанията си.

— Така е.

Корд спокойно прие обидата на Престън и продължи да се усмихва, пренебрегвайки червеното флагче, което размахаха пред него. Вдигна едната си вежда.

— Води. Някак си ти нямам доверие, когато се намираш зад гърба ми.

Престън настръхна и предусетила гневния изблик, Сюзан се опита да го предотврати, като докосна ръката на Корд:

— Да не караме госпожа Блекстоун да чака.

Както очакваше, Престън прехвърли вниманието си към нея.

— Излишно е да идваш, Сюзан. По-добре остани с гостите.

— Бих искал и тя да дойде.

Корд веднага се противопостави на братовчеда си. Сюзан беше сигурна, че го направи, само за да раздразни Престън.

— Нали е роднина? Защо да не чуе всичко от първа ръка, вместо разводнена и подправена версия, която би научила от теб и Имоджийн.

За момент Престън изглеждаше, сякаш ще оспори това твърдение. След това рязко се завъртя и се отдалечи. Престън беше Блекстоун. Сигурно му се е искало да удари Корд през лицето, но не би направил публична сцена. Корд го последва на известно разстояние с ръка отпусната около кръста на Сюзан.

— Исках да съм сигурен, че няма да ми избягаш — усмихна й се той.

Сюзан беше възрастна жена, не тийнейджърка. Нещо повече, беше жена, която вече пет години хладнокръвно и проницателно се справяше с големи и разнообразни бизнес дела. Навършила е двадесет и девет години и си казваше, че отдавна е загърбила времето на изчервяването. Но този мъж с демонстративното си поведение на женкар и с тези дръзки предизвикателни очи я караше да се изчервява само от един поглед. Възбуда, каквато никога не бе изпитвала, препускаше през нея, разтупваше сърцето й и всъщност се чувстваше замаяна. Знаеше какво е любов, но не беше това. Толкова силно обичаше Ванс, че смъртта му почти я смаза, така че веднага си даде сметка, че емоцията не е същата. Това беше примитивно привличане, упоително и трескаво, и се основаваше изцяло на секс. Ванс Блекстоун беше Любов. Корд Блекстоун означаваше само Сласт.

Но от осъзнаването на този факт въздействието му не намаля, докато вървеше спокойно до него, остро усещайки ръката му на гърба си, сякаш докосваше голото й тяло. Тя не беше тип за елементарен флирт, изживелица от викторианската ера, както някога Ванс обичаше да я закача. Беше отгледана с любов, но строго, и беше дамата, каквато майка й искаше тя да бъде — от главата до розовите пръсти на краката си. На Сюзан и през ум не й бе минавало някога да се разбунтува, защото по природа беше това, което беше — дама. Беше познала любовта и никога не би се примирала с нещо по-малко, дори не с упоителната наслада, предлагана от черната овца на семейство Блекстоун.

Точно преди да влязат в библиотеката, където Имоджийн чакаше, Корд се наведе към нея.

— Ако не искаш да излезеш с мен, ще те заведа вкъщи и ще се натискаме пред входната врата като тийнейджъри.

Тя го стрелна с възмутен поглед, от което той тихичко се изсмя. Но отговорът й беше спестен, защото в този момент те минаваха през вратата и тя си даде сметка, че той идеално беше улучил момента за забележката си. Имаше гениалното качество да изважда хората от равновесие и пак го направи. Въпреки волята си тя отново усети паренето от силното оцветяване на лицето си.

За миг Имоджийн я изгледа замислено. Погледът й за частица от секундата се вледени, прехвърляйки се от Сюзан към Корд и обратно към почервенялото лице на снаха си. След това овладя изражението си и сивите й очи възвърнаха нормалното си хладно спокойствие.

— Сюзан, добре ли си? Почервеняла си.

— Малко се разгорещих от танците.

Сюзан отново си даде сметка, че подхвърля нещо, което трябва да се приеме като отговор, но всъщност беше само димна завеса. Ако не внимава, Корд Блекстоун ще я превърне в първокласна лъжкиня за по-малко от един ден.

Високият мъж до нея я поведе към канапенцето във формата на яйце и разположи изящното си дълго тяло до нея, с което си спечели гневния поглед на Престън и Имоджийн. Усмихвайки се на леля си, той провлачено я поздрави:

— Здравей, лельо Имоджийн. Как е семейното състояние?

Умееше да развява собствените си червени флагчета, отбеляза Сюзан. Имоджийн се отпусна назад в стола си и хладнокръвно пренебрегна подвеждащия му въпрос.

— Защо се върна?

— Защо да не се върна? Това е моят дом, не помниш ли? Дори притежавам част от земята. Доста време се скитах и вече съм готов да пусна корени. А има ли по-добро място от дома? Смятам да се настаня във вилата в Джубилий Крийк.

— Тази барака!

Гласът на Престън беше изпълнен с презрение.

Корд вдигна рамене.

— Вкусове различни. Предпочитам бараки пред мавзолеи.

Той се усмихна, оглеждайки претенциозната мебелировка, оригиналните маслени картини, безценните вази и миниатюри, които украсяваха етажерките. Макар и да се наричаше библиотека, в стаята всъщност имаше малко книги, всичките, както Сюзан подозираше понякога, купени заради цвета на обвивката, за да е сигурно, че книгите ще хармонизират с цвета на стаята.

Престън за миг изгледа братовчед си със студена, мълчалива омраза, кратък миг, изпълнен с негодувание.

— Колко ще ни струва?

С ъгълчето на окото си Сюзан забеляза как се вдига една присмехулна вежда.

— Да ви струва кое?

— Да напуснеш отново страната.

Корд се усмихна с особено лукава усмивка, която би трябвало да разтревожи Престън.

— Нямаш достатъчно пари, драги.

Имоджийн вдигна ръка, за да предотврати разгневения отговор на Престън. Имаше по-хладна глава и умееше по-добре да преговаря от сина си.

— Не ставай глупак… и не прибързвай. — Сетне продължи: — Нали знаеш, че сме готови да ти предложим значителна сума срещу отсъствието ти?

— Не ме интересува — каза той нехайно, все още усмихвайки се.

— Но човек с… твоя начин на живот сигурно има дългове, които трябва да бъдат уредени. Освен това не забравяй, че имам много приятели, които ми дължат услуги и на които може да се разчита да направят престоя ти тук най-малкото неприятен.

— О, не мисля така, лельо Имоджийн.

Напълно невъзмутим Корд бе протегнал крака далеч напред.

— Първата изненада за теб е, че не ми трябват пари. Втората е, че ако някои от „приятелите“ ти решат да ти помогнат да ми създадеш затруднения, имам собствени приятели, на които мога да разчитам и, вярвай ми, пред моите приятели твоите биха изглеждали като ангели. Имоджийн изсумтя:

— Не се съмнявам.

За първи път Сюзан се почувства принудена да се намеси. Битката я разстройваше. Тя беше тиха и по природа миролюбива, но с вътрешна сила, която й позволяваше да застава на топа на устата. Нежният й глас веднага привлече вниманието на всички, макар че тя заговори на свекърва си.

— Имоджийн, погледни го. Погледни дрехите му. — Тя махна с деликатната си ръка, за да посочи мъжа, отпуснат до нея. — Той казва истината. Пари не му трябват. И мисля, че като споменава приятелите си, говори за другарите си от тъмните улички.

Корд я изгледа с открито, макар и иронично възхищение.

— Най-после един Блекстоун с разбиране, макар и нероден с това име, вероятно това е обяснението. Тя има право, Имоджийн, макар че, сигурен съм, не ти се иска да го чуеш. Не ми трябват парите на Блекстоун, защото си имам собствени. Смятам да живея във вилата, защото обичам уединението, а не защото не мога да си позволя нещо по-добро. А сега, предлагам да изгладим различията си, защото имам намерение да остана тук. Ако искаш да проветряваш мръсното бельо на семейството, давай. Това не ме смущава. Само ти ще пострадаш.

Имоджийн изпусна странна лека въздишка.

— Винаги си бил труден, Корд, дори като дете. Възраженията ми срещу теб се основават на миналите ти действия, не на личността ти. Навлече на семейството си достатъчно кал, да ни стигне за четири живота. Трудно ми е да го забравя, също ми е трудно да повярвам, че ще се държиш донякъде цивилизовано.

— Мина много време — каза той дяволито. — Прекарах доста време в Европа и още повече в Южна Америка. Това кара човек да оцени дома си.

— Така ли? Прости ми, ако подозирам някакъв заден мотив, но пък миналото ти ми дава малък избор. Добре тогава, да го наречем примирие… засега.

— Примирие.

Той й намигна и, за изненада на Сюзан, Имоджийн се изчерви. Значи така въздействаше на всички жени. Но беше луд, ако повярваше, че Имоджийн ще приеме примирието. Ще даде вид, че приема, но това щеше да е всичко — привидност. Имоджийн никога не се предаваше. Просто сменяше тактиката. Ако не можеше да го подкупи или заплаши, щеше да опита други средства, макар че в момента Сюзан не можеше да се сети за нищо, което би имало въздействие върху този човек.

Той се изправи на крака с ръка под лакътя на Сюзан, приканвайки я и тя да стане.

— Достатъчно дълго изостави гостите си — каза той любезно на Имоджийн. — Тържествено обещавам, тази вечер да не предизвикам никакви скандали, така че се отпусни и се забавлявай.

Притегляйки Сюзан със себе си като кукла, той прекоси стаята, стигна до Имоджийн, наведе се и целуна леля си. Тя остана напълно неподвижна при докосването на устните му, но почервеня още повече. След това той се изправи, погледът му затанцува.

— Хайде, Сюзан — разпореди се той.

— Момент.

Престън се намеси, пристъпвайки пред тях. Имоджийн може да бе обявила примирие, но не и Престън.

— Съгласихме се да няма открити враждебни действия. Но не сме се съгласили да имаме връзки с теб. Сюзан няма да върви никъде с теб.

— О? Мисля, че това зависи от дамата.

Корд се обърна към нея. Изрази желанието си, като я хвана за ръката.

Сюзан се поколеба. Искаше да тръгне с Корд. Искаше да се смее с него, да гледа насмешливото проблясване в погледа му, да усеща омаята от това, че я държи в прегръдките си. Но не можеше да му има доверие. Тъй като толкова много искаше да тръгне с него, трябваше да го отблъсне. Бавно, със съжаление тя поклати глава.

— Не. Мисля, че е по-добре да не идвам с теб. Сините му очи се присвиха и изведнъж те вече не се смееха, а се изпълниха с недвусмислен гняв. Той пусна ръката й.

— Може би си права — заключи той хладно и си тръгна, без да промълви повече и дума.

Тишината в библиотеката беше пълна, тримата й обитатели — вцепенени. Имоджийн отново въздъхна.

— Благодаря ти, че не тръгна с него, скъпа. Той е очарователен, знам, но зад целия този чар се крие дълбока омраза към цялото ни семейство. Би направил всичко, всичко, което може, за да ни навреди. Не го познаваш, но е изцяло в твой интерес да го избягваш.

След като произнесе елегантното си предупреждение, Имоджийн вдигна рамене.

— Предполагам, че ще трябва да понесем това, докато той не се отегчи и не тръгне да търси нови развлечения. За едно нещо е прав, проклетникът. Трябва да се върна при гостите си.

Стана и напусна стаята, ефирната й сива рокля елегантно се увиваше около краката й, докато пристъпваше. Имоджийн все още беше красива жена. Едва ли изглеждаше толкова стара, че да бъде майка на мъжа, който стоеше до Сюзан. Имоджийн не старееше, тя устояваше.

След миг Престън улови ръката на Сюзан, вроденото му чувство за куртоазия отново установи контрол над него. Сблъсъкът с братовчеда му беше единственият случай, в който Сюзан си спомняше да е виждала Престън да не е любезен дори когато не е бил съгласен с някого.

— Да си отдъхнем малко, преди да се присъединим към тях. Искаш ли някакво питие? — предложи й той.

— Не, благодаря.

Сюзан му позволи да я настани отново на канапенцето. Наблюдава го, докато си наливаше прилична доза уиски, и седна до нея. Малка бръчка набразди челото му, докато съзерцаваше чашата в ръката си. Имаше нещо на ум. Познаваше превзетостите му, както познаваше себе си. Изчакваше, не го подтикваше. Тя и Престън се сближаха след смъртта на Ванс и тя се чувстваше силно привързана към него. Приличаше толкова на Ванс, с тъмната си коса, сините очи и кривата усмивка. На Престън му липсваше чувството за хумор на Ванс, но беше страхотен опонент в бизнеса. Беше упорит, реагираше по-бавно от Ванс, но по-решително.

— Красива жена си, Сюзан — обади се той внезапно. Стресната, тя се загледа в него. Знаеше, че тази вечер изглежда добре. Тя се беше замислила дали да облече роклята от кремава коприна, тъй като вкусът й след смъртта на Ванс беше помръкнал. Но си спомни, че средновековният цвят на траура е бил бял, не черен, и само тя знаеше, когато облече светлата рокля, че го направи със слабо пробождане от остатъчна тъга. Тази вечер се беше облякла за Ванс, носеше перлите, подарени й от него, напръскала се беше с любимия му парфюм. В продължение на няколко лудешки мига се зарадва, като осъзна, че изглежда добре, не заради Ванс, а поради възхищението, което забеляза в друг чифт очи, странни, магнетични очи. Какво ли щеше да стане, ако тази вечер беше тръгнала с Корд Блекстоун, вместо да предпочете сигурността? Погледът на Престън се разнежи, като я погледна.

— Не си подходяща за него. Ако му позволиш, ще те използва, за да ни нарани. След това ще те захвърли и ще си тръгне, без да погледне назад. Стой настрани от него.

Сюзан го изгледа твърдо.

— Престън, аз съм жена, а не невръстно дете. Способна съм да вземам собствените си решения. Разбирам защо не харесваш братовчеда си, след като той толкова се различава от теб. Но не е направил нищо, за да ме нарани, и аз няма да се държа хладно с него.

В отговор той унило се усмихна на твърдия й и равномерен тон.

— Чувал съм този глас на достатъчно съвещания на борда през последните пет години, за да знам, че отстояваш своето и че няма да отстъпиш без основателна причина. Но не знаеш що за човек е. Ти си дама. Никога не си се сблъсквала с нещата, които са обикновени за него. Живял е живот на безстопанствена котка, не, защото е нямал избор, защото е нямал изход, а защото предпочете тъкмо този живот. Разби сърцето на майка си, тя толкова се срамуваше от него, че той не беше добре дошъл в дома й.

— Какво точно толкова ужасно е направил?

Целенасочено тонът й беше нехаен, не искаше Престън да разбере колко много се интересува от отговора, колко дълбоко Корд Блекстоун я вълнува.

— Какво ли не е правил?

Отговорът на Престън прозвуча саркастично.

— Сбивания, пиене, жени, комар… Но чашата преля след скандала с жената на Грант Келър.

Сюзан се задъха. Грант Келър беше олицетворение на достойнството, също и жена му. Престън я погледна и не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Не тази госпожа Келър. Предишната госпожа Келър беше съвсем различна. Беше на тридесет и шест години, а Корд на двадесет и една, когато двамата заедно напуснаха града.

— Било е много отдавна — изтъкна тя.

— Преди четиринадесет години, но хората имат дълга памет. Видях лицето на Грант Келър, когато тази вечер разпозна Корд, сякаш беше готов да убива.

Сюзан беше сигурна, че историята не свършваше с това, но не й се искаше да се рови по-надълбоко. Старият скандал по никакъв начин не обясняваше твърде личната омраза на Престън към Корд. Пък и сега изведнъж се почувства много изморена и не искаше да продължи темата. Цялото вълнение, което пламна в нея, докато танцуваше с Корд, изчезна. Стана и приглади полата си.

— Би ли ме изпратил до вкъщи? Много съм уморена.

— Разбира се — каза той веднага, както и тя очакваше.

Престън беше напълно предсказуем, винаги внимателен с нея. Понякога галантността, която я закриляше, й даваше топло усещане за сигурност, но понякога се чувстваше ограничавана. Тази вечер чувството за ограниченост се задълбочи толкова, че започна да я души. Искаше да диша свободно, ненаблюдавана.

До дома й имаше само петнадесет минути с кола. Скоро се оказа, слава Богу, сама, седнала на дървената люлка пред тъмната входна врата, заслушана в музиката на южната нощ. Изчака, докато Престън си тръгне, преди да излезе и да седне в мрака. Десният й крак леко я побутваше напред-назад при акомпаниращото скърцане на веригите, които държаха люлката. Лек бриз прошумоляваше през дърветата. Тя притвори очи. Както често правеше, опита се да извика лицето на Ванс, да се успокои с мисловната картина за виолетово-сините му очи и изкривената усмивка, но за неин ужас, лицето, което се оформи, не беше неговото. Вместо това видя бледосини очи над къса брада на разбойник. Бяха безмилостните очи на мъж, готов на всичко. Тръпка премина надолу по гърба й, като си спомни докосването на топлата му уста до рамото й, и кожата й настръхна, сякаш той притискаше там устните си.

Слава Богу, че прояви благоразумие и помоли Престън да я изпрати, вместо да тръгне с този мъж, както той поиска. Престън поне беше сигурен, а Корд Блекстоун вероятно никога не е чувал тази дума.