Никълъс Спаркс
Завой на пътя (20)

Глава 18

Започнах да крещя, още преди колата да е спряла.

Спомням си удара, естествено — леко трепване на волана и отвратителното тупване. Но най-ясно помня собствените си писъци вътре в колата. Ушите ми щяха да се пръснат, цялото тясно пространство се изпълни с тях и не можах да спра, докато не угасих двигателя и не отворих вратата. Тогава писъкът премина в трескава молитва. „Не, не, не…“ Това беше всичко, което можах да кажа.

Едва дишащ, изтичах до предната част на колата. Не забелязах никакви повреди. Както казах, беше стар модел, направена така, че да издържа по-сериозни удари от днешните автомобили. Не видях обаче тялото. Внезапно ми хрумна, че съм я прегазил, че ще я намеря смачкана под колата и ужасяващото видение накара стомаха ми да се свие на топка. Трябва да ви кажа, че не съм от ония, които лесно се огъват — хората често говорят за самообладанието ми, но признавам, че в оня момент опрях длани на коленете и почти повърнах. Когато това чувство най-после ме отпусна, аз се наведох и надникнах под колата. Нямаше нищо.

Минавах от едната страна на другата, за да я търся. Известно време не можах да я намеря и ме обзе глупавата надежда, че може би всичко е плод на въображението ми.

Започнах да тичам наоколо по пътя, като си въобразявах, че може би само съм я блъснал странично и сега тя лежи някъде в безсъзнание. Зад колата също я нямаше и аз разбрах къде трябва да търся.

Стомахът ми отново почна да се гърчи, а аз се загледах напред — фаровете не бяха загасени. Направих няколко колебливи крачки и тогава я забелязах на пет-шест метра в канавката.

Поколебах се дали да изтичам до най-близката къща, за да извикам линейка или да отида при нея. Реших, че би било правилно да отида при нея и докато приближавах, стъпките ми ставаха все по-бавни и по-бавни, сякаш забавянето щеше да направи случилото се не така необратимо.

Веднага забелязах, че тялото лежи под неестествен ъгъл. Единият крак е някак извъртян и кръстосан над бедрото на другия, а стъпалото сочи в невъзможна посока. Едната ръка е притисната под тялото, а другата — протегната над главата. Лежи по гръб.

Очите отворени.

Спомням си, че фактът за смъртта не ме порази толкова, поне не в оня момент. Трябваше ми секунда, за да разбера, че нещо в погледа не е наред. Очите не бяха истински, приличаха на някаква карикатура, като очи на манекен от витрина. Гледах я и безусловният край, изписан в тези очи, най-после наби в съзнанието ми целия смисъл на станалото. Докато я гледах, те не мигнаха нито един път.

Тогава забелязах кръвта, изтичаща под главата.

Струва ми се, че в този момент припаднах. Не си спомням да съм вземал съзнателно решение да я приближа, но след миг се намерих до нея. Долепих ухо до гърдите й, до устните, потърсих пулса й. Търсех някаква малка искрица живот — нещо, което да ме подтикне към действие.

Нищо.

Аутопсията щеше да покаже по-късно, а вестниците да го отразят, че тя е умряла мигновено. Казвам го, за да разберете, че говоря истината. Миси Райън нямаше никакъв шанс — независимо от онова, което аз щях да направя.

Не знам колко време останах при нея, но не може да е било дълго. Спомням си как се довлякох обратно до колата и отворих багажника. Спомням си как измъкнах одеялото и покрих тялото. В оня момент си помислих, че именно това трябва да направя. Чарли предположи, че по този начин съм искал да изразя съжалението си и може би това е част от истината. Но другата част се крие в нежеланието ми да я видят така, както я видях аз. И затова я покрих, сякаш покривах собствения си грях.

Спомените ми за станалото после са неясни. Видях се в колата на път за вкъщи. Не мога да го обясня по друг начин, освен с някакво изкривяване на мисленето. Ако сега се случи същото, не бих постъпил така. Щях да изтичам до най-близката къща и да извикам полицията. Неизвестно защо, оная вечер не го направих.

Не мисля, все пак, че съм прикривал инстинктивно следите си. Поне не тогава. Като се опитвам да анализирам действията си сега, струва ми се, че съм го сторил, защото съм искал да си бъда у дома. Като привличана от светлината нощна пеперуда не съм имал избор. Безусловен рефлекс.

Когато се прибрах, също не направих, каквото трябва. Единственото нещо, което си спомням бе, че бях изтощен както никога в живота си и вместо да се обадя в полицията, паднах в леглото и заспах.

После бе утро.

Има нещо ужасно в момента, в който се събудиш и подсъзнанието ти казва, че е станало нещо чудовищно, но споменът още не е възстановен. Точно това изпитах, когато отворих очи. Не можех да си поема дъх, сякаш някой бе изцедил от дробовете ми и последния въздух, но щом си поех дъх, всичко се върна в съзнанието ми.

Пътят.

Ударът.

Очите на Миси.

Вдигнах длани към лицето си, без да мога да повярвам. Спомням си, че сърцето ми лудо заби и започнах трескаво да се моля, всичко това да е сън. Имал съм такива сънища — толкова реалистични, че ми трябва време, докато осъзная за какво става дума. Но този път сънят не си отиде. Вместо това, той ставаше все по-реален, а аз потъвах ли, потъвах в глъбините на собствения си океан от ужас.

След няколко минути четях съобщението във вестника. Видях изявлението на полицията, която се вричаше да открие извършителя, независимо колко време и сили ще й отнеме това. И тогава разбрах с ужас, че на случилото се — на тази страховита злополука — се гледа не като на такава, а като на престъпление.

Убил и избягал. Предумишлено престъпление.

Видях телефона в ъгъла. Сякаш седеше там и ме наблюдаваше.

Трябва да бягам.

В техните очи аз съм виновен, без значение какви са обстоятелствата.

Пак повтарям: станалото предната вечер не беше престъпление, независимо от вестникарските твърдения. Не съм бягал съзнателно. Съзнанието ми бе твърде помътнено, за да съм способен на това.

Не, престъплението ми не беше предната вечер.

То бе извършено тогава, в кухнята, докато гледах телефона и не се обадих.

Макар съобщението да ме разтърси из основи, аз вече разсъждавах ясно. Не търся оправдания — такива няма. Сложих страховете си от едната страна на везната, а от другата — справедливостта и страховете натежаха.

Мисълта да отида в затвора заради един нещастен случай ме влудяваше и започнах да си търся извинения. Казах си, че мога да позвъня и по-късно, но не го сторих. Казах си, че ще се обадя след няколко дни, когато нещата се поуталожат, но не го сторих. После реших да изчакам да мине погребението.

И тогава си дадох сметка, че вече беше много късно.