Никълъс Спаркс
Завой на пътя (27)

Глава 25

Започнах да ги следя редовно, внимателно, така че никой да не разбере какви са намеренията ми.

Изчаквах Джона пред училище, ходех на гроба на Миси, прокрадвах се край къщата им нощем. Лъжех много убедително — никой не подозираше каквото и да било.

Знам, че е лошо, но сякаш не съм в състояние да контролирам поведението си. Като всеки обладан от натрапчива идея и аз не мога да спра. Когато върша тези неща, аз се питам какво ли е всъщност психическото ми състояние. Може би съм мазохист, който се мъчи да притъпи причинената болка? Или може би съм садист, който се наслаждава на мъката им и иска да я наблюдава от непосредствена близост? Или и двете? Не знам. Знам само, че нямах избор.

Не можех да забравя картината от първата вечер, когато Майлз влезе при сина си, без да му заговори, сякаш не забелязва присъствието му. След всичко случило се, не биваше да е така. Да, знам, че Миси бе измъкната от живота им, но не се ли сближават хората след сполетяло ги общо нещастие? Не търсят ли подкрепа един от друг? Особено, ако са от едно семейство?

Това е нещо, в което исках да вярвам. С тази мисъл успях да издържа първите шест седмици. Тя стана моята мантра^[1]. Ще оцелеят. Ще се излекуват от мъката. Ще се обърнат един към друг и ще станат даже още по-близки. Мечтания на един изтормозен глупак, но в представите ми станали реалност.

Тази вечер обаче нещо при тях не е наред. Тази вечер не.

Аз не съм наивен, не бях наивен и по-рано, за да смятам, че една семейна снимка у дома разкрива истинското състояние на нещата. След оная вечер си казах, че не съм разбрал правилно видяното или дори да съм, това нищо не означава. Нищо не може да бъде разбрано от изолирани случаи. Докато стигна колата си, аз почти го повярвах.

Но трябваше да се убедя.

Има си начин, когато човек е решил да се самоунищожи. Можеш да пиеш чашка в петък, да ги направиш две в събота, за да загубиш постепенно и окончателно самоконтрол. Аз действах по-решително. Два дни след нощната си визита, поисках да науча нещо за Джона. Още си спомням хода на мислите си, за да оправдая това действие. Беше така: Днес ще го наблюдавам и ако се усмихва, значи е добре. И така, отидох пред училището. Настаних се на паркинга — един непознат, седнал зад волана на място, където няма право да бъде, загледан втренчено през ветровото стъкло. Първия път едва успях да го зърна, така че отидох още един път.

След няколко дни — пак.

И пак.

Стигнах до положението да разпознавам учителката му, класа му и да го забелязвам в мига, когато се покаже от сградата. Наблюдавах го. Понякога се усмихваше, друг път не и целия остатък от деня аз мислех каква ли е причината. И в единия, и в другия случай оставах неудовлетворен.

И идва нощта. Също като сърбеж, който не мога да достигна с ръка, натрапчивата идея да шпионирам ме напада и става все по-силна с напредването на вечерта. Лежа със затворени очи, после ставам от леглото. Крача насам-натам. Сядам, пак лягам. И макар да знам, че е лошо, решавам да отида. Говоря си сам, убеждавам се, че не бива и пъхам ключа в контакта. Карам нататък, като се подканвам да обърна и да се прибера, дори когато паркирам колата. И се провирам през храстите около къщата им, без да разбирам какво ме тласка натам.

Наблюдавам ги през прозорците.

Цяла година попълвах мозайката на живота им с помощта на малки частици и парченца, които са ми липсвали до тоя момент. Видях, че Майлз продължава да работи нощем и се питах кой ли се грижи за Джона. Реконструирах работната програма на Майлз и един ден проследих ученическия автобус на Джона след училище. Разбрах, че отива при съседите. Една справка с пощенската кутия ми каза и името.

Друг път ги наблюдавах, докато вечерят. Разбрах кои са любимите храни на Джона и кои телевизионни програми предпочита след вечеря. Разбрах, че обича да играе футбол, но не ще да чете. Аз наблюдавах развитието му.

Виждах хубави и лоши неща и постоянно дебнех за усмивка.

Нещо, какво и да е, нещо, което да сложи край на тази лудост.

Наблюдавах и Майлз. Гледах го как се суети из къщата, прибира разни неща по шкафовете. Гледах го как приготвя вечерята. Наблюдавах го да пие бира и да пуши на задната веранда, убеден, че е сам. Но най-често го виждах в кухнята.

Там, седнал съсредоточен над папката, той роши косите си. Отначало си мислех, че си носи работа от службата, но постепенно се убедих, че греша. Това не бяха различни случаи. Беше един-единствен, защото папката винаги си оставаше същата. И тогава, в светлината на внезапно прозрение, аз разбрах какво съдържа тази папка. Разбрах, че търси мен — човекът, който го наблюдава през прозореца.

А след това, така оправдавах онова, което правя. Идвам, за да го наблюдавам, да следя чертите на лицето му и да дебна момента, в който те ще кажат „а-ха“ и той ще протегне ръка към телефона. Да знам кога ще дойдат за мен.

Когато най-накрая напускам наблюдателния си пост, за да се върна при колата, аз съм уморен и някак напълно износен. Кълна се, че това е краят, че никога вече няма да го повторя. Че ще ги оставя да си живеят живота без външна намеса. Нуждата да ги наблюдавам е утолена за момента, замества я чувството за вина и в такива вечери аз се презирам заради онова, което правя. Моля за опрощение и понякога ми иде да се самоубия.

От човек, който мечтае да докаже себе си пред лицето на света, се превърнах в същество, което ненавиждам.

Но независимо от това колко много искам да спра, колко много искам да умра, вътрешният нагон се връща. Боря се срещу него, доколкото мога и после се заричам, че това ще е последният път. Най-последният.

И тръгвам като вампир през тъмнината.