Никълъс Спаркс
Завой на пътя (23)

Глава 21

Две седмици след погребението на Миси Райън, лежах в леглото, когато дочух някакво птиче откъм прозореца. Бях го оставил отворен през нощта, с надежда да намаля малко задуха и влагата. След злополуката, сънят ми стана неспокоен — будех се по няколко пъти на нощ, плувнал в пот, в мокри и мазни чаршафи, с прогизнала възглавница. Тази сутрин не се различава от останалите и наоколо се стеле плътна миризма на пот.

Помъчих се да не обръщам внимание на птичката, на факта, че тя си е жива там на дървото, а Миси Райън не е. Но не стана. Кацнала е на една клонка точно срещу прозореца, а песента й е висока и пронизителна. Знам кой си, сякаш напява тя, знам какво си извършил.

Чудех се, кога ли ще ме приберат.

Няма значение дали е нещастен случай или не. Птицата знае, че ще дойдат и ме предупреждава, че това ще стане скоро. Ще открият каква е била колата, ще разберат чия е. На вратата ще се почука и те ще влязат, ще чуят птичката и ще разберат, че съм виновен. Това е налудничаво, знам, но в моето полунормално състояние, аз го вярвам.

Знам, че ще дойдат.

Между страниците на една книга в спалнята държа некролога й, изрязан от вестника. Там са и грижливо събраните материали по повод случая, публикувани до момента. Опасно е да ги държа там. Всеки, който отвори книгата, ще ги намери и ще разбере какво съм направил, но аз продължавам да ги държа, защото имам нужда от това. Напечатаните думи ме привличат, защото така по-ясно разбирам какво съм отнел. В думите и снимките има живот. В моята стая тази сутрин, с тая птичка на прозореца, има само смърт.

След погребението започнах да сънувам кошмари. В един от тях, свещеникът ме сочи в тълпата, защото знае какво съм извършил. По средата на службата, той внезапно млъква, поглежда над банките и бавно вдига пръст към мен. „Ето го“, казва той, „това е човекът, който го извърши.“ Виждам лицата, обръщащи се едно подир друго към мен, като в някакъв претъпкан стадион. Лица, изпълнени с изненада и гняв. В черквата е тихо, очите на хората са огромни. Аз седя неподвижно в очакване Майлз и Джона да се обърнат и да видят кой я уби. Но те не го правят.

В друг кошмар, намирам Миси все още жива в канавката, стенеща и с накъсано дишане, но аз се обръщам и я оставям да умре. Събудих се почти задушен. Скочих от леглото и започнах да обикалям стаята, като си говорех на глас, докато се убедя, че това е само сън.

Миси загина от травма в главата. Така пише и по вестниците. Церебрален хематом. Както вече казах, аз не карах бързо, но главата й попаднала на стърчащ от земята камък. В репортажите окачествяваха този случай като един на милион.

Не знам дали им вярвах.

Чудех се дали Майлз няма да ме познае, в миг на някакво божествено просветление. Питах се, какво ли ще му кажа, ако се изправи лице в лице с мен. Дали ще му пука, че обичам бейзбол или че синьото е любимият ми цвят, или че когато бях седемгодишен, излизах тайничко на двора, за да наблюдавам звездите, макар надали някой би допуснал нещо такова за мен? Дали ще го интересува, че до момента, в който ударих Миси с колата си, аз живеех с мисълта, че в края на краищата от мен ще излезе нещо?

Не, надали дава и пукнат петак за всичко това. Той се интересува само от очевидното: Той ще иска да разбере, че убиецът е с кестенява коса, със зелени очи и ръстът му е сто и осемдесет сантиметра. Ще иска да разбере къде може да ме намери. И най-накрая ще пожелае да научи как е станало всичко.

Дали ще го облекчи новината, че беше чиста случайност? Че ако се дири вина, нейната е по-голяма? Че ако не бе тичала в тъмнината по опасен път, благополучното й завръщане у дома щеше да е повече от сигурно? Че скочи точно пред колата ми?

Птичката отвън спря песента си. Дърветата бяха неподвижни и аз чух бръмченето на минаваща кола. Пак става горещо. Знам, че Майлз Райън е буден и седи в кухнята си. Представям си Джона до него, с купа овесени ядки пред себе си. Опитах се да си представя за какво си приказват. Но единствената картина, която можах да извикам в съзнанието си, бе тая на ритмично дишане и подрънкваме на лъжица в купата.

Вдигнах ръце към слепоочията си, с намерение да прогоня болката чрез масаж. Тя идва някъде много отвътре и ме боде с ожесточение при всеки удар на сърцето. Виждам Миси на пътя. Очите й са отворени и гледат нагоре към мен.

Гледат в нищото.