Никълъс Спаркс
Завой на пътя (7)

Глава 5

В колата спомените за деня, в който загина Миси, отново се връщат един по един, също както по пътя към срещата с Чарли. Само че, сега те не следват обичайния си ход от прекарания в риболов ден, през кавгата с Миси, към всичко останало, а скачат безредно, изпъстрени с мисли за Джона и Сара Ендрюз.

Запълнил съзнанието си с тези мисли, той не си дава сметка, колко време тънат в мълчание, но явно не е било за кратко, защото в края на краищата Джона се изнервя. Докато чака баща му да проговори, детето се мъчи да си представи възможното наказание, което ще му бъде наложено — всяко следващо по-ужасно от предходното. Отваря и затваря ципа на раничката си безспир, докато накрая Майлз протяга ръка и я слага върху неговата, за да го спре. Не казва обаче нищо и събрал най-сетне кураж, Джона го поглежда с налята със сълзи очи.

— Много ли съм загазил, тате?

— Не.

— Много дълго си говорихте с мис Ендрюз.

— Имаше за какво.

Джона преглътна.

— Говорихте ли за училище?

Майлз кимна и момчето отново заби поглед в раничката, а в стомаха му се сви топка.

— Значи съм загазил здравата — промърмори то.

* * *

След малко, седнал пред сладкарницата, Джона довършва сладоледа си, а баща му го е прегърнал през раменете. Говорят вече десетина минути и нещата, поне от гледна точка на момчето, не изглеждат и наполовина толкова зле, колкото си ги е представяло. Баща му не крещи, не го заплашва и което е най-хубавото в случая — не му забранява да играе. Майлз го разпитва за досегашните му учители и иска да знае какво са го карали (и какво не са) да прави. Джона си признава чистосърдечно, че след като изостанал един път, не посмял да моли за помощ. Поговориха си за предметите, по които момчето среща трудности — както каза Сара, почти всичките — и Джона обеща да направи всичко, което му е по силите. Майлз казва, че ще му помогне и заявява, че ако всичко върви добре, ще настигне останалите за нула време. В крайна сметка, момчето решава, че му е провървяло.

Не е разбрал обаче едно нещо — баща му още не е свършил.

— Понеже си изостанал твърде много — казва той спокойно, — ще трябва да оставаш след училище няколко дена в седмицата, за да може мис Ендрюз да ти помогне.

Мина един миг, докато Джона схване казаното, след което погледна баща си в очите.

— След училище?

Майлз кимна.

— Според нея, така ще наваксаш по-бързо.

— Мислех, че ти ще ми помагаш.

— Да, но не мога да го правя всеки ден. Трябва да ходя на работа и затова мис Ендрюз обеща също да помогне.

— Но защо след училище? — попита отново момчето с умолителна нотка в гласа.

— Три дни седмично.

— Но… татко… — хвърли недоядения сладолед в кофата за боклук. — Не искам да оставам след училище.

— Не съм те питал, дали искаш. И освен това, могъл си да ми кажеш за неприятностите си по-рано. Ако го бе сторил, можеше да избегнеш това, което става сега.

Джона се намръщи.

— Но, татко…

— Виж какво, знам, че има хиляда неща, които би предпочел да вършиш, но за известно време ще правиш именно това. Нямаш избор и не забравяй, че можеше да бъде и по-лошо.

— Защо? — попита момчето с напевен глас, както правеше винаги, когато не искаше да повярва на казаното от Майлз.

— Ами например, тя би могла да поиска да работи с теб и през уикендите. Ако стане така, няма да можеш да риташ в неделя.

Джона се наведе напред, опрял брадичка в длани.

— Добре — каза мрачно той, — ще го направя.

Майлз се усмихна. Нямаш избор, приятел.

— Радвам се, шампионе.

* * *

Същата вечер Майлз се надвеси над леглото на сина си, за да оправи завивките. Очите на Джона са натежали за сън и Майлз прокарва длан през косите му, преди да го целуне по бузата.

— Късно е вече. Трябва да спиш.

Изглежда толкова малък в леглото си, толкова беззащитен. Майлз провери нощното осветление и протегна ръка да загаси лампата. Джона отвори очи с усилие, но от пръв поглед личеше, че няма да ги държи дълго време отворени.

— Татко?

— Да?

— Благодаря ти, че не се ядоса твърде много днес.

Майлз се усмихна.

— Няма нищо.

— И татко?

— Какво?

Джона си бършеше носа. До възглавницата му лежеше плюшено мече, подарено от Миси, когато беше на три години. Още спеше с него.

— Радвам се, че мис Ендрюз иска да ми помогне.

— Така ли? — попита той изненадан.

— Тя е добра.

Майлз угаси лампата.

— И аз така мисля. Хайде сега да спиш.

— Добре. И татко?

— Какво?

— Обичам те.

Гърлото на Майлз се сви.

— И аз те обичам, Джона.

* * *

Няколко часа по-късно, малко преди четири сутринта, кошмарите на Джона се завърнаха.

Писъкът му събуди Майлз и той се заклатушка полусляп към неговата стая, препъна се в някаква играчка пътьом и прегърна все още заспалото дете, преди още да е дошъл напълно на себе си. Зашепна му и го понесе към задната веранда. От опит знаеше, че това е единственият начин да го успокои. След няколко минути риданията затихнаха и Майлз беше благодарен не само, че къщата му беше разположена върху цял акър^[1] земя, но и че най-близката му съседка, мисис Кноулсън, не дочуваше.

Майлз продължаваше да шепне в ухото на Джона и да го люлее напред-назад във влажната нощна мъгла. Луната хвърляше неясна светлина върху реката и тя се открояваше като сияйна алея. С ниско приведените дъбове и варосани стволове на кипарисите покрай брега, картината беше успокояваща, а красотата й — непреходна. Драпериите испански мъх само усилваха усещането, че нищо не се е променяло в тази част на света през последните хиляда години.

Докато дишането на Джона стане отново дълбоко и равномерно, часовникът показа пет и Майлз разбра, че няма да може да заспи отново. Той върна детето в леглото и отиде в кухнята, за да включи кафеварката. Седнал край масата, разтри очи и бузи, за да засили кръвообращението, а после погледна навън. Ограниченият от прозореца къс небе започна да сребрее, а между клоните на дърветата проникваха проблясъци дневна светлина.

Майлз се улови, че отново мисли за Сара Ендрюз.

Тя го привличаше, това поне беше сигурно. Не бе откликвал така силно на женско привличане кой знае откога. Привлечен бе от Миси, разбира се, но това стана преди петнадесет години. Преди цял един живот. И не че Миси не го привличаше през последните им години заедно, напротив, но това беше привличане от друг тип. Първоначалното заслепение, което го обхвана, когато се запозна с Миси, отчаяното юношеско желание да научи всичко за нея, бе заменено, с течение на годините, от нещо по-дълбоко и зряло. При Миси нямаше никакви изненади. Знаеше точно как изглежда след ставане сутрин, помнеше изтощението във всяка нейна черта след раждането на Джона. Познаваше я — чувствата, страховете, нещата, които обичаше и които мразеше. Но това привличане от Сара беше… ново и го караше сам да се чувства обновен, да чувства, че всичко е възможно. Не си бе давал сметка, колко много му липсваше това усещане.

Какво ще стане оттук нататък? Не беше много сигурен. Не би могъл да предскаже какво ще стане между него и Сара. Ако нещо ще става изобщо. Нищо не знаеше за нея. Можеше да се окаже, че са напълно несъвместими. Съществуват хиляди неща, които могат да осъдят на крах една връзка и той не си затваряше очите пред тях.

И все пак, тя го привличаше…

Майлз поклати глава, за да прогони тази мисъл. Нямаше причини да я задържа, ако изключим тази, че тя идваше да му напомни още един път желанието да започне отново. Искаше да намери някого, за да не прекара остатъка от живота си в самота. За някои това е възможно, известно му беше. И в този град имаше хора, загубили партньора си, които и не помисляха да се женят отново, но той не беше с такава нагласа и никога не е бил. Когато беше женен, и през ум не му бе минавало, че пропуска нещо. Не бе гледал на приятелите си ергени със завист, не бе искал да води техния начин на живот — срещи, сваляне, влюбване и разлюбване, при всяка смяна на сезона. Просто не го привличаше. Харесваше му да бъде съпруг, баща, харесваше му свързаната с всичко това устойчивост и искаше да я има отново.

Но, вероятно няма да го постигне…

Майлз въздъхна и отново погледна през прозореца. Долната част на хоризонта е изсветляла още, но отгоре небето е черно. Стана от масата, надникна в стаята на Джона — още спи — и отвори вратата на собствената си стая. Различи в сенките рамкираните лично от него снимки върху шкафа и лавицата на леглото. Макар че не виждаше чертите на лицата, той нямаше нужда да ги вижда, за да знае кои са: Миси, с букет диви цветя на задната веранда, Миси и Джона в едър план, ухилени до уши, Миси и Майлз на венчавката…

Майлз влезе и приседна на леглото. До последната снимка лежеше жълтата папка със събраната от него информация. Тъй като пътнотранспортните произшествия бяха извън юрисдикцията на шерифската служба — а и да не бяха, никой не би му разрешил да се занимава със случая. Майлз бе вървял по петите на пътната полиция, разпитвал бе същите хора, систематизирал бе същата информация. Като му влизаха в положението, хората не отказваха да говорят с него, но в крайна сметка резултатът не беше по-добър от официалния. И ето, лежеше си тук папката и сякаш подтикваше Майлз да открие най-сетне, кой е карал колата през оная фатална вечер.

Задачата изглеждаше непосилна, независимо колко му се искаше да накаже човека, съсипал целия му живот. И нека да е ясно: Точно това искаше да направи. Този човек трябваше да плати скъпо за стореното — това изискваше неговият дълг на съпруг и служител на закона. Око за око — не е ли казано точно това в Библията?

И сега, както в повечето сутрини, Майлз се вторачи в папката, без да я отваря и започна да си представя извършителя. Всеки път сценарият беше един и същ и започваше със същия въпрос.

Ако е било нещастен случай, защо ще бяга, щом е невинен?

Единствената причина, която можеше да измисли бе, че шофьорът е бил пиян. Някой, който е бил на приятелска сбирка или някой, свикнал да си пийва повечко през уикенда. Мъж, може би на тридесет, а може и на четиридесет години. Макар нищо да не подкрепяше тази възможност, именно такъв си го представяше Майлз. Виждаше го да се носи от една страна на друга по пътя, с твърде голяма скорост, кормилото подскачаше в ръцете му. Може би тъкмо е посягал към нова бира, кутийката е стиснал между краката си, когато в последния миг е забелязал Миси. А може и въобще да не я е забелязал. Може само да е чул удара и да е усетил колата да подскача. Но дори в този миг водачът не е изпаднал в паника. Върху настилката нямаше следи от хлъзване, макар че шофьорът е спрял, за да види, какво е сторил. Това бе категорично и тези данни никога не стигнаха до вестниците.

Както и да е.

Никой нищо не бе видял. Никакви други коли по пътя, никой не си е разхождал кучето по това време, никой не е излязъл да спре пръскачките по моравата. Дори в опиянението си, шофьорът е разбрал, че Миси е мъртва и той е изправен пред опасността да бъде обвинен в убийство по непредпазливост и може би с утежняващи вината обстоятелства, ако е имал криминално досие. Присъда. Живот зад решетките. Такива и по-плашещи мисли са пробягали сигурно през съзнанието му и са го подгонили далеч от местопроизшествието, преди да го е видял някой. И той е побягнал, без да се интересува от мъката, която оставя подире си.

Или е това, или някой я е прегазил нарочно.

Някакъв социопат^[2], който убива заради самото убиване. Чувал е за такива хора.

Или е убил, за да нарани Майлз Райън?

Той е шериф, създал си е врагове. Арестувал е хора, давал е показания срещу тях. Допринесъл е за влизането на десетки хора в затвора.

Някой от тях?

Списъкът няма край — чиста параноя.

Майлз въздъхна и най-накрая взе папката, привлечен от съдържанието й.

Имаше една подробност в произшествието, която не се връзваше с останалите и в течение на годините, Майлз бе издраскал пет-шест въпросителни около нея. Научи за нея, когато го заведоха на местопроизшествието.

Неизвестно защо, шофьорът на оная кола бе покрил тялото на Миси с одеяло.

Това обстоятелство не стигна до вестниците.

Известно време хранеха надежда, че това одеяло ще помогне да се намери пътя до извършителя. Но не би. Обикновено одеяло, каквото има във всеки пакет за първа помощ, продаван в почти всеки магазин за автоаксесоари из цялата страна. Нямаше начин да се проследи.

Но… защо?

Този въпрос не даваше мира на Майлз.

Защо му бе да покрива тялото и после да бяга? Абсолютна безсмислица. Когато постави въпроса на Чарли, той каза нещо, което не даваше мира на Майлз до ден-днешен:

— Изглежда, като че ли иска да помоли за прошка.

Или да ни отклони от вярната следа.

Майлз не знаеше какво да мисли.

Но той ще открие този шофьор, колкото и малко вероятно да изглежда, именно защото няма да се предаде. Тогава и само тогава, би могъл да върви по-нататък.