Никълъс Спаркс
Завой на пътя (35)

Глава 33

Майлз караше страшно нервно, като ту натискаше газта докрай, ту скачаше върху спирачките, сякаш искаше да провери кое от двете ще се счупи първо. На няколко пъти Брайън почти падна, когато колата се накланяше на някой завой. Той виждаше от мястото си как се издуват и отпускат мускулите по челюстите на Майлз. Стискаше волана с две ръце и макар да внимаваше за пътя, често-често поглеждаше в огледалото за обратно виждане, в което понякога улавяше погледа на Брайън.

Момчето виждаше гнева в очите на Майлз. Той се отразяваше ясно в огледалото, но в тези очи имаше и нещо друго, нещо неочаквано. Виждаше терзание и си спомни същите тези очи, на погребението на Миси, напразно напрегнати, в усилие да проумеят случилото се. Брайън не знаеше дали тази мъка е заради Миси, Сара или заради двете. Съзнаваше само, че няма нищо общо с него.

С крайчеца на окото си, Брайън виждаше прелитащите край тях дървета. Пътят криволичеше и Майлз отново взе поредния завой, без да намали. Брайън запъна крака, но въпреки тава тялото му политна и той се блъсна в прозореца. Знаеше, че след няколко минути ще минат край мястото, където загина Миси.

* * *

Черквата на Общността на Добрия Пастир се намираше в Полоксвил и шофьорът на нейната камионетка, Бени Уигинз, нямаше нито едно нарушение за целия си петдесет и четири годишен стаж. Макар да се гордееше с това, преподобният щеше да ползва услугите му и при по-малко славна професионална биография, тъй като доброволци не се намираха лесно, а на Бени можеше да разчита при всякакви климатични условия.

Тази сутрин той бе помолил Бени да отиде до Ню Бърн, за да докара събраните там помощи, под форма на храни и дрехи. Той пристигна на мястото, подкрепи се с кафе и две понички, докато други натоварят нещата, благодари на всички и пое по обратния път към черквата.

Малко преди десет, излезе на Мадам Моорс лейн.

Посегна към радиото, с надеждата да намери църковна музика, та да оживи малко атмосферата. Макар пътят да бе хлъзгав, той започна да търси станция.

Пред него, вън от полезрението му, идваше кола, за която не подозираше.

* * *

— Съжалявам — обади се по едно време Брайън. — Не съм искал да стане!

При звука на този глас, Майлз отново погледна в огледалото. Вместо да отговори, обаче, той смъкна малко страничното стъкло.

В колата нахлу студен въздух. Брайън се сви, а разкопчаното му яке се развя под въздушната струя.

Майлз го наблюдаваше в огледалото с необуздана омраза.

* * *

Сара излетя иззад ъгъла, досущ като Майлз, с надеждата да го настигне. Той имаше известна преднина — неголяма, може би една-две минути, — но къде ли е вече? На миля пред нея? Повече? Нямаше представа и когато колата излезе на прав участък, натисна още газта.

Трябваше да го настигне. Не можеше да остави Брайън във властта му, не и след като видя тази неконтролируема омраза, изписана на лицето му, не и след онова, което почти щеше да направи с Отис.

Искаше да бъде там, когато Майлз предаде Брайън, само че не знаеше къде се намира шерифската служба. Знаеше къде е полицията, съдът, даже градският съвет, защото всички бяха в центъра. Но в шерифството не беше ходила никога. Знаеше само, че е извън града.

Би могла да спре и да попита, да провери в някоя телефонна кабина, но така щеше да изостане твърде много. Ако трябва, ще спре. Ако не го настигне в следващите няколко минути…

* * *

Реклами.

Бени Уигинз клати глава. Реклами и още реклами. Само това има по радиото в тия времена. Омекотители за перални, автоаксесоари, алармени инсталации… след всяка песен трябва да слуша производители и търговци, които натрапват стоките си.

Слънцето започна да наднича над върховете на дърветата и внезапният блясък на снега изненада Бени. Той примигва и сваля надолу сенника тъкмо когато радиото млъква за миг.

Още една реклама. Тя обещава да научи детето ви да чете. Посяга към копчето.

Не забелязва, че докато погледът му е отклонен към скалата на апарата, колата тръгва към осевата линия…

* * *

— Сара не знаеше нищо — нарушава тишината Брайън. — Абсолютно нищо!

Брайън не е сигурен, че Майлз го чува през воя на въздушната струя, но е длъжен да опита. Съзнава, че това е последната възможност да говори с Майлз насаме. Който и адвокат да намери баща му, неговият съвет ще бъде да не казва нищо повече от казаното дотук. А на Майлз вероятно ще наредят да стои далеч от него.

Но той трябва да знае истината за Сара. Не толкова с оглед на бъдещето — доколкото можа да види, те нямат такова, а понеже мисълта, че според Майлз, Сара е знаела през цялото време, е непоносима. Не иска Майлз да я мрази. Сара е последният човек, който заслужава това. За разлика от него или Майлз, тя няма абсолютно никаква роля във всичко това.

— Аз не знаех с кого се среща. Бях в колежа и не знаех, че си ти, докато не те видях в Деня на благодарността. А за станалото й казах едва вчера. До вчера тя не знаеше нищо. Знам, че не искаш да ми повярваш…

— А мислиш, че трябва да ти вярвам?

— Тя не знаеше нищо! — повтори Брайън. — Няма защо да те лъжа!

— А за какво би ме излъгал тогава?

Брайън веднага съжали и усети студени тръпки по гърба, когато си представи евентуалния отговор. За отиването на погребението. За кошмарите. За Джона пред училището. За нощните наблюдения над къщата…

Брайън пропъди тези мисли с леко поклащане на глава.

— Сара не е направила нищо лошо — каза той, като заобикаля въпроса.

Но Майлз настоя.

— Отговори ми! — каза той. — За какво би излъгал? Може би, за кучето?

— Не.

— Миси не е изскочила пред колата ти.

— Направи го, без да иска. Не можеше да го избегне. Никой не беше виновен. Просто се случи. Беше нещастен случай.

— Не, не е било нещастен случай! — избухна Майлз. Въпреки шума от въздушната струя, викът му прокънтя в тясното пространство. — Не си внимавал и си я прегазил!

— Не — настоя Брайън. Не го беше страх от Майлз толкова, колкото мислеше, че трябва. Беше спокоен като актьор, който казва репликите си наизуст. Не изпитваше страх. Само усещане за дълбоко изтощение. — Стана точно както ти казвам.

Майлз го посочи с пръст, полуобърнат назад.

— Убил си я и си избягал!

— Не… Спрях и я потърсих. А когато я намерих… — Брайън млъкна.

Видя в съзнанието си неестествено изкривеното тяло на Миси в канавката, загледана в него.

Загледана в нищото.

— Стана ми лошо, сякаш и аз щях да умра — Брайън млъкна и се извърна от Майлз. — Покрих я с одеяло — прошепна той. — Не исках друг да я види в това състояние.

* * *

Бени Уигинз най-после намира мелодия по свой вкус. Снегът блести непоносимо и той се изправя на седалката. Вижда къде кара и връща колата в собственото си платно.

Насрещната кола е вече близо.

Той все още не я вижда.

* * *

При споменаване на одеялото, Майлз се дръпна и Брайън за пръв път усети, че той слуша, независимо от крясъците ск. Брайън продължи да говори, без да си дава сметка за присъствието на Майлз, за студа.

Без да си дава сметка, че вниманието на Майлз е съсредоточено изцяло върху него, а не върху пътя.

— Трябваше да се обадя тогава, вечерта, когато се прибрах у дома. Сгреших. Няма извинение за това и много съжалявам. Съжалявам за това, което ти причиних, което причиних на Джона.

В ушите на Брайън, собственият му глас звучи като чужд.

— Не знаех, че мълчанието причинява по-голямо страдание. Случилото се ме ядеше отвътре. Знам, че не искаш да повярваш, но е така. Не можех да спя. Не можех да ям…

— Не ми пука!

— Не можех да мисля за нищо друго. И не мислех. Даже започнах да нося цветя на гроба й…

* * *

Бени Уигинз най-после вижда колата, когато излиза от поредния завой.

Всичко става толкова бързо, че е направо нереално. Колата идва право срещу него, като набира скорост с ужасяваща неотвратимост. Мозъкът на Бени превключва на максимални обороти, мъчи се да обработи постъпващата с трескава бързина информация.

Не, това не може да бъде… Защо ще кара в моето платно? Никакъв смисъл няма в това… Но той кара в моето платно… Не ме ли вижда? Трябва да ме вижда… Всеки момент ще се прибере.

Всичко това става за две-три секунди, но те стигат на Бени да разбере с положителност, че насрещният шофьор кара прекалено бързо, за да успее да се отклони навреме.

Носят се право един срещу друг.

* * *

Брайън вижда отражението на снега в предното стъкло на другата кола в мига, когато тя излиза от завоя. Той млъква и първата му реакция е да се подпре с ръце в очакване на удара. Дърпа ги силно, белезниците се врязват в китките му, извива гръб и крещи: Внимавай!

Майлз поглежда напред и веднага, по инстинкт, завива волана. Брайън полита настрани и когато главата му се удря в страничното стъкло, той остава поразен от пълната абсурдност на случващото се.

Всичко започна с него, в една кола на Мадам Моорс лейн.

И пак така ще свърши.

Напрегна тяло в очакване на гръмовния сблъсък, който предстои.

Но такъв не последва.

Усети плътен удар, но той беше някъде в задната част на колата, откъм неговата страна. Колата се поусука и излезе от пътя, точно когато Майлз натисна спирачките. Машината влетя в снега и блъсна един пътен знак. Майлз се мъчеше да овладее колата, тя отново се мята и спира в някаква яма.

Брайън се вижда на пода, замаян и объркан, притиснат между седалките: трябва му време, за да се ориентира. Поема си трескаво въздух, сякаш е изплувал от дълбок басейн. Не усеща раните по китките си.

Нито забелязва размазаната по стъклото кръв.