Никълъс Спаркс
Завой на пътя (2)

Пролог

С какво всъщност започва една история? В живота рядко попадаме на ясно очертано начало, момент, към който можем да върнем поглед и да кажем, да, това започна именно в оня миг. И все пак, понякога съдбата си избира такъв момент, за да се намеси в нашето всекидневие и да пусне в ход цяла поредица от събития, чийто изход никога не бихме могли да предвидим.

Часът е почти два през нощта и аз съм напълно буден. Преди известно време, когато се опитах да заспя, започнах да се въртя и тръшкам, което трая близо час, преди да се предам. И ето ме сега, седнал с писалка в ръка пред бюрото, дълбоко потънал в мисли за моята собствена среща със съдбата. Това състояние не е необичайно за мен — напоследък май изобщо не мисля за друго.

Ако не смятам тиктакането на часовника от лавицата за книги, в къщата е тихо. Жена ми спи горе, а аз седя вторачен в линиите на жълтия бележник пред себе си и съзнавам, че нямам представа откъде да започна. Не защото изпитвам някакви съмнения относно самата история, а защото не съм наясно с естеството на причините, които ме подтикват изобщо да я споделям с друг. Какво се печели от ровене в миналото? В края на краищата, събитията, които се готвя да изложа, се развиха преди тринадесет години, а ми се струва, че можем да потърсим с пълно основание корените им в две дълги години преди това. Но аз си седя и знам, че трябва да опитам, дори и само, за да загърбя веднъж завинаги всичко това.

Има няколко неща, които освежават спомените ми за оня период: дневникът, който водя още от детските си години, папка с пожълтели вестникарски изрезки, записки за собствените ми разследвания и разбира се — обществените регистри. Налице е и обстоятелството, че съм съживявал стотици пъти тези събития в съзнанието си и те са оставили в него неизличими следи. Ограничена само в тези рамки, цялата история би останала непълна. Има и други замесени в нея и макар да съм очевидец на част от станалото, не съм присъствал лично при всички събития. Давам си сметка, че не е възможно да възстановиш всяко чувство или мисъл в живота на друг човек, но за добро или лошо, точно това ще се опитам да направя.

* * *

Това е преди всичко любовна история и както толкова други любовни истории, тази на Майлз Райън и Сара Ендрюз е всъщност една трагедия. Тя е и разказ за прошката и когато я прочетете, надявам се да сте добили представа за препятствията, пред които бяха изправени Майлз Райън и Сара Ендрюз. Надявам се да вникнете в решенията, които взеха — добри или лоши — тъй както се надявам, че в крайна сметка ще вникнете и в моите.

Но нека да сме наясно: Това не е само историята на Сара и Майлз. Ако тя има свое начало, ще трябва да го потърсим у Миси Райън, ученическата любов на един помощник-шериф в малко градче на Юга.

Миси Райън, също както и съпругът й Майлз, израстват в Ню Бърн. Според всеобща оценка, тя е едновременно очарователна и добросърдечна, а Майлз я бе обичал през целия си съзнателен живот. Тя има тъмнокестенява коса и още по-тъмни очи. Чувал съм да казват, че от произношението й омеквали коленете на мъжете от други части на страната. Тя се смее с готовност, изслушва другите с интерес и често докосва с ръка събеседника си, сякаш го кани да стане част от нейния свят. Както при повечето южнячки, притежава по-силна воля, отколкото личи на пръв поглед. Тя, не Майлз, е водещата фигура в семейството и по правило, съпрузите на приятелките й са приятели на Майлз, като семействата им гравитират около тяхното.

Миси е била душата на класа в гимназията. Била е известна и голяма красавица и макар да е познавала Майлз Райън, не е имала общи часове с него, тъй като той е с година по-голям. Това няма значение. След като ги запознават приятели, те започват да се срещат по време на обедната почивка и след футболни мачове, докато един ден се уговарят да се срещнат у общи познати през уикенда. Скоро стават неразделни и когато той я кани на училищния бал след няколко месеца, вече са влюбени.

Знам, че има хора, които се подиграват с възможността да съществува истинска любов на такава ранна възраст. За Миси и Майлз обаче тя си съществува и е дори по-силна от любовта при по-възрастните, тъй като не е белязана от житейските реалности. Те ходят през всичките години до матурата на Майлз и остават верни един на друг, след като той заминава за колежа при Университета на Северна Каролина, а Миси остава да чака собственото си завършване. На следващата година отива при него, а когато след още три, той й прави предложение по време на една вечеря, тя се разплаква, казва да и прекарва следващия час на телефона, за да съобщи добрата новина на семейството си, докато Майлз довършва вечерята в самота. Той изчаква дипломирането на Миси, а сватбата им препълва черквата на Ню Бърн.

Миси става кредитен инспектор в банка Уочоувиа, а Майлз започва обучение за помощник-шериф. Когато бременността й навлиза във втория месец, Майлз започва да патрулира улиците на Крейвън кънти — техен дом, откакто се помнят. Както много други млади двойки, те купуват своя пръв дай и когато през януари 1981 се ражда Джона, тя поглежда повитото новородено и разбира, че майчинството е най-хубавото нещо, което й се е случвало някога. Макар Джона да не спи нощем до шестия си месец и понякога да й се иска да закрещи срещу него, както той пищи срещу нея, Миси го обича повече отколкото би допуснала, че е възможно.

Тя е превъзходна майка. Напуска работа, за да бъде с Джона непрекъснато, чете му приказки, играе с него и го води да играе с други деца. Може да го наблюдава часове наред. Когато навършва пет години, Миси усеща нужда от още едно дете и двамата с Майлз започват нови опити. Седемте години на брака им са най-щастливите в живота и на двамата.

Но през август 1986, когато е на двадесет и девет години, Миси е убита.

Смъртта й помрачава светлината в очите на Джона и не дава мира на Майлз цели две години. Тя отваря пътя за всичко онова, което предстои да се случи.

Това е историята на Миси, която е и история на Майлз и Сара. Която е също и моя история.

Аз също играя роля в последвалите събития.