Никълъс Спаркс
Завой на пътя (25)

Глава 23

Не мога да се спася от тоя образ на Миси Райън и зареяния й в нищото поглед, поради което се превърнах в човек, когото не съм познавал никога.

Шест седмици след нейната смърт паркирах колата си на една бензиностанция, половин миля преди крайната цел. Останалата част от пътя извървях.

Беше късно в четвъртък, малко след девет. Септемврийското слънце се скри преди половин час, а умът ми стигна да се прикривам. Облечен бях в черно и се държах в края на пътя, така че да мога да се скрия зад храстите, щом мерна фарове.

Въпреки колана, налагаше се често-често да придърпвам панталоните нагоре. Това ми се случваше непрекъснато и аз не обръщах внимание, но с тия постоянно закачащи се по панталона храсти и бодили, си дадох сметка колко много съм отслабнал. След злополуката загубих апетит — самата мисъл за храна ме отвращаваше.

Косата ми започна да пада. На цели кичури, като разрушавана от термити къща. Намирах ги сутрин на възглавницата си, а гребена си трябваше да чистя с пръсти, иначе не би свършил нищо при второ прекарване. Пусках косата в тоалетната чиния и я заливах с вода, а след като изчезне, пусках отново, без някаква определена причина, освен да забавя реалностите в живота си.

Тази вечер, докато се промъквах през отвор в оградата, нанизах ръката си на щръкнал пирон. Заболя ме много, но вместо да се върна, аз свих дланта в юмрук и усетих кръвта да се стича през пръстите ми, гъста и лепкава. Хич не ми пукаше за болката оная вечер, както не ми пука за белега днес.

Изпитвам нужда да ходя. Миналата седмица ходих както на мястото на злополуката, така и на гроба на Миси. На гроба, спомняй си, вече са поставили камък и още има остатъци от прясна пръст, където тепърва ще никне трева, нещо като малка вдлъбнатина. Тя ме смути по някаква необяснима причина и аз оставих букета в нея. После, като не знаех какво друго да направя, просто седнах и се вторачих в камъка. Гробището беше почти празно, в далечината се виждаха хора, щъкащи насам-натам по свои си работи. Аз се обърнах и си тръгнах, без да ми пука дали ме виждат, или не.

Отворих длан на светлината на луната. Кръвта беше черна и лъскава като масло. Затворих очи и си спомних Миси, после продължих напред. Отне ми половин час, за да стигна. Около лицето ми летяха комари. Последната част от пътя изминах през дворовете, за да не излизам на пътя. Тук къщите са разположени далеч от шосето, а самите дворове са огромни, така че вървях лесно. Очите ми са приковани към крайната цел и колкото повече наближавах, толкова по-бавно вървях, като внимавах да не вдигам никакъв шум. Виждах светлините от прозорците. Видях паркирана на алеята кола.

Знам къде живеят. Всеки знае. Градът е малък в края на краищата. Виждал съм къщата им и денем, също като мястото на злополуката и гроба на Миси. Бил съм тук и по-рано, макар и никога така близко. Когато стигнах къщата, дишането ми се забави. Усетих ухание на прясно окосена трева.

Спрях с опряна в тухлената стена ръка. Ослушвах се за скърцащи дъски, за стъпки в посока на вратата, търсех движение на сенки по верандата. Никой май не си даваше сметка за присъствието ми.

Промъкнах се до прозореца на дневната, после изпълзях на верандата, където се сврях в един ъгъл. Дървена решетка, обрасла с бръшлян, скриваше тялото ми откъм пътя. В далечината залая куче, после млъкна, после отново залая, за да види дали няма да предизвика нечий ответ.

Надникнах с несдържано любопитство.

Не видях нищо.

Но нямах сили да се откъсна от прозореца. Значи, ето как живеят. Миси и Майлз сядат на този диван, а чашите си оставят на онази сервизна масичка. Това по стените са техните картини. Това са книгите им. Видях, че телевизорът е включен, чуваха се разговори. Помещението беше спретнато и не беше претрупано, което ме накара да се почувствам по-добре.

В този момент влезе Джона. Затаих дъх, когато приближи до телевизора, понеже така приближаваше и до мен, но той въобще не погледна в моята посока. Седна, кръстоса крака и загледа програмата като хипнотизиран.

Приближих се още малко към стъклото, за да го видя по-добре. Пораснал бе за последните два месеца. Не особено много, но забележимо. Макар и късно, все още беше по джинси и риза, а не с пижама. Чух го да се смее и сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите.

В този момент в стаята влезе Майлз. Дръпнах се назад в сянката, но все пак го виждах. Остана така дълго време, загледан в сина си, без да продумва. Изражението на лицето му беше някак отчуждено, неразгадаемо… хипнотизирано. Държеше някаква папка в ръце и след миг го видях да поглежда часовника си. Косата му беше разчорлена от едната страна, сякаш бе прокарвал пръстите си през нея.

Знаех какво предстои и чаках. Ще започне да говори с Джона. Ще го пита какво гледа. Или понеже утре е делничен ден, ще му каже, че трябва да си ляга или да си облича пижамата. Ще го пита иска ли чаша мляко или нещо малко за ядене.

Но не го направи.

Майлз прекоси дневната и потъна в затъмнения коридор, все едно че въобще не го е имало.

След минута изпълзях назад.

Не спах цяла нощ.