Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (99)

Писмо XCVI

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Обзалагам се, че след вашето похождение всеки ден чакате от мен похвали и комплименти. Сигурен съм също, че малко ми се сърдите за дългото мълчание, но какво да се прави? Винаги съм смятал, че когато жената заслужава само похвали, можем да я оставим да се оправя сама и да се занимаваме с друго. Все пак благодаря ви за това, което сте направили за мен, и ви поздравявам за онова, което сте направили за себе си. И за да бъдете напълно щастлива, ще ви призная, че този път надминахте всичките ми очаквания! А сега да видим аз от своя страна оправдал ли съм донякъде вашите.

Нямам намерение да ви говоря за госпожа дьо Турвел; бавното развитие на събитията не ви се нрави. Вие обичате само завършените дела. Дългите сцени ви отегчават, а аз никога досега не съм изпитвал такова удоволствие, както от това привидно забавяне.

Да, харесва ми да съзерцавам, да наблюдавам как тази благоразумна жена е стъпила, без сама да забележи, на пътека, от която няма връщане и чийто стръмен и опасен наклон я увлича въпреки нея и я заставя да ме следва. Изплашена от грозящата я гибел; тя иска да се спре, но не успява. Със старание и ловкост може да забави стъпките си, но тъй или иначе, трябва да продължи напред. Понякога не смеейки да гледа право срещу опасността, затваря очи и продължава да върви, тя се обляга изцяло на мен. Но после отново я обзема страх и тя удвоява усилията си — опитва се в смъртен ужас да се върне назад, изтощава силите си, за да пропълзи едва-едва съвсем нищожно разстояние, но скоро магическа власт пак я връща към опасността, която тя напразно се е мъчила да избегне. Тогава, имайки само мен за водач и опора, без да й хрумне да ме упреква за неминуемото си падение, тя ме моли за отсрочка. Аз получавам от нея горещите молби, смирените просби, всичко, което смъртните отправят в страха си към божеството, а вие искате, глух към нейните пожелания, разрушавайки сам култа, който тя е създала около мен, да ускоря нейната гибел, използувайки тази власт, от която тя чака подкрепа! Ах, оставете ми поне време да посъзерцавам тази трогателна борба между любовта и добродетелта!

А как мислите, да не би това представление в живота да е по-малко привлекателно от театралното представление, което ви кара да тичате забързана и да ръкопляскате горещо. Възхищавате се от чувствата, породени в една чиста и нежна душа, която се страхува от желаното щастие и продължава да се бори срещу него дори когато престане да се съпротивлява — не е ли това достатъчна награда за онзи, който е породил подобни чувства? Ето какви чудни наслади ми предлага всеки ден тази божествена жена, а вие ме упреквате, че ги вкусвам в притома. Ах, скоро ще дойде времето, когато, унизена от своето падение, тя ще се превърне за мен в най-обикновена жена.

Но като заговорих за това, забравих, че искам да ви разправя нещо друго. Не знам каква сила ме увлича и ме връща непрекъснато към нея дори когато я оскърбявам! Трябва да отстраня опасната мисъл за тази жена и да се овладея, за да ви разкажа нещо по-весело. Става дума за вашата повереница, сега моя питомка; мисля, че тук няма какво да кажете срещу мен.

От няколко дни моята нежна светица започна да се отнася по-добре, ето защо не ми създаваше грижи и аз забелязах, че малката Воланж наистина е много хубава. И си казах — да се влюбя в нея като Дансьони, би било глупост, но може би не би било толкова глупаво да се позабавлявам, тъй като имам нужда от подобно нещо в самотата си. Освен това справедливо е, смятам, да си заплатя за грижите, които полагам за нея. Припомних си, че и вие ми я бяхте предложили, преди Дансьони да се появи на хоризонта. И реших, че все пак имам известно право да проявя някои и други изисквания към едно благо, което той притежава само защото аз съм се отказал от него и съм го пренебрегнал. Хубавото личице на малката особа, сочната и уста, детинското й изражение, дори самата й неловкост затвърдиха мъдрите ми разсъждения. Реших да действувам в унисон с тях и моето начинание се увенча с успех.

Вие вече сигурно се мъчите да отгатнете с какви средства съм изместил така бързо любимия, каква съблазън подхожда на тази възраст, на тази неопитност! Не се изморявайте с догадки; не съм си послужил с никакви средства. Докато, ловко използувайки оръжието на своя пол, вие тържествувате благодарение на хитростта, аз, възвръщайки на мъжа неговите неотменни права, победих без сила. Сигурен, че ще задържа плячката, стига да я настигна, употребих хитрост само да се приближа; впрочем хитростта, до която прибягнах, не заслужава дори да й се даде такова име.

Възползувах се от първото писмо, което получих от Дансьони за любимата му хубавица, и след като я предупредих за него според уговорката ни, вместо да се постарая ловко да й го дам, аз се постарах да й покажа колко трудно е да намеря начин. Пораждайки в нея нетърпение, аз се преструвах, че го споделям, и след като причиних злото, сам предложих лекарство за него.

Младата личност живее в стая, чиято врата е към коридора; напълно естествено е майка й да взема ключа от тази врата. Необходимо беше и аз да се сдобия с ключ. Нищо по-лесно: нужни ми бяха само два часа и готово. Тогава писма, разговори, нощни срещи, всичко ставаше удобно и напълно осъществимо. Но можете ли да си представите? Свенливото дете се уплаши и отказа. Друг на мое място би се обезсърчил; а аз открих възможност да вкуся още по-тънка наслада. Писах на Дансьони и му се оплаках от отказа на любимата му и всичко излезе така сполучливо, че нашият смахнат влюбен не се спря пред нищо, за да убеди и дори принуди своята плаха възлюбена да изпълни моето желание и да ми се довери напълно.

Признавам си, много ми хареса да си сменим така ролите и младият човек да направи за мен това, което аз трябваше да направя за него. Тази мисъл удвояваше цената на приключението. И ето, щом получих скъпоценния ключ, още на следващата нощ побързах да се възползувам от него.

След като се уверих, че в замъка всичко е спокойно, взех един покрит фенер и в облекло, подходящо за часа и обстоятелствата, направих първото си посещение на вашата повереница. Бях подготвил всичко (и то с нейна помощ), за да мога да вляза напълно безшумно. Тя спеше първия си сън, дълбоко, както е обичайно за нейната възраст, така че се доближих до леглото й, без да я събудя. Отначало се изкуших от мисълта да пристъпя към действие и да се опитам да й представя всичко като сън, но страхувайки се, да не би да вдигне шум от изненада, предпочетох да събудя предпазливо спящата красавица и така предотвратих писъка, от който се страхувах.

Успокоих първите й страхове и тъй като не бях дошъл тук за празни разговори, позволих си някои волности. Естествено в нейния манастир не я бяха научили на какви разнообразни опасности е изложена свенливата невинност и какво точно трябва да пази, за да не й се случи нещо лошо. Защото, влагайки цялото си внимание, всичките си сили да се защити от една целувка, която беше само отвличаща маневра, тя остави всичко друго незащитено. Как да не се възползува човек! Аз веднага смених тактиката и заех позиция. Тук и двамата помислихме, че сме загубени; малкото момиче истински изплашено, едва не изкрещя. За щастие гласът беше заглушен от сълзите. Тя се опита да се добере до звънеца, но аз ловко я спрях навреме.

«Какво искате да направите? — запитах я тогава. — Да се погубите завинаги ли? Нека да дойдат, какво ме интересува! Кого ще убедите, че съм дошъл тук без вашето съгласие? Кой друг, освен вас би могъл да ми помогне да се промъкна? А какво ще обясните за ключа, който получих от вас и който не бих могъл да взема от никого другиго?» Тази кратка реч не успокои нито мъката, нито гнева й, но я направи покорна. Не знам колко бях красноречив, жестовете ми обаче не се отличаваха с кой знае какво красноречие. Кой оратор би могъл да претендира за изящество, когато с едната ръка насилва, а с другата — гали? Ако добре си представяте всичко, ще се съгласите, че положението беше поне удобно за атака. Но аз не чаках нищо и както вие казвате, дори най-простоватата жена, една пансионерка, може да ме води за носа.

И тази, горкичката, колкото и да беше отчаяна, почувствува, че трябва да вземе някакво решение, да постигне някаква спогодба. Тъй като молбите й ме оставяха непреклонен, наложи се да премина към предложения. Да не мислите, че отстъпих позициите си на висока цена? Нищо подобно. Обещах всичко само за една целувка. Вярно е, че като взех целувката, не сдържах обещанието си, но за това имах уважителни причини. Нали се бяхме уговорили целувката да бъде взета и дадена? Докато се пазаряхме, съгласихме се на втора целувка и за нея казахме, че е получена. Тогава, обвивайки срамежливите й ръце около врата си и притискайки я по-любовно, нежната целувка действително беше приета, но хубаво, както подобава — дори любовта не би могла да се справи по-добре.

Толкова добросъвестност заслужаваше награда и аз веднага изпълних молбата й — ръката се отдръпна, но по някаква случайност самият аз се озовах на нейно място. Предполагате, че съм бил стремителен, нападателен, нали? Нищо подобно. Искаше ми се всичко да мине бавно, вярвайте ми! Щом сме сигурни, че ще стигнем до целта, защо да бързаме по пътя?

Наистина много ми беше приятно да наблюдавам поне веднъж силата на случайността, а тук тя ми се представяше лишена от всякаква външна намеса. Тя имаше да се бори с любовта си, и то любов, поддържана от чистота и свян и подсилена най-вече от раздразнението, което бях предизвикал. Случайността беше сама, но беше там, присъствуваше през всичкото време, а любовта беше далеч.

За да си осигуря наблюденията, ловко използувах сила само дотолкова, доколкото да ми окажат съпротива. Но щом моята прелестна неприятелка, злоупотребявайки с моята отпуснатост, се опиташе да ми се изплъзне, аз я удържах със същия този страх, чието благоприятно въздействие вече бях проверил. И така, без всякаква принуда нежната влюбена, забравяйки своите клетви, първо отстъпи, а после се съгласи — разбира се, не без упреци и не без сълзи, избухнали едновременно. Не знам дали бяха истински или лъжливи, но както става винаги, те престанаха веднага, щом се заех да дам нов повод за това. Така от слабост на упрек и от упрек на слабост, ние се разделихме напълно доволни един от друг и съгласни и двамата да се срещнем пак довечера.

Прибрах се в стаята си призори, изнемощял от умора, умиращ за сън. Пожертвувах обаче и умората, и съня, защото исках тази сутрин да присъствувам на закуската — безумно обичам лицата на жените на другия ден след събитието. Не можете да си представите как изглеждаше тя! Едва се държеше на краката си, престъпваше като спъната, свела подпухналите, обкръжени със сенки очи! Заобленото й лице се беше съвсем издължило! Невероятно забавна гледка! И за първи път майка й, разтревожена от тази голяма промяна, прояви към нея ласкаво внимание! Ами президентшата, как се въртеше около нея! О, колкото до нейните грижи, то тя ги даваше назаем. Ще дойде ден, когато ще могат да й ги върнат, и този ден не е много далеч. Прощавайте, моя прелестна приятелко.

Замъкът… 1 октомври 17…“