Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (74)

Писмо LXXI

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Моят разсеян егер, разбира се, забравил портфейла ми в Париж! Писмата за моята хубавица, за Дансьони, за малката Воланж, всичко остана там, а аз имам нужда от тях. Той ще се върне да поправи глупостта си и докато оседлава коня си, аз ще ви разкажа как прекарах тази нощ, защото, моля ви да ми повярвате, никак не си губя времето.

Само по себе си приключението не е нещо особено — само постоплено ястие с виконтеса дьо М. Но подробностите са забавни. Много ми е приятно да ви покажа, че дори да имам дар да погубвам жените, притежавам не по-малък дар да ги спасявам, когато пожелая. Аз винаги вземам най-трудното или най-веселото решение и не се упреквам за някоя добра постъпка, стига чрез нея да се поупражня или да се позабавлявам.

И тъй, заварих виконтесата в замъка; всички ме поканиха да остана да пренощувам, тя също; тогава й казах: «Добре, съгласен съм, но ако я прекарам с вас.» — «Не ми е възможно — отговори тя, — Вресак е тук.» Бях й предложил услугите си само от любезност, но думата «невъзможно» както обикновено ме разбунтува. Почувствувах се обиден, че ме жертвуват заради Вресак — това не се търпеше; настоях на своето.

Обстоятелствата не бяха благоприятни за мен. Оня Вресак от нетактичност събудил ревността на виконта, ето защо виконтесата нямаше как да го приема у дома си; те двамата се бяха наговорили да отидат заедно у добрата графиня, за да си откраднат няколко нощи. Отначало виконтът се ядоса, като видя Вресак, но понеже беше по-запален ловец, отколкото ревнивец, все пак остана, а графинята, нали я знаете каква е: след като настани съпругата в стая с врата към главния коридор, изпрати съпруга и любовника от двете й страни и ги остави да се оправят сами. За нещастие и на двамата съдбата пожела аз да бъда настанен в отсрещната стая.

Същия ден, тоест вчера, Вресак, който, както разбирате, се мъчеше да се подмаже на виконта, отиде на лов с него, макар да не обича лова, с надеждата да се утеши през нощта в обятията на съпругата за скуката, изживяна през деня със съпруга; аз обаче прецених, че той се нуждае от почивка и се погрижих да убедя любовницата му да му даде време да отдъхне.

Успях и тя обеща да се скара с него заради лова, на който той отиде заради нея. Едва ли би могла да измисли по-глупав предлог, но виконтесата повече, от която и да е друга жена притежава голямата, обща за всички жени дарба да заменя логиката със сръдня и колкото по-малко право има, толкова по-мъчно стихва ядът й. Моментът обаче не беше подходящ за обяснения и тъй като аз я желаех само за една нощ, съгласих се, че могат да се помирят на другия ден.

Когато Вресак се върна, завари виконтесата нацупена. Пожела да узнае причината, накараха му се. Той се помъчи да се оправдае; съпругът обаче беше там — предлог да бъде прекратен разговорът; съпругът излезе за миг, Вресак се опита да измоли да го изслушат вечерта; точно тук виконтесата надмина себе си. Тя се възмути от дързостта на мъжете, които, след като са се възползували веднъж от добрините на една жена, смятат, че имат право да злоупотребяват с нея дори когато тя има за какво да се оплаче от тях; изменяйки по такъв начин ловко темата на разговора, тя така се разпростря върху деликатността и чувствата, че Вресак застина ням и смутен и дори аз самият бях готов да призная, че тя има право, защото, както разбирате, в качеството си на приятел на двамата, присъствувах на разговора като трето лице.

Най-сетне тя решително заяви, че не желае да прибавя любовна умора към умората от лова и няма да може да си прости, ако попречи на едно толкова приятно развлечение. Съпругът се върна. Отчаяният Вресак не успя да й отговори; той се обърна за помощ към мен и след като надълго и нашироко ми обясни причините да постъпи така — аз ги знаех толкова добре, колкото и той — помоли ме да говоря на виконтесата и аз му обещах. И сдържах думата си, но за да й благодаря и да уговоря с нея часа и подробностите за нашата среща.

Тя ми обясни, че стаята й се намира между стаите на мъжа й и на любовника й, затова смятала за по-безопасно тя да ходи при Вресак, отколкото той при нея; моята стая била отсреща и по-сигурно било също тя да дойде при мен; щяла да се измъкне веднага щом камериерката й излезе; аз трябвало само да оставя вратата си полуоткрехната и да я чакам.

Всичко мина според уговорката и тя дойде при мен в един часа през нощта.

«… без накити бе тя:

красавица, от сън изтръгната в нощта.^[1]»

Понеже не съм тщеславен, няма да се спирам на подробностите от тази нощ, но вие ме познавате — доволен съм от себе си!

На разсъмване трябваше да се разделим. Тук започва най-веселата част. Вятърничавата виконтеса смяташе, че е оставила полуотворена вратата на стаята си; намерихме я затворена, а ключът беше останал отвътре. Не можете да си представите колко отчаяно ми каза тя: «Ах, загубена съм!» Признавам, забавно би било да я оставя в това положение, но нима можех да понеса една жена да се погуби заради мен, а не от мен? И можех ли като всички да склоня глава пред трудностите? Трябваше да измисля нещо! Какво бихте направили вие, моя прелестна приятелко? Ще ви кажа как се справих, и то блестящо!

Не беше необходимо много време да се убедя, че въпросната врата може да бъде издънена, но щеше да се вдигне голям шум. Макар и мъчно, успях да убедя виконтесата да се разпищи пронизително и ужасено: «Крадци, убийци» или нещо от този род. Уговорихме се още при първия й вик аз да насиля вратата, а тя да изтича и да си легне бързо. След като уж се съгласи, пак се наложи да я убеждавам сума време! Нямаше обаче друг изход и още при първия ритник вратата се поддаде.

Добре, че виконтесата полетя, без да губи време, защото виконтът и Вресак се озоваха начаса в коридора; дотича и камериерката.

Аз единствен бях запазил хладнокръвие; съобразих бързо, че трябва да загася нощната лампа и да я хвърля на земята; защото, нали разбирате колко смешно би било да се играе на паника, когато в стаята свети! След това укорих съпруга и любовника за летаргическия им сън, като ги уверих, че са изминали най-малко пет минути, докато успея да се притека на помощ и да издъня вратата.

Виконтесата, която беше възвърнала смелостта си в леглото, ми помогна много добре, като се закле във всички светии, че имало крадец в стаята й, никога в живота си не била изпитвала подобен страх, твърдеше тя, и то напълно искрено. Търсихме навсякъде и не намерихме нищо, когато изведнъж аз уж видях прекатурената нощна лампа и умно заявих, че сигурно някой плъх е виновник за тази пакост и за паниката; всички се съгласиха с мен в един глас и след няколко изтървани шеги за плъховете виконтът пръв се върна в стаята си, като помоли жена си да има работа в бъдеще с по-спокойни плъхове.

Вресак, останал сам с нас, се приближи до виконтесата и нежно й каза, че това било отмъщение на любовта, на което тя отговори, като ме гледаше: «Любовта явно е била много разгневена, защото жестоко си отмъсти, но — добави тя — аз изнемогвам от умора и искам да спя.» Аз бях в най-добро разположение на духа, затова, преди да се разотидем по стаите си, се застъпих за Вресак и успях да помиря двамата любовници. Те се целунаха, а след това ме целунаха и мен. Целувките на виконтесата ми бяха вече безразлични, но, признавам, целувката на Вресак ми достави удоволствие. Излязохме заедно и след безкрайните му благодарности се прибрахме по стаите си и си легнахме.

Ако тази история ви се струва забавна, може да не я пазите в тайна. След като се поразвлякох, смятам, справедливо е и други на свой ред да го сторят. Засега говоря само за приключението, може би скоро ще можем да съобщим и героинята.

Довиждане, моят егер ме чака вече цял час; още миг, за да ви целуна и да ви повторя да се пазите от Преван.

Замъкът… 13 септември 17…“