Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les liaisons dangereuses, 1782 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Шодерло дьо Лакло. Опасни връзки
„Народна култура“, София, 1982
Редактор: Красимира Тодорова
Коректор: Ана Тодорова
История
- — Добавяне
Писмо XXVII
„Боже мой, колко сте добра, госпожо! Колко правилно сте разбрали, че ще ми бъде по-лесно да ви пиша, отколкото да ви говоря! Само че това, което искам да ви кажа, е много трудно за изричане; но нали вие сте ми приятелка? О, да, моя скъпа добра приятелко! Ще се помъча да не се боя. Освен това имам такава нужда от вас, от съветите ви! Много ми е мъчно, струва ми се, че цял свят отгатва мислите ми; особено когато и той е тук, поруменявам, щом ме погледнат. Вчера, когато ме видяхте, че плача, исках да говоря с вас, а после не знам какво ме възпря; като ме запитахте какво ми е, и сълзите ми сами рукнаха. Не можах да кажа нито дума. Ако не бяхте вие, мама сигурно щеше да забележи и какво щеше да стане тогава с мен? А пък аз все така живея, особено от четири дни!
Всичко започна, госпожо, от деня, да, ще ви кажа, от деня, когато господин кавалерът Дансьони ми писа. О, уверявам ви, че когато намерих писмото му, нямах представа какво е то; но не искам да лъжа, не мога да кажа, че не изпитах удоволствие, когато го прочетох. Как да ви обясня, по-скоро бих предпочела цял живот да имам неприятности, отколкото той да не бе ми писал. Но знаех много добре, че не бива да му го казвам и уверявам ви, дори му казах, че много му се сърдя, но той ми каза, че това е било по-силно от него и аз му вярвам; защото бях решила да не му отговарям и все пак не можах да се въздържа. О, аз му писах един-единствен път, и то набързо, колкото да му кажа да не ми пише повече, но въпреки това той непрекъснато ми пише. И понеже не му отговарям, виждам, че е тъжен и това още повече ме огорчава. Вече не зная какво да правя, нито какво ще стане с мен; направо съм за оплакване.
Кажете ми, моля ви се, госпожо, лошо ли ще бъде, ако от време на време му отговарям? Само докато той реши да не ми пише и всичко да си бъде както преди — защото, ако това продължава, не знам какво ще стане с мен! Знаете ли, когато прочетох последното му писмо, плаках, плаках безспир и сигурна съм, че ако пак не му пиша, страшно ще ни бъде мъчно и на двамата.
Ще ви изпратя и неговото писмо или препис от него и вие сама ще прецените; ще видите, че за нищо лошо не ме моли. Все пак, ако смятате, че не бива да си пишем, обещавам ви да се сдържам. Надявам се обаче да се съгласите с мен, че няма нищо лошо в това!
След като ви заговорих вече, позволете ми, госпожо, да ви задам още един въпрос — казаха ми, че е лошо да обичаш някого, защо е тъй? Питам ви, защото кавалерът Дансьони твърди, че няма нищо лошо в това и почти всички хора обичат. Ако е тъй, не виждам защо аз единствена да се въздържам. Или може би това е лошо само за девойките? Защото чух как мама каза, че госпожа Д. обичала господин М. и не говореше за това като за нещо кой знае колко лошо! Да, но сигурна съм, че ще ми се разсърди, само да узнае за приятелските ми чувства към господин Дансьони. Мама се отнася към мен винаги като към дете и не ми казва нищо. Мислех, когато ме прибраха от манастира, че ще ме омъжат, но сега ми се струва, че нямат такова намерение. Не че се тревожа кой знае колко, уверявам ви, но вие сте голяма приятелка с мама и може би знаете нещо по този въпрос, а ако знаете, надявам се да ми кажете.
Ето че ви написах много дълго писмо, госпожо, но след като ми разрешихте да ви пиша, аз се възползувах, за да ви кажа всичко, и разчитам на вашето приятелство.
Имам чест да бъда… и т.н.
Париж, 23 август 17…“