Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (23)

Писмо XXI

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Най-сетне, прелестна приятелко, направих крачка напред, и то голяма крачка, която, макар да не ме доведе до целта, поне ми даде да разбера, че съм на прав път и разся страха ми, поради който едва не се обърках. Най-сетне се обясних в любов и макар думите да бяха посрещнати с упорито мълчание, аз все пак се добрах може би до най-недвусмисления и най-ласкателен отговор; но да не изпреварваме събитията и да се върнем назад.

Спомняте си, че бяха накарали да ме следят. Чудесно! Аз пък реших да обърна този скандален прийом в обществена поука и ето какво направих. Поръчах на моя доверен прислужник да ми намери в околностите някой нещастник, нуждаещ се от помощ. Поръчка, лесна за изпълнение. Вчера следобед той ми съобщи, че днес сутринта трябвало да опишат мебелите на едно семейство, което не можело да плати данъка си. Проверих дали в тази къща няма някое момиче или жена, чиято възраст или лице биха могли да направят подозрителна постъпката ми; след като получих подробни сведения, съобщих на вечерята, че възнамерявам да отида на лов на другия ден. Тук трябва да отдам дължимото на моята президентша: несъмнено съвестта я гризеше заради нарежданията, които беше дала, но нямайки сили да победи любопитството си, тя поне се помъчи да ме разубеди. Щяло да бъде непоносимо горещо, щял съм да се разболея, нямало съм да улуча нищо, щял съм само напразно да се уморя; по време на тоя диалог очите й, които говореха може би по-ясно, отколкото тя би желала, ми дадоха да разбера, че тя би искала аз да приема всички тези разумни доводи, за да избягна неприятните последици, както можете да си представите. Нямах никакво намерение да се предам и устоях дори пред доста злъчничката критика на лова и ловците, както и пред тъмния облак, помрачил през цялата вечер това божествено лице. Уплаших се за малко да не отмени нарежданията си и от деликатност да развали цялата работа. Но не бях дооценил силата на женското любопитство; затова се лъжех. Моят егер ме успокои още същата вечер и аз си легнах много доволен.

Щом се зазори, станах и излязох. Едва бях се отдалечил на петдесетина крачки от замъка, когато видях, че моят шпионин ме следи. Започнах да ловувам и минах направо през полето към избраното село; единственото ми забавление по пътя беше да разигравам нехранимайкото, който ме следеше; принуждавах го да търчи, защото, не смеейки да върви зад мен, той минаваше по околни пътища, така че извървяваше тройно по-голямо разстояние. В желанието си да го поразкарам и аз също страшно се сгорещих, затова седнах до едно дърво. А той, представяте ли си, има нахалството да се промъкне зад един храст на не повече от двадесет крачки от мен и също седна! Страшно ми се прииска да му гръмна един, и макар че пушката ми беше заредена със сачми, щях да му дам хубав урок за опасностите, които крие любопитството. За негово щастие спомних си, че ми е полезен и дори необходим; тази мисъл го спаси.

Ето че пристигам в селото. Виждам, че се суетят, приближавам, разпитвам; разказват ми какво се е случило. Викам бирника и отстъпвайки на великодушното си състрадание, плащам благородно петдесет и шест либри, заради които пет души трябваше да бъдат изхвърлени без постеля и надежди. Не можете да си представите с какви благословии ме превъзнесоха всички присъствуващи след този простичък жест! Какви благодарствени сълзи се стичаха от очите на престарелия глава на това семейство и разкрасяваха патриаршеското му лице, само преди миг загрозено от мрачния отпечатък на отчаянието! Съзерцавах това зрелище, когато друг, по-млад селянин, водейки за ръка една жена и две деца, приближи бързо и им каза: «Да паднем всички на колене пред този образ на божието милосърдие!» И само след миг цялото семейство коленичи около мен. Признавам, че се трогнах; от очите ми бликнаха сълзи, почувствувах в себе си неволно, сладостно вълнение. Бях изненадан, че човек изпитва такова удоволствие да прави добро; и едва не си помислих, че хората, които наричаме добродетелни, всъщност нямат толкова голяма заслуга, колкото се опитват да им припишат. Тъй или иначе, сметнах за напълно справедливо да заплатя на тези бедни хорица удоволствието, което току-що ми бяха доставили. Имах десет луидора, дадох им ги. Пак получих благодарности, но те вече не притежаваха онази вълнуваща възторженост; неотложната нужда беше предизвикала голямото, истинско чувство; всичко останало беше обикновен израз на благодарност и удивление пред още по-голямата щедрост.

Впрочем сред шумните благословии на семейството аз приличах, кажи-речи, на герой от драма по време на развръзката. Разбира се, сред тълпата беше моят верен шпионин. Бях постигнал целта си: освободих се от тези хора и се върнах в замъка. Пресметнал всичко добре, поздравих се с хрумването си. Тази жена несъмнено си струва грижите; един ден те ще бъдат ценните ми документи пред нея; и предварително заплатил по този начин нейната благосклонност, ще имам право да разполагам с нея, както ми се иска, без да се упреквам в нещо.

Забравих да ви пиша, че за да изчерпя всички възможности, казах на тези добри хора да молят Бога за успеха на всичките ми начинания. Скоро ще узнаете дали молитвите им не са били чути донякъде… Викат ме за вечеря; няма да мога да изпратя писмото си, като се върна. Чакайте продължението в следващия брой. Страшно ми е мъчно, че спирам тук, останалото е много по-интересно. Сбогом, прелестна приятелко. Открадвате ми един от щастливите мигове, прекарани с нея…

20 август 17…“