Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (136)

Писмо CXXXIII

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Какви са тези жертви, моя прелестна приятелко, които според вас няма да принеса, след като за награда ще получа вашето благоволение? Само ми ги кажете и ако се поколебая дори за миг, позволявам ви да ми откажете наградата. И за кого ме вземате от известно време, щом дори, проявявайки снизходителност, се съмнявате в чувствата и във волята ми? Жертви, които не бих желал и не бих могъл да принеса! Нима ме смятате влюбен, поробен? И усилията ми да се домогна до успеха приписвате на личността? Ах, благодаря на небето, не съм изпаднал още дотам и ви предлагам да ви го докажа. Да, ще ви го докажа, ако трябва дори за сметка на госпожа дьо Турвел. Тогава, разбира се, ще изчезнат всички съмнения.

Прав бях, смятам, да посветя, без да се излагам, известно време на тази жена, която притежава поне качеството, че спада към много рядка порода. Тази история може би ме поувлече, защото се случи през мъртвия сезон; и сега не е чудно, че още съм погълнат от нея, защото хората едва започват да се завръщат в Париж. Пък и размислете, нали само от една седмица се наслаждавам на плода на тримесечните си усилия! Толкова често ми се е случвало да се задържам край жени, които са го заслужавали много по-малко и не са ми стрували толкова грижи… но вие никога досега не сте правили подобни заключения.

А искате ли да узнаете истинската причина за моето постоянство? Ще ви я кажа. Тази жена е по природа свенлива; отначало непрекъснато се съмняваше в щастието си и това съмнение беше достатъчно, за да я смущава. Едва сега започна да ми става ясно колко далеч се простира моята власт над подобни жени. Интересно ми беше да узная това нещо, а не е толкова лесно, колкото си представяме, да ни се удаде подходящ случай.

Преди всичко за повечето жени насладата си е наслада и нищо повече. Край тях, както и да ни наричат те, ние сме само раздавачи, прости изпълнители, чиято активност е единственото ни достойнство, и този, който може най-много, той го прави най-хубаво.

Има и друга категория жени, може би най-многочислената в наши дни; за тях важна е, кажи-речи, само известността на любовника, удоволствието да го отнемат от някоя съперница, страхът да не го загубят на свой ред — самите ние също заемаме кой повече, кой по-малко място в този вид щастие, на което те се наслаждават, но то зависи по-скоро от обстоятелствата, отколкото от личността на любовника. Получават щастие благодарение на нас, но не от нас.

Ето защо за моето наблюдение ми се искаше да намеря жена, нежна и чувствителна, за която любовта е всичко и която дори в самата любов би виждала единствено любимия; чието чувство не върви по утъпкания път и винаги тръгва от сърцето, за да стигне до желанието. Аз например видях (не говоря за първия ден) как тя лееше сълзи след насладата, но само миг след това пак се отдаваше на сладострастието при една-единствена моя дума, достигнала до душата й. Към всичко това ми беше необходимо тя да прибави и вроденото си чистосърдечие, толкова привично за нея, че не би могла да го преодолее и не би могла да скрие нито едно от чувствата, вълнуващи сърцето й. Трябва да се съгласите, подобни жени са рядкост и аз съм убеден — никога не бих срещнал друга като нея.

Затова не би било чудно тя да ме задържи по-дълго от всяка друга; и ако наблюденията, които желая да проведа, изискват да я направя щастлива, истински щастлива, защо да се отказвам, особено след като това по-скоро ми помага, отколкото да ми пречи? Но щом подобно чувство занимава ума ми, нима и сърцето ми е поробено? Разбира се, не. Ето защо въпреки голямото значение, което отдавам на тази история, тя не може да ми попречи да търся и други или дори да я пожертвувам за някоя по-приятна.

Аз съм толкова свободен, че не пренебрегвам дори малката Воланж, на която всъщност почти не държа. Майка й ще я доведе в Париж след три дни и аз още вчера се погрижих да си осигуря връзката с нея — малко пари на портиера и няколко любезности на жена му оправиха работата. Като си помислите само, че Дансьони не е могъл да открие това толкова просто средство! А после нека си приказват, че любовта била изобретателна! Напротив, тя превръща в тъпаци онези, които е завладяла напълно. Дори и аз не бих могъл да се оправя в такъв случай! Ах, бъдете спокойна, в най-близки дни нарочно ще се постарая да отслабя другаде силното вълнение, което изпитах, и ако това не е достатъчно, ще добавя нови похождения.

Но съм готов да предам младата пансионерка на нейния срамежлив любим, щом вие решите, че трябва да го направя. Струва ми се, вече нямате причини да ме задържате. А аз съм съгласен да направя тази голяма услуга на горкия Дансьони! Действително това е най-малкото, което мога да извърша, за да му се отплатя за неговите услуги. Сега той много се тревожи дали ще го приемат у госпожа дьо Воланж; успокоявам го, доколкото ми е възможно, като го убеждавам, че по един или друг начин още от първия ден ще му осигуря щастието — дотогава ще продължа да се грижа за размяната на писма, тъй като той иска, щом се върне «неговата Сесил», да й пише. Дал ми е вече шест писма и ще получа още едно или две преди щастливия ден. Този младеж наистина няма занимания!

Но да оставим тези дечурлига и да се върнем към нас самите. Толкова ми се иска да се отдам изцяло на сладката надежда, която събуди в мен вашето писмо. Да, разбира се, вие ще ме задържите и няма да ви простя, ако се съмнявате в това. Нима някога съм преставал да бъда ваш? Нашите връзки отслабнаха, но не бяха скъсани. Нашата тъй наречена раздяла беше само измама на въображението: нашите чувства и интереси си останаха еднакви. Подобно на пътешественика, който се връща помъдрял, аз разбрах, че съм изоставил щастието, за да тичам подир надеждата, и ще кажа като д’Аркур:

«Колкото повече страни видях, толкова повече обикнах родината си.»^[1]

Не се борете повече срещу мисълта или по-скоро срещу чувството, което ви възвръща към мен; и след като изпитахме всички наслади поотделно, да се порадваме на щастието, съзнавайки, че нито една от тях не може да се сравни с това, което сме изживели заедно, и което ще ни се стори още по-сладостно!

Довиждане, моя прелестна приятелко. Съгласен съм да чакам вашето връщане, но побързайте и не забравяйте колко силно го желая.

Париж, 8 ноември 17…“