Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (20)

Писмо XVIII

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Софи, нима е възможно да осъждаш предварително това, което се каня да направя? Като че ли нямам достатъчно тревоги, та и ти прибавяш още към тях. Съвсем ясно е, пишеш ми, че не бива да отговарям. Лесно ти е да приказваш така, нали не знаеш какво става, пък не си и тук, за да видиш. Сигурна съм, че ако беше на моето място, щеше да постъпиш като мен. Разбира се, изобщо не е правилно да се отговаря в такива случаи: както си разбрала от вчерашното ми писмо, и аз мисля така. Но работата е там, че сигурно никой не е изпадал в моето положение.

И представяш ли си, аз сама трябва да реша! Госпожа дьо Мертьой, която се надявах да видя снощи, не дойде. Всичко се е обърнало срещу мен — нали благодарение на нея се запознах с него. Почти винаги съм го виждала и съм разговаряла с него пред нея. Не й се сърдя за мъката, която ми причинява, но ето че в трудния момент ме оставя сама. О, аз наистина съм за съжаление!

Представи си, вчера той дойде както обикновено. Бях тъй смутена, че не се решавах да го погледна. Той не можеше да ми говори, защото мама беше там. Знаех си, че ще се огорчи, като не получи отговор. Чудех се как да се държа. Малко след това той ме запита да ми донесе ли арфата. Сърцето ми биеше тъй силно, че можех да сторя само едно — да му кажа «да». Когато той се върна, стана още по-лошо. Стрелнах го с очи само за миг. Той не ме гледаше, но беше като болен. Страшно ми домъчня. Той започна да настройва арфата ми и когато ми я донесе, каза: «Ах, госпожице!…» Само това, но изречено с такъв тон, че съвсем се обърках. Дръпнах струните на арфата, без да съзнавам какво правя. Мама запита ще пеем ли. Той се извини, защото бил неразположен; но аз нямах извинение и трябваше да пея. По-добре никога да не бях имала глас! Избрах наслуки една ария, която още не бях разучила; бях сигурна, че изобщо не бих могла да пея и тогава сигурно щеше да проличи, че с мен става нещо. За щастие дойде една гостенка; щом чух колата в двора, спрях да пея и го помолих да изнесе арфата ми. Много се боях да не си тръгне веднага, но той се върна.

Докато мама и гостенката си приказваха, поиска ми се пак да го погледна. Очите ни се срещнаха. Невъзможно ми беше да се извърна. Само след миг той се просълзи и се прикри, за да не го види някой. Тук вече не издържах, почувствувах, че и аз ще се разплача. Излязох и веднага написах с молив върху късче хартия: «Не тъгувайте така, моля ви; обещавам да ви отговоря.» Разбира се, не можеш да ми кажеш, че в това има нещо лошо; пък и то беше по-силно от мен. Пъхнах листчето между струните на арфата, както неговото писмо, и се върнах в гостната. Поуспокоих се. Но едва издържах дамата да си тръгне. За щастие тя беше дошла за малко и скоро си отиде. Щом тя излезе, казах, че искам арфата си и го помолих да ми я донесе. По вида му личеше, че не се досеща за нищо. Но когато се върна, ох, колко беше доволен! Като оставяше срещу мен арфата, застана тъй, че мама да не види, улови ръката ми и я стисна… как я стисна!… Само за миг… не мога да ти опиша колко приятно ми беше! Все пак аз веднага я издърпах; няма за какво да бъда упрекната.

Нали виждаш, миличка, сега няма как да не му пиша, като съм му обещала. Освен това не искам вече да го огорчавам. Защото тогава се измъчвам повече от него. Ако от това би могло да стане нещо лошо, разбира се, не бих го направила. Но какво лошо може да има в едно писмо, още повече, когато то ще помогне на някого да не се чувствува нещастен? Притеснявам се само, че не мога да напиша хубаво писмо; но той ще почувствува, че не съм виновна; пък и сигурна съм, че щом е от мен, ще му хареса.

Прощавай, скъпа приятелко. Ако смяташ, че постъпвам лошо, кажи ми го; но аз мисля, че не е. Скоро ще седна да му пиша, не можеш да си представиш как бие сърцето ми! Но трябва да му пиша, защото му обещах. Прощавай!

20 август 17…“