Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (44)

Писмо XLII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Колкото и сурови да са, госпожо, условията, които ми поставяте, не отказвам да ги изпълня. Не ми е възможно да се противопоставя на нито едно от вашите желания. След като сме се споразумели по този въпрос, осмелявам се да лелея на свой ред надеждата, че ще ми позволите и аз да ви отправя няколко молби, много по-леки за изпълнение от вашите, които се надявам да удовлетворите, като се покоря изцяло на вашата воля.

Първата, която, вярвам, вие сама ще прецените за справедлива, е да ми назовете моите обвинители; те ми правят, както ми се струва, прекалено голямо зло, така че имам право да ги познавам; другата ми молба, която очаквам вашата снизходителност да удовлетвори, е да благоволите да ми позволите от време на време да ви напомням за любовта си, която повече откогато и да било заслужава вашата жалост.

Помислете си, госпожо, аз бързам да ви се подчиня, макар да го правя за сметка на моето щастие, ще кажа дори нещо повече, макар да съм убеден, че вие желаете да замина, за да избегнете мъчителната гледка на човека, към когото проявявате несправедливост.

Признайте, госпожо, вие не толкова се страхувате от обществото, прекалено много свикнало да ви уважава, за да се осмели да ви съди неблагоприятно, колкото се смущавате от присъствието на човек, когото е по-лесно да накажете, отколкото да укорите. Вие ме отстранявате, както извръщаме поглед от страдащия, на когото не искаме да помогнем.

Но сега, когато раздялата ще удвои моите терзания, на кого другиго, ако не на вас, мога да изплача мъката си? От кого бих могъл да чакам тъй жадуваните утешения? Ще ми откажете ли, след като вие сте причина за моите мъки?

Разбира се, вие няма да се учудите, че преди да замина, пламенно желая да докажа пред вас чувствата, които ми вдъхнахте, а също така, че няма да имам смелост да замина, ако не получа заповедта ви устно.

Тази двойна причина ме кара да ви помоля да се видим само за миг. Безполезно е да заменяте срещата с писма: можем да изпишем томове и да се обясним лошо, докато четвърт час разговор е достатъчен, за да си кажем всичко. Вие лесно ще намерите време да ми посветите тези минути, защото, колкото и да бързам да ви се подчиня, знаете много добре, че госпожа дьо Розмонд е осведомена за моя план да прекарам при нея част от есента, ето защо е необходимо поне да дочакам някакво писмо, за да мога да кажа, че имам работа, която ме принуждава да замина.

Прощавайте, госпожо! Никога не ми е било тъй тежко да напиша тази дума, както сега, когато тя ме кара да мисля за нашата раздяла. Ако можехте да си представите колко страдам, осмелявам се да вярвам, бихте оценили поне малко моята покорност.

Приемете с по-голяма снизходителност уверенията и уваженията на най-нежната и най-почтителната любов…

26 август 17…“