Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (164)

Писмо CLXI

Президентшата дьо Турвел до…

(Продиктувано от нея и написано от камериерката й)

 

„Жестоко и зло същество, няма ли да престанеш да ме преследваш? Не ти ли стига, че ме измъчи, опозори, унижи, та искаш да ми ограбиш и покоя на гроба? Какво! Нима и в това убежище на мрака, където безчестието ме принуди да се затворя, няма да намеря отдих от мъките и надеждата ще ми бъде отказана? Не моля за милост, не я заслужавам — ще страдам, без да се оплаквам, стига страданията да не превишават силите ми! Не прави непоносими терзанията ми! Оставяйки ми болката, освободи ме от жестокия спомен за изгубените радости! След като веднъж ми ги ограби, не рисувай вече пред мен опустошението им. Бях невинна и спокойна: видях те и загубих покоя си, изслушах те и станах престъпница. Виновник за моите прегрешения, с какво право ме наказваш?

Къде са приятелите, които ме обичаха, къде са те? Моето нещастие ги плаши. Никой не смее да се приближи до мен! Потискат ме, а те ме оставят без помощ! Аз умирам, никой не ме оплаква! Няма утеха за мен. Съжалението се спира в края на бездната, където потъва престъпникът. Разкаянията го разкъсват, но никой не чува виковете му!

А ти, когото оскърбих, ти, чието уважение още повече увеличава изпитанието ми, ти, който единствен имаш право да ми отмъстиш, какво правиш далеч от мен? Ела да накажеш една невярна жена! Да изтърпя най-сетне заслужените мъчения! Готова съм да приема твоето отмъщение, но нямам смелост да ти разкажа за твоя позор. Не за да се прикрия, а от уважение към теб. Дано поне това мое писмо ти разкрие разкаянието ми. Небето е на твоя страна, то отмъщава за теб, отмъщава за обидата, която ти не знаеше, че ти е нанесена. То скова езика ми, сдържа думите ми; то се уплаши да не би ти да простиш греха, който искаше да накаже. То не ми позволи да получа твоята снизходителност, защото това щеше да противоречи на неговата справедливост.

Неумолимо в отмъщението си, то ме предаде на този, който ме погуби. Аз страдам едновременно за него и от него! Искам да го избягна, напразно; той ме преследва; той е тук, не ми дава нито за миг покой! Но колко различен е сега! Очите му изразяват вече само омраза и презрение, устата му изричат само обида и укор. Ръцете му ме обгръщат, за да ме разкъсат. Кой ще ме спаси от неговия див бяс?

Ах, ето го!… Не те лъжа, пак го виждам! О, скъпи мой приятелю, вземи ме в обятията си, приюти ме до гърдите си! Да, ти си, наистина си ти! Каква злокобна заблуда ми попречи да те позная? Как страдах, че те няма, да не се разделяме вече, да не се разделяме никога! Остави ме да отдъхна! Чуй как тупти сърцето ми! Ах, то не бие вече от страх, а от сладостно любовно вълнение. Защо се отказваш от топлите ми ласки? Вдигни към мен нежния си поглед! Какви връзки искаш да разкъсаш? Защо подготвяш смъртта ми? Кой може да измени толкова много твоите черти? Какво правиш? Остави ме, треперя! Боже! Ето го пак чудовището! Приятели, не ме изоставяйте! Нали вие ме съветвахте да го избягвам, помогнете ми сега да се боря срещу него! А вие, която снизходително ми обещавахте да облекчите мъките ми, защо не идвате при мен? Къде сте вие двете? Ако ми е забранено вече да ви видя, отговорете ми поне на това писмо, за да знам, че още ме обичате.

Остави ме, жестоки! От нов бяс ли си обзет? Или се страхуваш поне едно нежно чувство да не проникне в душата ми! Ти удвояваш терзанията ми, принуждаваш ме да те ненавиждам, о, колко мъчителна е омразата! Как разяжда сърцето, което я излива! Защо ме преследвате? Какво още имате да ми кажете? Нали вие ме доведохте дотук — да не мога нито да ви слушам, нито да ви отговарям? Не чакайте нищо повече от мен. Сбогом, господине.

Париж, 5 декември 17…“