Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (132)

Писмо CXXIX

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Кажете, моя прелестна приятелко, на какво се дължи язвителният и подигравателен тон на вашето последно писмо? Какво престъпление съм извършил, несъмнено, без да подозирам, което толкова ви е ядосало? Упреквате ме, че съм разчитал на вашето съгласие, преди да съм ви го поискал — та аз мислех, че онова, което може да мине за самомнение пред останалите, за нас двамата е само израз на доверие; откога подобно чувство може да накърнява приятелството или любовта? Прибавяйки желание към надеждата, аз само отстъпих на естествения порив, който ни кара да се домогваме до мечтаното щастие; всъщност вие сте взели за дързост моето нетърпение. Отлично зная, че в подобни случаи приличието изисква да се прояви почтително съмнение, но вие знаете не по-зле от мен, че това е само за форма, просто приета учтивост, а, струва ми се, аз имах основание да мисля, че подобни превзети дребнавости вече не са необходими помежду ни.

Откровеното и свободно държане, когато има за основа отдавнашна връзка, е много по̀ за предпочитане от блудкавото ласкателство, внасящо често лицемерие в любовта. Но може би на мен повече ми харесва такова отношение, защото ми напомня преживяното щастие; точно затова обаче би ми било страшно неприятно да узная, че вие сте на друго мнение.

В това, смятам, се състои единствената ми вина; защото не мога да си представя сериозно да ви е минало през ума, че съществува на света друга жена, която бих могъл да предпочета пред вас; а още по-малко — да ви подценявам, както сте си помислили! Дори сте се огледали, твърдите вие, и не сте могли да приемете, че сте изпаднали чак дотам! И аз съм на същото мнение и това доказва само, че огледалото не ви лъже. А не беше ли по-просто и по-справедливо да заключите, че аз сигурно не съм мислил за вас така?

Напразно търся причина за това странно хрумване! И, струва ми се, тук откривам някаква връзка с възторжените приказки, с които си позволявам да обсипвам други жени! На тази мисъл ме навежда вашето подчертано повторение на епитетите «обожаема, божествена, привлекателна», с които съм си послужил, споменавайки госпожа дьо Турвел или малката Воланж. Но нима не знаете, че тези думи, най-често подхвърлени случайно, а не обмислено, изразяват не толкова чувството, което изпитваме към дадена личност, колкото положението, в което се намираме, говорейки за това? И дори когато съм бил най-силно увлечен по едната или по другата, аз никога не съм преставал да ви желая; и ако подчертавам предпочитанието си към вас пред другите две, правя го, понеже сега не мога да подновя нашата минала връзка, без да ги пренебрегна; смятам обаче, че тук няма място за упреци от ваша страна!

Не ми е трудно да се оправдая и за «непознатото очарование», което сякаш също ви дразни; защото непознатото невинаги е най-покоряващото. Ах, кой би могъл да ви надмине в прелестните наслади, които вие единствена умеете да правите винаги нови и винаги пламенни? Аз просто исках да кажа само, че удоволствието, което изпитах, беше съвсем различно, не вкусвано досега, но съвсем нямах намерение да му приписвам някаква специална стойност и при това добавих, а и днес го повтарям, че каквото и да е то, ще съумея да се боря с него и да го победя. Бих се престарал дори, ако с подобно не голямо усилие успея да ви докажа още веднъж уважението си.

За малката Сесил, мисля, няма какво да говорим. Сигурно не сте забравили, че по ваше желание се заех с това момиченце и само чакам нареждането ви да се освободя от него. Мога да отбележа нейното простодушие и свежест, мога дори за миг да кажа, че е «привлекателна», защото на човек повече или по-малко му доставя удоволствие да гледа творението си. Но, разбира се, тя съвсем не е узряла още дотолкова, че да не мога да се откъсна от нея.

А сега, моя прелестна приятелко, призовавайки чувството ви за справедливост и предишната ви доброта, дългото и искрено приятелство, пълното доверие, което винаги е скрепявало по-силно нашите връзки, кажете ми, нима съм заслужил суровия тон, с който ми говорите? Колко лесно ще бъде за вас да ме възнаградите, щом пожелаете! Само една дума и ще видите как всичките очарования и всичките увлечения не биха могли да ме задържат нито за ден, нито за минута! Ще полетя, за да падна на колене пред вас, и във вашите обятия ще ви докажа хиляди пъти, по хиляди начини, че вие сте и ще бъдете завинаги истинската владетелка на моето сърце.

Довиждане, моя прелестна приятелко, чакам с нетърпение отговора ви.

Париж, 3 ноември 17…“