Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (80)

Писмо LXXVII

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турнел

 

„Госпожо, защо така жестоко ме избягвате? Как е възможно да отговорите на моето най-нежно внимание с държане, недопустимо дори към човек, от когото има за какво да се оплачете. Боже мой! Любовта ме връща на колене пред вас и когато една щастлива случайност ми дава възможност да бъдем заедно, вие предпочитате да се преструвате на неразположена и да тревожите приятелите си, вместо да останете при мен! Колко пъти вчера се извръщахте, за да ме лишите от благоволението на един поглед? Само за миг успях да срещна не тъй строгите ви очи, но този миг беше толкова кратък, сякаш вие искахте не да му се насладя, а да ме накарате да почувствувам какво губя, като се лишавам от него!

Осмелявам се да кажа, любовта не е заслужила да се отнасят така към нея, приятелството не може да позволи подобни обноски. Сама знаете как ме вълнува едното от тези чувства, а, струва ми се, вие ме бяхте накарали да повярвам, че не ми отказвате другото. Вие ми предложихте това скъпоценно приятелство, за което несъмнено ме бяхте сметнали достоен! Какво съм направил сега да го загубя? Дали не си навредих със смелостта си и нима ще ме накажете за моята откровеност? Не се ли страхувате да не злоупотребите с едното и с другото? Къде можех да скътам тайната на сърцето си, ако не в сърцето на моята приятелка? Не бях ли задължен пред нея единствена да се откажа от условията, които беше достатъчно да приема, за да мога после леко да ги наруша и може би дори умно да се възползувам от тях? И нима бихте желали с тази малко незаслужена строгост да ме накарате да повярвам, че е трябвало само да ви излъжа, за да получа вашето снизхождение?

Не се разкайвам за поведението си, смятам, че съм длъжен пред вас и пред себе си да се държа така, но каква зла съдба превръща всяка моя похвална постъпка в ново нещастие за мен?

Нали точно когато заслужих единствената похвала, с която сте благоволявали да удостоите поведението ми за пръв път плаках горчиво, защото си навлякох гнева ви. След като ви доказах пълното си покорство, лишавайки се от щастието да ви виждам само за да успокоя вашата порядъчност, вие пожелахте да прекъсна всяка кореспонденция с вас, да ми отнемете това слабо утешение за жертвата, която ми поискахте, и да ми ограбите всичко, дори любовта, която единствена можеше да ви даде такива права. И накрая, след като ви говорих с такава искреност, която дори пристрастието на любовта не може да намали, вие днес бягате от мен като от опасен съблазнител, чието вероломство сте изпитали върху себе си.

Никога ли няма да престанете да бъдете несправедлива? Кажете ми поне заради какви нови прегрешения проявявате пак такава строгост и не ми отказвайте да ми дадете заповедите, които бихте желали да изпълня! И след като съм готов да се подчиня, безочлива ли ще бъде молбата ми да ги узная.

15 септември 17…“