Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (112)

Писмо CIX

Сесил Воланж до маркиза дьо Мертьой

 

„Едва днес, госпожо, предадох на господин дьо Валмон писмото, което имах честта да получа от вас. Задържах го четири дни въпреки непрекъснатите страхове да не го намерят, но го крих много грижливо и когато ми ставаше тежко на сърцето, затварях се да си го препрочета.

Сега разбирам, че това, което смятах за толкова голямо нещастие, всъщност не било никакво нещастие; и трябва да си призная, много е приятно; ето защо почти не ми е тъжно. Само мисълта за господин Дансьони все още ме измъчва понякога. От време на време дори изобщо не мисля за това. Пък и господин дьо Валмон е тъй мил!

Помирих се с него още преди два дни; много лесно беше, защото не бях изрекла и две думи, когато той ме увери, че ако имам да му кажа нещо, ще дойде вечерта в стаята ми; остана ми само да отговоря, че съм съгласна. И после той дойде и не се показа сърдит, сякаш нищо не съм му направила. Смъмри ме после, и то толкова нежно и по такъв един начин… Съвсем като вас, което ми доказа, че също изпитва искрено приятелство към мен.

Не мога да ви кажа колко забавни работи ми разказа; никога не бих ги повярвала, особено за мама! Ще ми доставите голямо удоволствие, ако ми пишете дали е вярно. Просто едва се сдържах да не се разсмея и веднъж дори така високо прихнах, че и двамата се уплашихме, тъй като мама би могла да чуе; ами ако беше дошла да види какво става, как щях да се оправя? Сигурно веднага щеше да ме изпрати в манастир!

Тъй като трябва да бъдем предпазливи, както ми каза и самият господин дьо Валмон, който за нищо на света не би искал да ме изложи, ние се уговорихме отсега нататък той да идва да отвори вратата, а после ще отиваме в неговата стая. Там няма от какво да се страхуваме; вчера бях при него и сега, докато ви пиша, го чакам да дойде. Сега, госпожо, мисля, няма вече за какво да ме мъмрите.

В писмото ви много ме изненада едно нещо — дето ме съветвате как да се отнасям към Дансьони и господин дьо Валмон, когато се омъжа. Струва ми се, един ден в Операта ми бяхте казали, че щом се омъжа, трябва да обичам само мъжа си и дори да забравя Дансьони. Но може би аз не съм разбрала добре и дано да е така, защото сега вече не се боя толкова от женитбата. Иска ми се дори да се омъжа, щом ще имам по-голяма свобода. Тогава сигурно ще съумея да подредя живота си така, че да мисля само за Дансьони. Чувствувам, истински щастлива ще бъда единствено с него, иначе мислено се измъчвам непрекъснато; добре ми е само когато мога да не мисля за него, а това е много трудно; щом се сетя, и пак ми става тъжно.

Утешават ме малко вашите уверения, че Дансьони ще ме обича повече. Но сигурна ли сте в това?… О, да, вие не бихте ме излъгали! И все пак забавно е да обичам Дансьони, а пък с господин дьо Валмон… Но както казвате вие, може би така е по-добре! В края на краищата ще видим.

Не разбрах добре какво искате да ми кажете за моите писма. Дансьони, струва ми се, ги харесва такива, каквито му ги пиша. Аз сама чувствувам, че не бива да му казвам онова, което става с господин дьо Валмон. По този въпрос не бива да се безпокоите.

Мама още нищо не ми е казвала за моята сватба, но аз съм готова; ако ме заговори, щом целта й е да се издам, ще съумея да я излъжа, обещавам ви.

Довиждане, моя добра приятелко, много ви благодаря и ви обещавам никога да не забравя вашите добрини. Трябва да свършвам, защото вече е почти един часът и господин дьо Валмон скоро ще дойде.

Замъкът… 10 октомври 17…“