Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (64)

Писмо LXI

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Моя скъпа Софи, съжали твоята Сесил, твоята клета Сесил, тя е толкова нещастна! Мама знае всичко. Не ми е ясно как е могла да се усъмни, но, тъй или иначе, открила е всичко. Вчера вечерта ми се стори в лошо настроение, но не й обърнах особено внимание и дори дочаках да завърши играта си на карти, като разговарях весело с госпожа дьо Мертьой, която вечеря у нас, и двете много си говорихме за Дансьони. Сигурна съм, че никой не ни е чул. Тя си отиде и аз се прибрах в стаята си.

Събличах се, когато мама влезе и заповяда на камериерката ми да напусне стаята. После ми поиска ключа от бюрото. Каза ми го с такъв тон, че се разтреперих — едва се държах на краката си. Отначало се престорих, че не мога да го намеря, но най-сетне бях принудена да се подчиня. В първото чекмедже, което тя отвори, бяха писмата на Дансьони. Толкова се смутих, че когато ме попита какво е това, можах да й отговоря само: «Нищо.» Като видях обаче, че започна да чете първото писмо, което й попадна, едва се добрах до едно кресло — толкова зле се почувствувах, че загубих съзнание. Щом дойдох на себе си, майка ми, която беше извикала моята камериерка, се оттегли и ми каза да си лежа. Тя отнесе всичките писма на Дансьони. Като си помисля, че трябва да се явя пред нея, разтрепервам се. Плаках цялата нощ.

Пиша ти призори с надеждата, че Жозефин ще дойде. Ако мога да поговоря насаме с нея, ще я поболя да занесе у госпожа дьо Мертьой една записка; ако не успея, ще я пъхна в твоето писмо и много те моля да й я изпратиш от твое име. Само тя е в състояние донякъде да ме утеши. Поне ще си поговорим за него, защото едва ли вече ще го видя. Толкова съм нещастна! Може би тя ще прояви добрина и ще се съгласи да предаде едно писмо и на Дансьони. Не смея да се доверя на Жозефин, а още по-малко на моята камериерка, защото не е чудно тя да е казала на майка ми, че крия писма в бюрото си.

Няма да ти пиша повече, защото искам да ми остане време да пиша на госпожа дьо Мертьой, както и на Дансьони, та писмото ми да бъде готово, ако госпожа дьо Мертьой се съгласи да го предаде. След това отново ще си легна, за да ме заварят в леглото, когато влязат в стаята ми. Ще кажа, че съм болна, за да не отида при мама. Няма да е голяма лъжа, по-лошо ми е, отколкото когато имам температура. Очите ми парят от сълзите и чувствувам такава тежест в стомаха, че едва дишам. Като си помисля, че вече няма да видя Дансьони, иска ми се да умра! Прощавай, скъпа Софи, не мога да ти пиша повече, сълзите ме задушават.

[Забележка. Писмото на Сесил Воланж до маркизата е пропуснато, защото съдържа същите неща като предишното писмо, дори с по-малко подробности. Писмото до кавалера Дансьони не е било намерено. Причината за това читателят ще узнае от писмо LXIII на госпожа дьо Мертьой до виконта. — Б.р.]

7 септември 17…“