Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (26)

Писмо XXIV

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

 

„Ах, госпожо, благоволете поне от съжаление да успокоите смутената ми душа! Благоволете да ми кажете на какво да се надявам или от какво да се страхувам. Между най-голямото щастие и най-голямото злощастие, неизвестността е жестоко страдание. Защо ви говорих? Защо не можах да устоя пред властното очарование, което ме подтикна да ви разкрия мислите си? Доволен, че ви обожавам безмълвно, поне можех да се наслаждавам на любовта си; и това чисто чувство, несмутено от вашата болка, бе достатъчно за моето блаженство; но този извор на щастие се превърна в извор на отчаяние, откакто видях сълзите ви, откакто чух вашето жестоко възклицание: «Ах, нещастна аз!» Госпожо, тези три думи ще отекват дълго в сърцето ми. По каква съдбоносна случайност най-нежното чувство ви вдъхва само ужас? От какво се плашите? Ах, разбира се, не от споделено чувство; вашето сърце, което зле съм познавал, не е създадено за любов; само моето сърце, което вие безспир клеветите, е способно на нежност; във вашето сърце няма дори капка жалост. Ако не беше тъй, вие не бихте отказали поне една утешителна дума на злочестника, който ви разкри страданията си; не бихте се скрили от очите му, след като единствената му радост е да ви съзерцава; не бихте си играли тъй жестоко с безпокойството му, съобщавайки, че сте неразположена, без да му позволите да попита какво ви е; щяхте да почувствувате, че същата тази нощ, която ви е донесла дванадесет часа покой, за него е била цял век страдание.

С какво, кажете ми, съм заслужил тази отчайваща строгост? Не се страхувам да ви взема за свой съдия: какво направих? Просто се поддадох на едно неволно чувство, вдъхнато от красотата и оправдано от добродетелта; чувство, непрекъснато сдържано от почит, невинното признание, на което беше последица от доверието, а не от надеждата. Нима ще излъжете това доверие, което вие като че ли поощрихте и аз му се отдадох от все сърце? Не, не мога да го повярвам, това би означавало да ви подозирам в грешка и само при тази мисъл сърцето ми се бунтува; отричам се от упреците си; написах тези думи, без да ги мисля. Ах, нека да вярвам, че сте съвършена, това е единствената радост, която ми остава. Докажете ми, че наистина сте съвършена, като проявите великодушна грижа към мен. Съществува ли по-голям нещастник от мен, който да се нуждае от вашата помощ? Не ме изоставяйте в безумието, в което ме потопихте, дайте ми разсъдъка си, след като похитихте моя; след като ме поправихте, просветете ме, за да завършите делото си.

Не искам да ви лъжа, няма да успеете да победите любовта ми, но научете ме как да я сдържам. Като ръководите постъпките ми и ми внушавате думите, вие поне ще ме избавите от ужасното нещастие да не ви се нравя. И най-вече разсейте моя безнадежден страх; кажете ми, че ми прощавате, че ме съжалявате; уверете ме в снизходителността си. Тя никога няма да бъде тъй голяма, както аз бих желал; но моля ви поне за това, което ми е необходимо — ще ми откажете ли?

Прощавайте, госпожо, благоволете да приемете израза на моите чувства; те не накърняват уважението ми.

20 август 17…“