Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (95)

Писмо XCII

Кавалерът Дансьони до виконт дьо Валмон

 

„О, приятелю мой, последното ви писмо ме вледени от ужас! Сесил!… Ах, Боже! Нима е възможно! Сесил не ме обича вече! Да, съзирам тази страшна истина през воала, с който я обвива вашето приятелство! Вие сте искали да ме подготвите да получа смъртоносния удар. Благодаря, ви за грижите, но може ли да бъде заблудена любовта? Тя лети срещу това, което я вълнува, и не узнава своята участ, а сама тя я отгатва. Сега аз не се съмнявам в моята съдба. Говорете ми без заобикалки, можете да го направите, дори ви моля за това. Кажете ми всичко. Какво породи съмненията ви, какво ги потвърди. И най-малките подробности имат значение. Опитайте се да си спомните думите й. Една дума може да измени смисъла на цялата фраза… Дали сте се излъгали. Уви, все още се мъча да се заблуждавам. Какво ви каза тя? Упрекна ли ме в нещо? Казва ли, че тя не е виновна? Аз би трябвало да предвидя тази промяна — от известно време тя непрекъснато търси мъчнотии във всичко. Любовта не познава пречки.

Какво да реша? Какво ме съветвате? Да се опитам ли да я видя? Възможно ли е? Раздялата е тъй жестока, тъй гибелна… А тя да се откаже от възможността да ме види! Вие не ми пишете какво сте й предложили. Ако е нещо опасно, тя знае много добре, че аз никога не бих я оставил да се излага на прекалени рискове. Но също така зная колко предпазлив сте, не мога да се съмнявам във вас.

Какво да направя сега? Как да й пиша? Ако тя узнае моите съмнения, може би ще се огорчи? Ако те са несправедливи, ще ми прости ли, че съм я наскърбил? Ако пък ги скрия, това би означавало да я лъжа, а аз не мога да се преструвам пред нея.

О, ако можеше да знае тя колко страдам, моята мъка щеше да я трогне! Тя е тъй чувствителна! Има прекрасно сърце, дала ми е хиляди доказателства за любовта си. Но е тъй свенлива, тъй лесно се обърква, толкова е млада, а майка й е тъй строга към нея! Ще й пиша. Ще се овладея. Ще я помоля само да ви се довери напълно. Дори отново да ви откаже, моята молба не би могла да я разсърди, а може би тя ще се съгласи.

А на вас, приятелю мой, изпращам хиляди извинения и заради нея, и заради себе си. Уверявам ви, тя знае цената на вашите грижи и ви е признателна за тях. Тя не е недоверчива, а свенлива. Бъдете снизходителен, това е най-прекрасното качество на приятелството. А вашето ми е тъй скъпо и просто не знам как да ви се отблагодаря за всичко, което правите за мен! Прощавайте, още сега сядам да й пиша.

Чувствувам как всичките ми страхове отново изникват. Кой би могъл да каже колко трудно ще ми бъде да й пиша! Уви, едва вчера това беше за мен най-сладкото удоволствие!

Прощавайте, приятелю мой, бъдете все така грижлив и ме съжалявайте от сърце.

Париж, 27 септември 17…“