Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (40)

Писмо XXXVIII

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Току-що получих голямата ви пратка, скъпи виконте. Ако датата е точна, би трябвало да я получа едно денонощие по-рано; тъй или иначе, имам време да я прочета, но няма да успея да ви отговоря веднага. Затова предпочитам само да ви съобщя, че съм я получила, а днес ще поговорим за друго. Това съвсем не означава, че имам кой знае какво да ви разказвам; през есента в Париж почти не остават мъже с човешки облик. Освен това самата аз от един месец съм просто убийствено благонравна; всеки друг на мястото на моя кавалер би се уморил от доказателствата за моето постоянство. Като нямам с какво друго да се занимавам, разсейвам се с малката Воланж и точно за нея искам да ви пиша.

Знаете ли, че загубихте много повече, отколкото си представяте, като не се заехте с това момиченце? Тя е наистина сладка! Безхарактерна, без морални устои. Сам съдете колко леко и приятно е да бъдеш в нейната компания. Мисля, че никога няма да блесне със силни чувства, но всичко в нея подсказва жажда за усещания. Без да е умна и без да е хитра, тя притежава, ако може така да се каже, известно естествено лицемерие, което понякога учудва и мен самата и което ще има още по-голям успех, защото на лицето й са изписани са изписани самото простодушие и невинност. По природа е гальовна и понякога това много ме развлича; главичката и невероятно лесно пламва и тогава става много забавна, защото сама не знае нищо, абсолютно нищо от това, което толкова и се иска да узнае. Обхваща я смешно нетърпение: тя се смее, сърди се, плаче, а после с истински пленително чистосърдечие ме моли да я просветля.

Право да си кажа, почти ревнувам този, за когото е запазено това удоволствие.

Не знам дали ви писах, от четири-пет дни имам честта да бъда нейна доверена приятелка. Както се досещате, отначало се показах строга, тя, разбира се, повярва, че ме е убедила в глупавите си доводи, и аз се престорих на възхитена; в душата си е напълно уверена, че дължи успеха си на своето красноречие — трябваше да взема тези предпазни мерки, за да не се изложа. Позволих й да пише и дори да каже думата «обичам» и същия ден, без дори да подозира, й уредих среща насаме с нейния Дансьони. И представяте ли си колко загубен е още той, та дори не получил и една целувка! А пък туй момченце все пак пише прелестни стихове! Боже мой, колко глупави са умните хора! Този е толкова тъп, че просто умирам, защото в края на краищата не съм длъжна да го напътствувам!

Точно сега щяхте да ми бъдете много полезен. Достатъчно добри приятели сте с Дансьони, за да ви се довери той, а след това щяхме да направим голяма крачка напред. Справете се по-бързо с вашата президентша, защото никак не ми се иска Жеркур да се измъкне. Впрочем вчера поговорих за него с младата особа и така добре й го описах, че не би могла да го намрази повече, дори да му беше от десет години жена. При това й изнесох цяла лекция по въпроса за съпружеската вярност. По този въпрос строгостта ми няма равна на себе си! Така, от една страна, възстанових в нейните очи добродетелната си репутация, която прекалената ми снизходителност би могла да разруши, а от друга, засилих в нея омразата към бъдещия й съпруг, с която искам да го възнаградя. И най-сетне, надявам се, като я убедя, че й е позволено да се отдава на любовта само през краткото време, докато е девойка, тя много скоро ще се реши да не губи малкото дни, които й остават.

Прощавайте, виконте, сега ще се заема с тоалета си или ще започна да чета вашите томове послания.

27 август 17…“