Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (43)

Писмо XLI

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Господине, вие като че ли с държането си към мен с всеки изминат ден искате да ми давате все повече поводи да се оплаквам от вас. Вашето упорство да ми говорите непрекъснато за чувство, за което не искам и не бива да чувам, злоупотребата, която не ви беше неудобно да извършите с моята наивност или с моята свенливост, за да ми давате писмата си, и особено средството, осмелявам се да кажа, твърде неделикатно, с което си послужихте, за да ми изпратите последното си писмо, без да ви е грижа, че изненадана от него, бих могла да се изложа, всичко това ми дава правото да се обърна към вас с остри и напълно заслужени укори. Но вместо да се връщам към тези основателни оплаквания, аз ще се огранича да ви отправя една проста и справедлива молба. Ако я изпълните, готова съм да забравя всичко.

Вие сам ме уверихте, господине, че няма защо да се боя от отказ. И макар със свойствената ви непоследователност веднага след тази фраза да ми отказахте^[1], иска ми се да вярвам, че днес ще сдържите думата си, която тържествено ми дадохте преди няколко дни.

И тъй, бъдете така любезен да заминете; да напуснете този замък, където по-продължителният ваш престой би могъл да ме изложи още повече в очите на хората, винаги готови да мислят лошо за другите, и които вие твърде много сте приучили да се занимават с жените, които ви допускат до себе си.

Предупредена отдавна за тази опасност от мои приятели, аз пренебрегнах и дори оборих мнението им, тъй като държането ви към мен ме караше да вярвам, че вие наистина не искате да ме смесвате с тълпата жени, които имат причини да се оплакват от вас. Днес, когато се отнасяте към мен по същия начин — не мога повече да си затварям очите — аз съм длъжна пред общественото мнение, пред приятелите си и пред самата себе си да взема това решение. Тук бих могла да добавя, че нищо няма да спечелите, ако откажете да изпълните молбата ми, тъй като съм решила, ако вие упорствувате и останете, да замина аз. Но ще ви бъда признателна, вярвайте ми, ако проявите тази любезност, защото трябва да ви кажа — принудите ли ме да замина оттук, ще нарушите моите планове. Докажете ми, господине, че, както толкова пъти сте ми повтаряли, почтените жени няма за какво да се оплакват от вас. Докажете ми поне, че когато се провините пред тях, вие умеете да поправяте грешките си.

Ако смятах за необходимо да ви давам обяснения за молбата си, достатъчно би било да ви кажа — вие сте си извоювали такова име, че не мога да постъпя по друг начин. Но да не си спомняме неща, които искам да забравя, и които биха ме принудили да ви съдя строго в момент, когато ви предлагам случай да заслужите моята признателност. Прощавайте, господине, вашето поведение ще ми покаже с какви чувства трябва да се отнася занапред вашата смирена…

25 август 17…“