Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (18)

Писмо XVI

Сесил Воланж до Софи Карне

 

„Ах, миличка Софи, да знаеш колко новини имам за теб! Може би не бива да ти ги казвам, но нали все пак трябва да ги споделя с някого, това е по-силно от мен! Кавалерът Дансьони… Тъй съм смутена, че не знам откъде да започна. След като ти писах за онази чудна вечер, която прекарах при мама с него и с госпожа дьо Мертьой, не съм ти разказвала вече нищо за него — защото не исках да споделям с никого, макар и все за него да си мислех. Оттогава той стана тъй тъжен, тъй тъжен, тъй тъжен, че ми домъчня за него и го запитах какво му е; той каза, че му няма нищо, но аз виждах добре, че не е така. Вчера беше по-тъжен от всеки друг път. Въпреки това се държа любезно и пя с мен както обикновено; но всеки път, когато ме поглеждаше, сърцето ми се свиваше. Щом изпяхме песента, той прибра арфата ми в калъфа и като ми подаде ключа, ме помоли да посвиря още вечерта, като остана сама. Аз нищо не подозирах и никак не ми се свиреше, но той толкова настойчиво ме помоли, че му казах «да». А той си имал причини. След като се прибрах в стаята си и камериерката ми си отиде, понечих да взема арфата си. Намерих между струните писмо^[1], сгънато и незапечатано — писмо от него! Ах, ако знаеш какво ми пише! Толкова съм щастлива, откакто прочетох писмото му, че вече не мога да мисля за нищо друго. Прочетох го веднага четири пъти поред, после го затворих в бюрото си. Знаех го наизуст и когато си легнах, толкова пъти си го повторих, че не можах да заспя. Щом затворех очи, той се изправяше пред мен и ми казваше думите, които току-що бях прочела. Заспах много късно и като се събудих (беше още съвсем рано), отново извадих писмото, за да го препрочитам на воля. Занесох го в леглото си и го целунах, като че ли… Може би е лошо да целуваш така писмо, но не можах да се въздържа.

А сега, миличка, съм много щастлива, но в същото време съм страшно смутена, защото сигурно не бива да отговарям на това писмо. Знам, че не бива, но той ме моли и ако не му отговоря, сигурна съм, че ще стане още по-тъжен. Ще бъде много тежко за него! Какво ще ме посъветваш? То пък и ти знаеш колкото и аз! Страшно ми се искаше да поговоря за това с госпожа дьо Мертьой, която много ме обича! Така ми се иска да го утеша, но не бих желала да правя лоши неща. Винаги са ни учили да бъдем с добри сърца, а после ни забраняват да слушаме сърцата си, щом става дума за мъж! Не е справедливо! Нима мъжът не ни е ближен, както и жената и дори повече? Нима нямаме баща, както имаме майка, брат, както и сестра? А още и съпруг! Да, но ако направя нещо неприлично, може би и господин Дансьони ще си състави лошо мнение за мен! О, никога! Предпочитам дори да го виждам тъжен! И освен това все ще успея да му отговоря навреме. Като ми е писал вчера, не значи, че аз трябва да му отговоря още днес. Тъй или иначе, тази вечер ще се видя с госпожа дьо Мертьой и ако се реша, ще й разкажа всичко. Направя ли каквото тя ми каже, няма да има за какво да се упреквам. Възможно е пък тя да ми каже, че не е лошо да му драсна някой и друг ред, за да не бъде тъй тъжен! О, толкова ми е мъчно.

Прощавай, обична приятелко. Пиши ми, моля ти се, какво мислиш.

19 август 17…“