Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (59)

Писмо LVI

Президентшата дьо Турвел до виконт дьо Валмон

 

„Защо ме молите да ви отговоря, господине? Да повярвам във вашите чувства, не би ли означавало още, повече да се страхувам от тях? Няма защо да отричам или да защищавам тяхната искреност; не е ли достатъчно за мен, както и за вас, че не искам и нямам право да им отговоря?

Нима, дори да предположим, че ме обичате истински (приемам това предположение само за да не се връщам никога вече на него), пречките, които ни разделят, биха могли да бъдат по-лесно преодолени? И какво друго бих могла да пожелая, освен вие да забравите, колкото може по-скоро тази любов, а аз да ви помогна с всичките си сили, като ви отнема веднага всяка надежда? Вие сте съгласен, че «това чувство е мъчително, когато създанието, което го вдъхва, не го споделя». Но знаете много добре, че ми е невъзможно да го споделя и дори да ме сполети това нещастие, аз бих заслужавала много по-голямо съжаление, а вие не бихте станали по-щастлив от това. Надявам се, че ме уважавате достатъчно, за да ми вярвате. Затова престанете, заклевам ви, престанете да размирявате едно сърце, което се нуждае толкова много от покой. Не ме карайте да съжалявам, че съм ви познавала.

Обичана и почитана от съпруг, когото любя и уважавам, аз мога да имам задължения само към него, да изпитвам радости само чрез него. Аз съм щастлива и трябва да бъда щастлива. Дори да съществуват по-пламенни наслади, не ги желая; не искам да ги позная. Има ли нещо по-сладостно от това да живееш в мир със самия себе си и всичките ти дни да бъдат ведри, да заспиваш без смут и да се събуждаш без угризения? Това, което вие наричате щастие, е само хаос на чувствата, буря от страсти, която ти става страшно да наблюдаваш дори от брега! А как да тръгнеш срещу тези вихри? Откъде да намериш смелост да заплуваш в море, осеяно с отломките от хиляди и хиляди корабокрушения? И то с кого? Не, господине, аз оставам на сушата. Скъпи ми са връзките, които ме привързват към нея. Дори да бих могла да ги скъсам, не бих го пожелала; дори да не съществуваха такива връзки, бих побързала по-скоро да се обвържа.

Защо вървите по стъпките ми? Защо така упорито ме преследвате? Трябваше да ми пишете рядко, а писмата ви идват едно след друго. Трябваше да бъдат разумни, а вие ми говорите само за безумната си любов! С мисълта си сте по-близо до мен, отколкото когато бяхте тук. Отстранявам ви под един образ, явявате ми се под друг. Помолих ви да не ми казвате разни неща, вие ми ги повтаряте по друг начин. Приятно ви е да ме смущавате с коварни обяснения; не се вслушвате в моите. Не искам повече да ви отговарям, няма да ви отговарям… Как се отнасяте към жените, които сте съблазнили! С какво презрение говорите за тях! Някои сигурно го заслужават, но възможно ли е да презирате всички? Ах, разбира се, така е, защото те са пренебрегнали дълга си, за да се отдадат на престъпна любов. И от този миг са загубили всичко и не заслужават уважението дори на онзи, за когото са пожертвували всичко! Такова наказание е справедливо, но само при мисълта за него треперя. Но какво ме интересува това? Защо ще се занимавам с тях или с вас? С какво право нарушавате моето спокойствие? Оставете ме, не се опитвайте да ме виждате повече, не ми пишете, моля ви, изисквам го! Това писмо е последното, което ще получите от мен.

5 септември 17…“