Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (49)

Писмо XLVI

Кавалерът Дансьони до Сесил Воланж

 

„Какво ви се е случило, обожаема Сесил? Кой би могъл да предизвика във вас такава бърза и жестока промяна? Къде останаха клетвите ви никога да не се промените? Нали и вчера ми ги повтаряхте с такава радост? Кой може днес да ви е накарал да ги забравите? Напразно се вглеждам в себе си, не мога да открия причината, а страшно ми става, като си помисля да я търся във вас. Ах, разбира се, вие не сте нито лекомислена, нито изменчива и дори в този миг на отчаяние обидно подозрение не ще опетни душата ми. Но каква съдбоносна случайност ви промени, вие не сте същата? Да, безсърдечна, вие не сте вече същата! Нежната Сесил, обожаемата Сесил, чиито клетви слушах, не би отбягвала погледите ми, не би пречила на щастливия случай да бъда с нея; или ако някаква причина, за която нямам представа, я е принудила да се държи така строго, тя не би пропуснала да ми го каже.

Ах, вие не знаете, никога няма да узнаете, моя Сесил, как ме накарахте да страдам днес, как страдам и в този миг! Мислите ли, че е възможно да живея, без да бъда вече обичан от вас? А когато ви помолих за една дума, една-единствена дума, която да разсее страховете ми, вместо да ми отговорите, вие се престорихте, че се боите да не ни чуят, и сама създадохте несъществуващата пречка, като избрахте най-неудобното място за разговор. Когато, принуден да ви напусна, ви запитах в какъв час бих могъл да ви видя утре, вие се престорихте, че не ме разбирате, и трябваше госпожа дьо Воланж да се намеси, за да ми каже кога да дойда. Така вечно жадуваният миг, който трябва да ме доближи до вас, утре ще породи в мен само безпокойство. И удоволствието да ви видя, все тъй скъпо на сърцето ми, ще бъде заменено от страха, че съм ви отегчил.

Чувствувам вече как този страх ме възпира и не се решавам да ви говоря за любовта си. Думите: «Обичам ви», които ми беше толкова приятно да повтарям и на свой ред да ги чувам, тия тъй сладки думи, които ме правеха блажен, сега, ако сте се променили, се превръщат за мен във вечно отчаяние. Но аз не мога да повярвам, че този талисман на любовта е загубил силата си и ще се опитам пак да си послужа с него. Да, моя Сесил, аз ви обичам. Повторете с мен тези думи, които са моето щастие! Помислете, че вие ме приучихте да ги чувам и да ме лишите сега от тях, ще означава да ме осъдите на терзание, което, както и любовта ми, ще свърши заедно с живота ми.

29 август 17…“