Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (36)

Писмо XXXIV

Виконт дьо Валмон до маркиза дьо Мертьой

 

„Говорите чудесно, моя прелестна приятелко, но защо се изтощавате да доказвате всеизвестни неща? За да стигнем по-бързо до любовта, по-добре е да говорим, отколкото да пишем. Ето, струва ми се, какво искате да кажете в писмото си. Ха, та това са най-простите елементи на изкуството да съблазняваме. Ще отбележа само, че вие сте изключение от правилото. Към момиченцата, които се хващат на въдицата от срамежливост и се отдават от незнание, трябва да се прибавят и хитроумните жени, които се увличат от честолюбие, а тщеславието ги отвежда до капана. Сигурен съм например, че графиня дьо Б., която отговори веднага на първото ми писмо, изпитваше точно толкова любов към мен, колкото и аз към нея; тя просто съзря в тази кореспонденция тема, с която да блесне.

Но всеки адвокат ще ви каже — общото правило не важи за отделния случай. Вие смятате, че мога да избирам между писмата и разговорите, но не е така. След случката от деветнадесети моята безчовечна обожаема, която е заела отбранителна позиция, започна да избягва срещите с мен така ловко, че съвсем ме надмина. Ако продължава по този начин, ще ме принуди сериозно да се замисля как да получа първенството, защото в никакъв случай не бих желал тя да удържи каквато и да е победа. Дори писмата ми са повод за малка война. Тя не само не се задоволява да не ми отговаря, но отказва и да ги получава. За всяко писмо трябва да измислям нова хитрост и невинаги успявам.

Нали си спомняте по какъв прост начин й предадох първото си писмо; и с второто не се затрудних. Тя ме беше помолила да й върна писмото — вместо него й дадох моето, без да събудя подозрението й. Но било, за да ми направи напук, че съм я надхитрил, било поради прищявка, а може би и от добродетелност, в която в края на краищата ме принуди да повярвам, тя упорито отказа да получи третото ми писмо. Надявам се все пак, че неудобното положение, в което едва не изпадна от този отказ, ще я накара да се поправи в бъдеще.

Не се изненадах особено, когато не пожела да получи писмото ми, което аз направо й подадох; това би означавало вече нещо, а аз очаквам по-дълга отбрана. След този опит, направен така, между другото, сложих писмото в плик и като избрах часа, в който тя прави тоалета си и госпожа дьо Розмонд и камериерката са при нея, изпратих писмото по моя прислужник; наредих му да каже, че й носи листовете, които тя е поискала. Правилно бях отгатнал, че тя ще се изплаши да не предизвика скандал с обясненията си, ако откаже; действително приела писмото ми и моят пратеник, на когото бях наредил да наблюдава изражението й — а той умее всичко да вижда, — забелязал лека руменина по бузите й, но по-скоро от смущение, отколкото от гняв.

Поздравявах се вече, убеден, че тя ще задържи писмото или, ако би пожелала да ми го върне, ще трябва да се види насаме с мен; така аз щях да имам повод да й говоря. Около час по-късно един от прислужниците й влезе в стаята и ми подаде от страна на господарката си плик с друга форма, не като моя, върху който различих желания почерк. Отворих бързо… моето собствено писмо, неразпечатано, само прегънато на две! Измислила беше тази дяволска хитрост явно от страх, че мен не ме е грижа дали ще предизвикам скандал.

Вие добре ме познавате; няма защо да ви описвам как побеснях. Трябваше обаче да се овладея и да потърся нови средства. Ето какво измислих.

Всяка сутрин изпращат прислужник да вземе писмата от пощата, която е на около три четвърти левги от замъка; слагат ги в една кутия, подобна на черковните кутии за волни пожертвования; началникът на пощата има ключ от нея, също и госпожа дьо Розмонд. Пускаме писмата в кутията, когато ни е удобно, и вечер ги отнасят в пощата, а сутрин донасят получените писма в замъка. Всички прислужници, и на господарите, и на гостите изпълняват поред това задължение. Не беше ред на моя прислужник, но той предложи услугите си под предлог, че има работа нататък.

Аз бях написал вече писмото си. Преправих почерка си на плика и много добре изобразих печата на Дижон. Избрах този град, защото ми се стори забавно да имам същите права като съпруга и да пиша от същото място, както и защото моята хубавица през целия ден беше говорила колко й се иска да получи писма от Дижон. Правилно беше, мисля, да й доставя това удоволствие.

След като взех тези предпазни мерки, лесно беше да пъхна писмото между другите. По този начин щях да присъствувам при получаването на писмото, защото тук е прието, като се съберем на закуска, да дочакваме писмата и тогава да се разделим. Най-сетне ги донесоха.

Госпожа дьо Розмонд отвори кутията «От Дижон» — каза тя, като подаде писмото на госпожа дьо Турвел. «Не е почеркът на мъжа ми» — каза тя неспокойно, като бързо разпечата писмото — един поглед беше достатъчен да разбере от кого е и лицето й така се измени, че госпожа дьо Розмонд я запита: «Какво ви е?» Аз също се приближих и запитах: «Лоши вести ли получихте?» Свенливата светица не смееше да вдигне очи, не казваше нито дума и за да прикрие вълнението си, прегледа посланието, но явно не успя нищо да прочете. Наслаждавах се на смущението й; не ми беше неприятно да я подразня малко. «Вие като че ли се успокоихте — подхвърлих й, — очевидно писмото не ви огорчи, а по-скоро ви изненада!» Тогава гневът я вдъхнови по-добре от предпазливостта. «То съдържа обидни за мен неща — обясни тя и аз наистина се удивлявам как се осмеляват да ми ги пишат!» — «Кой ви пише?» — запита госпожа дьо Розмонд. «Няма подпис — отговори разярената красавица, — но и писмото, и авторът му будят едно и също презрение в мен. Ще бъда много благодарна, ако никой повече не ми споменава за него.» И като каза тези думи, тя разкъса дръзкото послание, пъхна парчетата в джоба си, стана и излезе.

Въпреки избухването писмото ми е у нея; разчитам на любопитството й — не може да не го прочете цялото.

Подробното описание на този ден ме отведе много далеч. Прилагам към писанията си черновката на двете писма: така ще бъдете осведомена не по-зле от мен. Ако искате да следите кореспонденцията ми, трябва да свикнете с драсканиците ми, защото за нищо на света не бих изживял още веднъж досадата да ги преписвам. Прощавайте, моя прелестна приятелко.

25 август 17…“