Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (38)

Писмо XXXVI

Виконт дьо Валмон до президентшата дьо Турвел

(Подпечатано в Дижон)

 

„Госпожо, с всеки изминат ден вие ставате все по-строга и ако се осмеля да кажа истината, по-малко се страхувате да бъдете несправедлива, отколкото снизходителна. След като ме осъдихте, без да ме изслушате дори, сигурно сте почувствували, че по-просто е за вас да не четете обясненията ми, отколкото да ми отговаряте. Вие упорито отказвате да получите писмата ми, връщате ми ги с презрение. Принуждавате ме най-сетне да прибягвам до хитрост точно когато моята единствена цел е да ви убедя в чистосърдечието си. Вие ме доведохте до необходимостта да се защищавам и това несъмнено ще бъде достатъчно извинение за средствата, с които бих си послужил. Но искрените ми чувства ме убеждават, че за да се оправдая във вашите очи, достатъчно е вие да ги узнаете; ето защо си позволих тази малка хитрост. Осмелявам се да се надявам, че и вие ще ми я простите и няма да се изненадвате, че любовта проявява повече изобретателност, за да се изяви, отколкото равнодушието, за да я пропъди.

И тъй, позволете ми, госпожо, да разкрия напълно сърцето си пред вас. То ви принадлежи и вие трябва да го знаете.

Не можех да предвидя, когато дойдох у госпожа дьо Розмонд, каква съдба ме очаква! Не знаех, че и вие сте й на гости; и ще добавя с присъщата си искреност: когато узнах, покоят ми съвсем не беше нарушен — не защото красотата ви не ми направи впечатление, тъй като това е невъзможно, но привикнал само да пожелавам и да се отдавам единствено на желанията, които надеждата поощрява, аз не познавах терзанията на истинската любов.

Вие бяхте свидетелка как госпожа дьо Розмонд ме уговаряше да остана за известно време при нея. Бях прекарал вече един ден с вас и въпреки това отстъпих или поне аз си мислех, че отстъпвам само поради напълно естественото и обяснимо удоволствие да проявя внимание към една уважавана родственица. Разбира се, начинът на живот тук твърде много се отличаваше от моя начин на живот, но аз много лесно свикнах и без да се мъча да отгатна причината на промяната, която се извършваше в мен, аз я приписвах пак единствено на лекия си характер — мисля, че вече ви говорих за това.

За нещастие (но защо това да бъде нещастие?) много скоро, след като ви опознах по-добре, разбрах, че чаровното ви лице, което отначало бе ме поразило, всъщност е най-малкото от вашите достойнства; ангелската ви душа удиви, покори моята душа. Възхищавах се от красотата, обожавах добродетелта. Без да се стремя да ви покоря, аз се мъчех да ви заслужа. Измолвайки вашата снизходителност за миналото, мечтаех за вашето одобрение в бъдещето. Търсех го в думите ви, дебнех го в погледите ви, в тези погледи, от които бликаше отрова, опасна, защото се изливаше без злонамереност и аз я приемах без подозрение.

Тогава познах любовта. Но колко далеч бях от мисълта да се оплаквам! Решен да я погреба във вечно мълчание, аз се отдавах без страх и без задръжка на това сладостно чувство! С всеки изминат ден властта му се усилваше. Скоро удоволствието да ви виждам се превърна в необходимост. Вие изчезвахте за миг! Сърцето ми се свиваше от тъга; при звука от вашите стъпки то тръпнеше от радост. Съществувах вече само чрез вас и за вас. И все пак, моля ви, кажете, дали сред веселите буйни игри или в разгара на някой сериозен разговор съм изпуснал дори една дума, която би могла да издаде тайната на сърцето ми?

Най-сетне настъпи денят, в който започна моето злощастие; по някакво непонятно предопределение една великодушна постъпка трябваше да сложи началото. Да, госпожо, сред нещастното семейство, на което бях помогнал, вие, поддавайки се на онази благородна чувствителност, която разкрасява дори самата красота и прави още по-ценна добродетелта, вие съвсем смутихте сърцето и без това вече безумно опиянено от любов. Може би ще си спомните колко замислен бях, когато се връщахме! Уви, аз се мъчех да се боря с увлечението, което чувствувах, че става по-силно от мен.

След като изчерпах всичките си сили в тази неравна борба, поради една случайност, която не бях предвидил, останах насаме с вас. Тогава вече, признавам, не устоях! Сърцето ми, преливащо от любов, не можа да сдържи думите и сълзите. Нима това е престъпление? И ако е престъпление, не съм ли достатъчно наказан с жестоките мъки, които ме изтерзаха?

Разкъсван от безнадеждна любов, аз моля да ме съжалите, а срещам само вашата омраза; единственото ми щастие е да ви виждам, очите ми неволно ви търсят, но аз треперя да не срещна погледа ви. В ужасното състояние, на което ме осъдихте, през деня се опитвам да прикрия мъките си и през нощта им се отдавам; а вие, спокойна и невъзмутима, вие познавате терзанията само дотолкова, доколкото ги причинявате, и им се радвате. И на всичко отгоре вие се оплаквате, а аз трябва да се оправдавам.

Ето такъв е, госпожо, правдивият разказ за това, което вие наричате мои прегрешения и може би би било по-справедливо да наречете мои мъки. Чиста, искрена любов, неизменно уважение, пълна покорност — ето чувствата, които вие ми вдъхвате. Не бих се страхувал да ги изразя дори пред Бога. Ах, вие, най-красивото негово творение, защо не му подражавате в милосърдието! Помислете си за жестоките ми терзания, помислете си, че вие сте ме поставили между отчаянието и върховното блаженство и първата, произнесена от вас дума, ще реши завинаги моята съдба.

23 август 17…“