Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (88)

Писмо LXXXV

Маркиза дьо Мертьой до виконт дьо Валмон

 

„Най-сетне ще се успокоите и ще ме оцените както подобава. Слушайте и вече не ме смесвайте с другите жени. Доведох докрай моето приключение с Преван? Докрай! Разбирате ли какво значи това? Сега ще кажете кой от двама ни — той или аз — има право да се хвали! Естествено разказът няма да е забавен колкото действителността, но всъщност би било дори несправедливо, след като вие само умувахте «за» и «против» в тази история, да изпитате същата наслада, както и аз, която хвърлих толкова време и сили в нея.

Все пак, ако се каните да направите някой голям, удар, ако ви се е искало да пожънете успех, който ви се е струвал застрашен от този съперник, елате. Той ви оставя открито поле за действие, поне за известно време; може би дори никога няма да се съвземе от удара, който му нанесох.

Щастлив сте, че имате приятелка като мен. Аз съм за вас добрата фея! Вие живуркате далеч от красавицата, която копнее за вас — изричам една дума и вие сте до нея. Искате да си отмъстите на жена, която злослови за вас — посочвам ви къде да я ударите, и тя е във ваша власт. Най-сетне искате да отстраните от арената опасен противник, отново ме призовавате и отново аз удовлетворявам молбата ви. Наистина, ако не ми бъдете благодарен цял живот, ще означава, че сте неблагодарник. Но да се върнем на думата си; започвам отначало.

Както се надявах, срещата, определена на излизане от Операта^[1], беше приета. Преван дойде и когато маршалшата му каза любезно колко е поласкана, че го вижда два пъти поред в приемните си дни, той не пропусна да й отговори, че след вторник вечерта се е отказал от хиляди задължения, за да е свободен тази вечер — «Който има уши да слуша!» Тъй като ми се искаше все пак да узная по-сигурно аз ли съм истинският предмет на това ласкателно престараване, реших да принудя новия обожател да избира между мен и господствуващото си увлечение. Заявих, че няма да играя повече на карти и той от своя страна веднага намери хиляди предлози също да не играе, така удържах първата си победа в ландскнехта^[2].

Отмъкнах за разговор епископа на… Избрах го поради близостта му с героя на деня, на когото се стремях да осигуря условия да се приближи до мен. Беше ми много удобно да имам такъв уважаван свидетел, който, при нужда би могъл да даде показания как съм се държала и какво съм приказвала. Всичко се нареди от хубаво по-хубаво.

Скоро след първите общи фрази Преван стана център на разговора и малко по малко започна да му придава ту един, ту друг тон, за да подразбере какво ще ми хареса. Отказах се от много приповдигнатия тон, като заявих, че не вярвам в чувства. Сериозно посрещнах: веселието му, защото ми се стори прекалено лекомислено за начало; тогава той заговори с приятелски тон и под това изтъркано знаме двамата започнахме атака един срещу друг.

Епископът не пожела да вечеря, така че Преван ми предложи ръката си и напълно естествено седна до мен. Трябва да бъдем справедливи; той поддържаше много ловко нашия разговор насаме, като се правеше, че се интересува само от общия разговор, придавайки си дори вид, че взема живо участие в него. Когато поднесоха десерта, заговориха за една нова пиеса, която щяха да представят в понеделник, в «Театр Франсе». Аз изказах съжаление, че нямам ложа там, той ме покани в своята, отказах му отначало, както е прието; той пък ми отговори много духовито, че не съм чула добре, тъй като никога нямало да пожертвува ложата си за личност, която едва познава; само искал да ми каже, че предоставя ложата си на госпожа маршалшата. Тя прие благосклонно тази шега и аз се съгласих.

Когато отново се върнахме в гостната, той запита, както можете да си представите, дали ще има място и за него в ложата и тъй като маршалшата винаги проявява голяма доброта към него, обеща му да го пусне, «ако бъде послушен»; той веднага се възползува от случая и поведе талантливо един от тия двусмислени разговори, за които толкова много сте ми го хвалили. Действително, закрилян от нея като послушно дете — както се изрази сам под предлог, че иска мнението й, той каза цял куп ласкателни и нежни думи; никак не беше трудно да разбера, че се отнасят до мен. След вечерята нямаше желаещи за игра на карти, разговорът стана общ и неинтересен, но затова пък нашите очи си казаха толкова неща! Казвам «нашите очи», а би трябвало да кажа неговите, защото моите изразяваха само едно — изненада. Той сигурно си въобразяваше, че му се удивлявам и се занимавам с невероятно изумителното му въздействие върху мен. Мисля, че беше много доволен, не по-малко удовлетворена бях и аз.

В понеделник отидох в «Театр Франсе», както се бяхме уговорили. Знам увлечението ви по литературата, но не мога да ви кажа почти нищо за представлението. Преван има прекрасна дарба да ласкае и пиесата се провали — ето какво видях и чух в театъра. Жал ми беше, че тази чудесна вечер ще завърши, затова я продължих, като поканих маршалшата да вечеря у дома; по този начин поканих и любезния ласкател, който помоли за разрешение да отскочи до графините дьо Б., тъй като обещал да им отиде на гости. Това име отново ме вбеси. Ясно ми беше, че отива да се похвали, спомних си вашите мъдри съвети и се зарекох… да продължа приключението, за да го излекувам един път завинаги от опасната му недискретност.

Той не познаваше гостите ми, които тази вечер бяха малобройни; разменяхме си обикновените любезности и когато се отправихме към трапезарията, той ми предложи ръката си. Проявих коварство и потръпнах, улавяйки го подръка, а докато вървяхме, сведох очи и дълбоко въздъхнах. Придадох си вид, сякаш предчувствувам поражението си и се страхувам от моя победител. Той, предателят му неден, чудесно го забеляза и начаса промени и тона, и държането си. Стана галантен, мил. Думите му, кажи-речи, бяха същите, при тези обстоятелства нямаше как да бъдат други, но погледът му престана да пламти, стана по-скоро гальовен, гласът му зазвуча по-нежно, усмивката му не изразяваше лукавство, а задоволство. Най-сетне малко по малко и в думите му угаснаха насмешливите пламъчета, а остроумието отстъпи място на деликатността. Питам ви, бихте ли могли да действувате по-добре?

Аз от своя страна станах страшно мечтателна, така че всички го забелязаха и когато ме упрекнаха за това, проявих ловкост да се защитя неумело и да хвърля към Преван бърз, но срамежлив и смутен поглед — той си въобрази, че се страхувам, да не би да отгатне причината за вълнението ми.

След вечерята, когато добрата маршалша започна да разказва една от вечните си истории, аз се отпуснах на отоманката, сякаш бях се унесла в нежна мечтателност. Искаше ми се Преван да ме види така. Той действително ме обгради с особено внимание. Както се досещате, срамежливо сведеният ми поглед не се осмеляваше да срещне очите на победителя, но когато го погледнах смирено, неговите очи ми разкриха, че съм постигнала желания ефект. Оставаше ми само да го убедя, че споделям чувствата му, ето защо, когато маршалшата се накани да си тръгне, възкликнах със слаб, нежен глас: «Ах, Боже мой, колко добре ми беше така!» Но все пак станах и преди да се разделим, запитах какви са плановете й, за да имам предлог да й съобщя моите, и по този начин да предупредя, когото трябва, че вдругиден ще си бъда в къщи. След това всички се разотидоха.

Тогава се отдадох на размишления. Не се съмнявах, че Преван ще се възползува от срещата, която косвено му бях определила, ще дойде рано, за да ме завари сама, и нападението му ще бъде енергично; също така обаче бях сигурна, че поради името, с което се ползувам, няма да се държи с мен с онова лекомислие, което донякъде възпитаният мъж си позволява с авантюристите или съвършено неопитните жени, затова успехът ми щеше да е сигурен, ако той произнесе думата «любов» и особено ако започне да твърди, че я е чул от мен.

Колко удобно е да си имаме работа с вас, мъже с изработено държане! Е, от време на време някой смахнат влюбен ви обърква със срамежливостта си или ви притеснява с необузданите си страсти. Това е треска като всяка друга — с тръпки, огън и вечно различни симптоми. Но толкова лесно е да се отгатне всеки ваш ход! Пристигането, държането, тона, думите, всичко ми беше известно още от вечерта. Затова няма да ви предавам нашия разговор, лесно е да си го възпроизведете. Забележете само, че с престорената си съпротива аз го подпомагах с всички сили: смущение, за да му дам време да говори, неумели доводи, за да ги опровергае, страх и мнителност, за да предизвикам възражението, и вечния припев: «Моля ви, само една дума!» И моето мълчание, оставящо го сякаш в очакване, за да усили още повече желанието му, и като капак на всичко сто пъти уловената ръка, която вечно се отдръпва и никога не се отказва. Тъй бихме могли да прекараме цял ден; ние прекарахме един смъртно скучен час и може би още щяхме да стоим така, ако не бяхме чули как в двора влезе кола. Тази сполучлива намеса естествено го направи много по-настойчив, а аз, виждайки, че е настъпил моментът, в който съм защитена от каквато и да било изненада, след като въздъхнах дълбоко, сякаш да се подготвя, отроних скъпоценната дума. Съобщиха ми, че са дошли гости; малко след това къщата се изпълни с познати.

Преван поиска разрешение да дойде на другия ден сутринта и аз се съгласих, но подготвих защитата си, като наредих на камериерката си да остане през цялото време на посещението му в спалнята, откъдето, както знаете, се вижда всичко, което става в будоара, а аз го приех точно там. Бяхме свободни да си кажем каквото искаме и обзети от едно и също желание, скоро постигнахме съгласие — трябваше само да се освободим от свидетелката; тук той щеше да влезе в капана!

Тогава, описвайки му картината на всекидневието си, лесно го убедих, че никога няма да имаме свободна минутка и че часовете, прекарани вчера, са били истинско чудо, макар да е имало голяма опасност да се изложа, тъй като някой би могъл да влезе в стаята. Не пропуснах да добавя, че установените порядки не бяха ме смущавали до този ден и е невъзможно да ги изменя, без да дам повод за приказки на прислугата. Той се опита да си придаде тъжен вид, да се разсърди, да ми каже, че не го обичам достатъчно и можете да си представите колко много се трогнах! Желаейки да нанеса решителния удар, повиках на помощ сълзите. Точно като: «Вие плачете, Заир!» Властта, която си въобрази, че придоби над мен, и надеждата да я използува, за да ме погуби, когато му хрумне, му замениха цялата любов на Оросман^[3].

След като изиграхме тази голяма сцена, ние се върнахме на същността на въпроса. Тъй като не разполагахме с деня, заговорихме за нощта, но моят портиер беше непреодолимо препятствие, а аз не разреших да го подкупват. Преван ми предложи да мине през малката градинска врата, но аз бях предвидила това и бях приучила едно куче, спокойно и мълчаливо през деня, да се превръща в истински дявол през нощта. Така охотно му обясних всички тези подробности, че Преван стана съвсем дързък и ми предложи най-глупавият начин; аз се съгласих.

Първо ми съобщи, че на прислужника му можело да се разчита като на него; тук не лъжеше и двамата са от един дол дренки. Бях поканила много гости на вечеря, той също щеше да дойде и да си тръгне сам. Хитрият доверен прислужник щеше да извика колата, да отвори вратичката, а Преван, вместо да се качи, щеше ловко да се измъкне. Кочияшът не би могъл да забележи нищо; всички щяха да видят, като излиза, а всъщност той щеше да остане у дома; мъчнотията беше как да се добере до стаята ми. Признавам, отначало се затрудних — трябваше да измисля най-глупавите възражения срещу този план, за да може той да ги обори. Преван ми отговори с няколко примера. Ако го слушаше човек, би могъл да помисли, че това е най-обикновеното средство. Той също си бил служил с него, дори много често, тъй като било най-безопасно.

Покорена от неговите неопровержими доводи, аз невинно признах, че имам тайна стълба, която води близо до будоара ми; можех да оставя ключа на вратата, тъй че той да се затвори там и да ме чака, без да се излага на голяма опасност, докато камериерките си отидат. Малко след това обаче, за да изглежда по-правдоподобно съгласието ми, пак казах, че не искам, и накрая се съгласих само при условие, че ще прояви пълно подчинение, благоразумие… Ах, какво благоразумие! С една дума, исках да му докажа любовта си, но не да удовлетворя неговата.

Забравих да ви кажа, че трябваше да си отиде през градинската вратичка; оставаше само да изчакаме разсъмването, когато церберът нямаше да гъкне. Никой не минава в този час и моите хора спят като мъртви. Ако всичките тези безсмислици ви учудват, значи, че сте забравили миналото! За какво ни беше да разсъждаваме умно? Той само мечтаеше колкото може по-скоро всички да узнаят за това, а аз бях сигурна, че никой нищо няма да узнае. Определихме си срещата след един ден.

Забележете, че всичко беше вече уредено, а още никой не ме беше виждал с Преван. Срещам го на вечеря у една от моите приятелки, той й предлага ложата си за една нова пиеса, аз също приемам едно място в ложата му. По време на представлението поканвам дамата на вечеря, и то пред Преван, така че почти невъзможно е да не поканя и него. Той приема и два дни след това ме посещава, както го изисква добрият тон. Наистина той дойде да ме види на другия ден сутринта, но утринните посещения вече не са от значение и от мен зависеше да приема неговото посещение като необмислена постъпка; аз действително поставих Преван в кръга на далечните си познати, като му изпратих писмена покана за една официална вечеря. Мога да кажа спокойно като Анет^[4]:

«Ето това е, нищо повече!»

Съдбоносният ден настъпи, ден, в който трябваше да загубя добродетелта и името си; дадох нарежданията си на моята вярна Виктоар, които, както скоро ще видите, тя изпълни съвсем точно.

Дойде и вечерта. Беше пълно с гости, когато съобщиха за Преван. Приех го с подчертана учтивост, която показваше, че никак не съм близка с него; после го настаних да играе карти с маршалшата, тъй като чрез нея се бяхме запознали. Нищо особено не се случи, с изключение на бележката, която внимателният влюбен намери начин да ми подаде и която аз изгорих според навика си. Той ми съобщаваше, че мога да разчитам на него и това важно съобщение беше заобиколено с нищо незначещи думи за любов, щастие и т.н., които никога не липсват в подобни празненства.

Към полунощ, когато всички привършиха партиите, предложих да поиграем маседоан^[5]. Имах двойна цел — да помогна на Преван да се измъкне и в същото време всички да забележат това; той минава за голям играч, така че не би могъл да си отиде незабелязано. Изгодно ми беше всички да си припомнят, ако е необходимо, че никак не съм бързала да остана сама.

Играта продължи много — точно на това бях разчитала. Дяволът ме изкушаваше, едва не се поддадох на желанието да успокоя нетърпеливия пленник. Вече отивах към пропастта, когато се сетих, че щом веднъж му се отдам, няма да мога да го принудя да остане прилично облечен, което беше необходимо за плановете ми. Намерих сили да устоя. Отказах се посред път, върнах се в лошо настроение и заех мястото си в безконечната игра. Все пак най-сетне тя свърши и всички се разотидоха. Извиках камериерките си, съблякох се бързо и също така бързо ги отпратих.

Представяте ли си как изглеждах, виконте, в лек тоалет, пристъпвайки плахо и кротко, отваряйки с несигурна ръка вратата на моя победител? Той ме видя — бърз като мълния! Какво да ви кажа? Бях победена, победена напълно, преди да успея да промълвя дума, за да го спра или да се защитя. След това той пожела да се настани по-удобно, в подходящо за случая положение. Проклинаше дрехите си, които, както каза, го отдалечавали от мен; искаше да ме победи с моите оръжия, но моята изключителна свенливост се възпротиви на този план, а нежните ми ласки не му дадоха време да се съблече. Той се зае с други работи.

Правата му се удвоиха и изискванията му се възвърнаха; казах му: «Слушайте, можете да разкажете до тук тази приятна история на двете графини дьо Б. и на мнозина други, но страшно любопитна съм да узная как ще предадете края на това приключение.» И при тези думи иззвънях с всичка сила. Сега беше мой ред да се проявя — действията ми бяха по-бързи от думите му. Той едва беше избърборил нещо, когато Виктоар дотича, викайки другите прислужници, останали при нея, както й бях заповядала. Тогава, повишавайки глас, аз казах като кралица: «Излезте, господине, и никога вече не се явявайте пред очите ми!» Точно в този миг нахлуха всичките ми прислужници.

Горкият Преван загуби ума и дума и опасявайки се от клопка там, където всъщност имаше само шега, улови шпагата си. Това предизвика моя храбър и силен лакей, който го сграбчи и го повали на земята. Признавам, изпитах ужасен страх. Развиках се да го спрат и заповядах да оставят Преван да си отиде свободно, само да се уверят, че е излязъл от дома ми. Прислужниците ми се подчиниха, но роптаейки. Възмущаваха се, че някой се е осмелил да похити тяхната добродетелна господарка. Всички придружиха нещастния кавалер шумно, със заплахи, точно както ми се искаше. Само Виктоар остана с мен и ние се постарахме бързо да подредим леглото.

Прислужниците се върнаха при мен все така възмутени, а аз, «още много развълнувана», ги запитах по какво чудо са били будни толкова късно. Тогава Виктоар ми разказа, че поканила другите на вечеря, а те се заседели, с една дума, всичко, което бяхме уговорили заедно. Благодарих на всички и ги изпратих да си легнат, като заповядах да извикат веднага моя лекар. Сметнах, че е правилно да проявя страх да не ми стане нещо след «смъртната ми уплаха»; а това беше сигурно средство клюката да се разнесе.

Лекарят наистина дойде, прояви голямо съчувствие и ми препоръча изключително спокойствие. А аз наредих на Виктоар да отиде на другата сутрин рано-рано да клюкарствува у съседите.

Всичко мина тъй добре, че още преди обед, когато започваше моят ден, набожната ми съседка долетя до леглото ми, очаквайки да узнае истината и подробностите на това ужасно приключение. Бях принудена да въздишам цял час заедно с нея заради извратеността на нашия век. Малко след това получих от маршалшата записката, която прилагам в писмото си. Най-сетне към пет часа пристигна за моя голяма изненада и М.^[6] Идвал, както ми обясни, да ми поднесе извиненията си, че един офицер от неговата част е могъл да ме оскърби по такъв начин. Узнал за това на обед у маршалшата и веднага изпратил на Преван заповед за арест. Помолих да го помилва, но той ми отказа. Тогава реших, че и аз, като негова съучастница, съм длъжна от своя страна да се накажа, като се поставя под строг арест. Затворих вратата си за всички, като се обявих за болна.

Дължите това дълго писмо на самотата ми. Ще пиша и на госпожа дьо Воланж, която сигурно ще прочете писмото пред всички, тъй че ще чуете тази история така, както трябва да я разказвате.

Забравих да ви пиша, че Белрош е оскърбен и желае на всяка цена да се дуелира с Преван! Горкото момче! За щастие ще имам време да успокоя разгорещената му глава. А дотогава ще дам отдих на моята уморена от писане глава. Довиждане, виконте!

Замъкът… 25 септември 17… вечерта“