Шодерло дьо Лакло
Опасни връзки (131)

Писмо CXXVIII

Президентшата дьо Турвел до госпожа дьо Розмонд

 

„Едва вчера, госпожо, получих вашия закъснял отговор. Той щеше да ме убие на часа, ако животът все още ми принадлежеше, но друг вече е негов владетел — и този друг човек е господин дьо Валмон. Както виждате, не крия нищо от вас. Дори да сметнете, че вече не съм достойна за приятелството ви, по-малко се страхувам да го загубя, отколкото да злоупотребя с него. Поставена от господин дьо Валмон да избирам между смъртта и щастието му, аз избрах неговото щастие, това е всичко, което мога да ви кажа. Не се хваля и не се обвинявам — просто ви обяснявам как стоят нещата.

След тези думи лесно ще разберете какво впечатление ми е направило вашето писмо и суровите истини, които то съдържа! Не мислете, че то би могло да породи в мен съжаления или да ме накара да изменя чувствата и постъпките си. Не защото не изживявам жестоки мигове, но когато сърцето ми най-много се разкъсва от мъка, когато се страхувам, че няма да мога да изтърпя терзанията, аз си казвам: «Валмон е щастлив», и всичко се разпръсва при тази мисъл или по-скоро тя превръща всичко в радост.

И тъй, аз посветих живота си на вашия племенник; заради него се погубих. Към него единствен са устремени всичките ми мисли, чувства, постъпки. Докато животът ми е необходим за неговото щастие, той ще ми бъде скъп и аз ще го приемам с радост. Ако някой ден започне да разсъждава по друг начин… няма да чуе от мен нито жалба, нито упрек. Аз вече се бях вгледала в този съдбоносен миг и решението ми е взето.

Сега виждате колко малко могат да ме развълнуват опасенията, които сякаш ви тревожат, че един ден господин дьо Валмон ще ме погуби — ако той го пожелае, това ще означава, че е престанал да ме обича. А какво значение биха имали тогава за мен всичките празни упреци, след като няма вече да ги чувам? Той единствен ще бъде мой съдия. И тъй като ще съм живяла единствено заради него, споменът за мен не ще угасне в сърцето му; и ако бъде принуден да признае, че съм го обичала, това ще бъде достатъчно оправдание за мен.

Вие четете в сърцето ми, госпожо! Предпочетох болката да загубя с откровеността си уважението ви, отколкото да бъда недостойна за него с унизителна измама. Сметнах, че ви дължа тази искреност заради вашите предишни добрини към мен. Ако добавя още една дума, може да сметнете, че проявявам дързостта все още да разчитам на приятелството ви, докато всъщност аз си давам съвсем ясна сметка, че съм осъдена да бъда лишена от него.

Приемете моето уважение, госпожо, оставам ваша покорна и предана…

Париж, 1 ноември 17…“