Якуб Адол Мар
Савската царица (9)

С една и съща мисъл само

Защо ли в Симиена да няма подобен човек, който да стане пастирът водач на великия Израилев народ?

Четиринадесет години по-късно в една хубава утрин един мъж се присъедини към голям керван от търговци, на път по горното течение на Нил: Ангебо се връщаше в Симиена. Беше вече солиден мъж с изострен ум и опит, изградил си престиж.

Обхванат от носталгия, той се връщаше в родната земя с трептящо сърце. Придружаваше го внушителна свита от изтощени и тежко натоварени роби — свидетелство за могъществото му.

Излегнал се на палубата на едномачтовия кораб с пурпурни платна, който лениво се носеше по Нил, Ангебо си припомни миналото. Преди малко, побелял и превит, Азария бе изпратил ученика си, който го напусна с болка на сърце. Защото той беше оформил душата и ума му, както се оформя глината. Годините, прекарани в Тива, откакто проститутката Рут го беше запознала с евреите емигранти, бяха прекрасни години на разговори и учение с равина, скромен в същността си, горд с ученика си. Привързал се беше към него, ценеше дълбоката му и жива чувствителност. Постарал се беше да развие амбицията на буйния млад евреин, както се отглежда великолепно растение. Беше насочил живота му в правия път и укротил страстите му.

В духовно отношение поведението на младия златар беше продиктувано от божествената мисия, която му бе поверил Азария. По време на пребиваването му в Тива равинът често го бе водил в Карнак. Той бе разяснил на нововъведения, но пламенно вдаден във вярата, онези думи на един евреин, записани от самите египтяни по заповед на Аменхотеп IV на фронтона на обществените сгради: „С една мисъл само, с едно сърце.“ Дълбоката поука от тази божествена заповед омайваше Ангебо. Тя бе отправена към разпокъсания, пръснат по света Израилев народ. Бог наказваше евреите с хиляди мъчения, бедствия и катаклизми, защото бяха съгрешили от индивидуализъм. Днес Израилевият народ бе слаб, защото не бе сплотен и нямаше обща вяра. Ето защо в бъдеще избраният народ трябваше да се обедини. И след като не бе възможно да се свържат всички тези маси, пръснали се във всички страни, онези евреи, които чувстват, че в тях гори пророческа душа, трябваше да обвържат своите ближни с нишките на една морална солидарност.

С една мисъл само, с едно сърце! Каква висока мисия за един млад човек, изпълнен с мистицизъм. Саул и Давид вече се бяха опитали да я изпълнят. Овчарят Саул беше като свръхчовек. Защо в Симиена да не се намери един подобен, които да стане пастир на великия Израилев народ?

И все пак голямото събитие, оставило дълбока следа в изгнаничеството на Ангебо, бе убийството на управляващия фараон в самия му палат и последвалата го кратка революция, избухнала набързо и още по-набързо стихнала с възкачването на фараонския трон на един излязъл от народа узурпатор. За същия този вече от никого неоспорван монарх краткото въстание беше стълба към властта. Той бе разпалил въстанието, както се пали огън, и после беше изкачил опожарените стъпала, за да достигне до най-висшата власт.

Ангебо беше очарован. Люлян от фантастичните разкази, неговият приключенски дух все повече се екзалтираше. А равинът Азария беше до него, за да чертае умело и гладко вълнуващи сравнения: новият фараон далеч не беше по-образован от Ангебо, а народът следва онзи, който умее да командва, достатъчно е да бъдеш предприемчив. Щастието е за онези, които се стремят към него.

* * *

Четири седмици по-късно Ангебо пристигна безпрепятствено в Аксум. Посрещнаха го, както се посреща син, върнал се силен и красив от пътешествие на края на света.

В Симиена всичко бе постарому. Животът течеше пак сиво и кротко като речна вода. Нравите въобще не се бяха променили. В деня на Шабата драконът поглъщаше жертвените животни пред обединените в ужаса и вярата си хора.

И макар дълбоко проникнат от светлата вяра в Иехова, още с пристигането си Ангебо отиде да отдаде дан на местното идолопоклонство. Принесе в жертва на змея най-хубавия козел в областта. Към роднините си се отнесе сърдечно, а с равина, маговете и старейшините почтително. Домът, който нареди да му построят в Аксум, беше най-обширният в този край. В него си уреди работилница, за да продължи финото си гравьорство върху злато и сребро.

Неусетно Ангебо се наложи на смаяните си съграждани и бързо се издигна над тях. Така той се ожени за Рахил, дъщерята на старейшината. Тя беше красива и му напомняше за Рут.

Една вечер старейшината издъхна. Златарят разбра, че е дошъл моментът да обере плодовете на усилията си, както човек събира плодовете на посаденото от него дърво. Тъй като смъртта на почитаемия мъж опразваше мястото на безспорната власт, а в Симиена властта на старейшината беше първостепенна. Освен това беше подплатена и от религиозна власт.

Благодарение на всепризнатите си знания Ангебо беше избран без всякакво затруднение. Той беше прекрачил още един етап по опасния житейски път.

Всичко бе научил в Тива — целия натрупан постепенно опит. С желанието да издигне своя народ, старейшината златар построи училище, организира обучението, прокара една улица, после втора, въведе правила за търговията със стоки. Съгражданите му се чудеха и се дивяха. Всяка вечер той си правеше преглед на извършеното, сравняваше го с онова, което трябваше още да се направи. Вземайки в обятията си своята млада, пламенна и доверчива жена, той й казваше: „Един ден ти ще си царица, аз ще съм твоят цар.“ Тя се смееше от удоволствие.

И все пак Ангебо не посвети своята съпруга в любовта си към неговия Бог. Макар че я уважаваше много, той сметна, че душата й не притежава достатъчно твърдост, за да й довери възторжения проект на дръзката си амбиция. Задоволяваше се да я залъгва със сладки мечти.

— Сънувах сън — й каза той една утрин. По-хубав от всички приказки, които съм ти разказвал досега.

Ангелът, който ръководеше душата му — онзи с пурпурните криле, дето бдеше над неговия сън — се бе явил в нежното сияние на неосезаемото си присъствие, за да му каже: „Стани, Ангебо! Проповядвай вярата в Иехова, Бога на евреите. Той ще те направи принц, и народът ще те слуша и обожава“.

Съпругата на старейшината беше поразена, но същевременно и очарована. Очарова я красивият сън с притчата, но я порази вярата, сякаш обвила Ангебо с енергийно наметало.

— Искам да изпълня тази небесна заповед — добави съпругът й. — Искам да се подчиня. Трябва. Чудотворната Божия ръка ни сочи красив път. Иехова вдъхва сили в тялото ми. Утре аз ще отида при скалата, убежище на дракона. Ще накарам да ме вържат там. А ти, жено, ще ми помогнеш.

Ангебо се увери в нейната дискретност, като й внуши, че ако не се подчини и двамата се излагат на страшния гняв на вярващите. Поиска от нея абсолютно подчинение и едва тогава й разкри своя план:

— Когато ме привържат пред пещерата на змея, ти ще ми доведеш бялата овца, на която ще си дала да пие мляко от тази стомна. Нека душата ти бъде спокойна, грижите ти да отлетят, вярата ти в мен да е безмерна, както в самия Бог, защото щом погълне овцата, змеят веднага ще умре…

Жената се почувства обхваната от свръхестествената вяра на мъжа си. Все още имаше някои съмнения, но вече не се съпротивляваше. Ангебо й повтаряше неуморно:

— Ще накараш овцата да изпие млякото от стомната и ще ми я доведеш. Иначе змеят ще се нахвърли върху мен и ще ме изяде.

Влюбената до уши съпруга се подчини на волята му.

На следващия ден, заобиколен от свитата от роби и слуги, старейшината отиде тържествено на селския пазар. Робите биеха камбани, тръбачите възвестяваха с дълги позиви, че часът ще е тържествен, а писарите викаха: „Майстор Ангебо иска да говори!“

Старейшината се изправи в целия си висок ръст сред множеството.

Лицето му бе озарено от онзи плам, който цял живот бе горял в него. Докато Ангебо говореше, тържествеността вече въздействаше на народа.

Речта му, дълга и лъкатушеща, незабавно грабна душите на хората от Симнена. Та нали красноречиво им напомняше прекрасната легенда за дедите им? Десетте заповеди и тръгването на евреите след Моисей към Червеното море. Безумната гонитба на египтяните. Ужасът на евреите, притиснати между морето и страшната войска, и изведнъж — Осанна! Под притъмнялото небе и тътена на разцепилите се води се бе отворил път в морето. Издигналите се стени от вода, бягството на евреите по разкрилия се път и египтяните впуснали се подир тях в галоп в бездната, която ги бе погълнала като в гроб? После отмъщението на Мемфис, клането през червената нощ и присъдата на съдниците. Мъченията на масовото преселване чак до скалата на отмъщението, която никой евреин не може да забрави, защото свещеният обред увековечава благодарността на спасения народ, като напомня, че Бог е издигнал толкова гъсти облаци прах, че зад тях скалата останала невидима!

Думите на Ангебо се изсипаха като камъни в душите на тълпата. Тогава настъпи кулминацията на тържествената му проповед: наказаната неблагодарност на хората от Симиена, макар и потънали в блаженство, глупавата поява на дракона, вярата им в това обикновено чудовище, на което неуката им наивност придава свещен характер.

Започна леко да се шушука. Засегнат във вярата си, народът реагираше плахо, като обвеяна от вятъра житна нива. На пръв поглед като че ли Ангебо владееше тълпата, но всъщност в този момент животът му бе поставен на карта. Изострените му нерви умножаваха силата му десеторно. Вярата му в самия себе си го караше да скача от аргумент на аргумент.

Ангебо осъди захласнатите си слушатели за фанатизма им. Къде бяха чудесата на змея? С присмеха си той направо ги сломи. Той, техният старейшина и служител на вярата им изведнъж се възправи против идола. Той сравни щастието, плодородието, богатството и мощта на страните, в които цареше чиста и непокътната вярата в Иехова с нещастията, които се сипеха над Симиена от години: циклони, пожари, болести и сътресения.

— О, народе, мъките ти се дължат на лошото влияние на змея! Иехова ги изсипва върху теб, защото е разгневен от твоята невярност.

Подобна дързост едновременно ужаси и стресна тълпата. Но когато Ангебо престана да я насъсква и да коментира собствената си промяна, разколебаните му за миг съграждани, вцепенени в страха си от своя разгневен бог, закрещяха срещу патриарха:

— Кощунство!

— Той светотатства!

— Убийте го с камъни!

— Трябва да умре, иначе гневът на змея ще се изсипе върху нас.

Невъзмутим, Ангебо поиска за последен път думата. Старейшините се съгласиха и той отправи последното си предизвикателство:

— Можеш ли, о, народе, да решиш коя вяра, твоята или моята, е вяра в истинския Бог? Изпълнен с моята непобедима вяра, аз ти предлагам да принеса в жертва собствения си живот за просветлението на душата ти. Аз ще изляза срещу въображаемата сила на твоя бог. Нека ме пренесат там и да ме вържат пред зловонието му: ако змеят излезе по-силен, ще ме погълне и твоята вяра ще победи моята. А ако змеят ме пощади, това означава, че в мен се е вселила славата на Иехова, той закриля плътта ми, а сияйната му мощ е в душата ми. И тогава, о, народе на Симиена, ще трябва да приемеш отново вярата в единствения Бог и да ме направиш свой цар.

Предложението на патриарха, сам да се принесе в жертва, естествено получи одобрение. Ангебо дори настоя да бъде даден на змея начаса.

По пътя към леговището на змея човешката върволица растеше на всяка крачка. Едни плачеха, други се присмиваха, а Ангебо пъргаво крачеше към съдбата си.

Пред свещената пещера го завързаха здраво, но оставиха ръцете му свободни; поискал бе правото сам да се храни с провизиите, които жена му щеше да носи два пъти на ден, а старейшините отстъпиха пред желанието му.

* * *

Хората се бяха разотишли вече, защото гадното животно можеше всеки момент да се появи, за да се нахрани с жертвата, която му бяха принесли.

Не след дълго вярната и изплашена до смърт съпруга пристигна, влачейки подире си бялата овца, която бе изпила млякото от стомната. Патриархът я хвана, отпрати жена си и изсвири тънко и с извивки зова, който обикновено хората отправяха към своя идол.

Змеят се разви, метна се извън пещерата и тутакси се нахвърли върху овцата, която Ангебо метна в отворената му паст. Още не бе я преглътнал докрай, когато започна да се вие в странни конвулсии. Огромното му тяло сякаш бе разтърсено от някаква вътрешна вълна. Животното се сви на кълбо в леговището си, после се отпусна и като гигантска пружина се метна върху стените на скалата. Накрая падна на земята омаломощено. Изцъклените му от агонията очи се затвориха и то се превърна в отвратителна дрипа.

Смъртта настъпи бавно. Цяла нощ Ангебо трябваше да търпи неописуемото мъчение от предсмъртното хъркане на чудовището. И когато настъпи зората и народът се стече към него, за да се освободи и да го понесе триумфално към дома му, той тайно благослови тънката наука за отровите, в която равинът Азария го бе посетил.