Якуб Адол Мар
Савската царица (50)

И си живяха в любовна страст

— Престъпление ли е нашата любов?

— Не, Македа, но щастието ни е тъй голямо, че блести, жестоко в очите на завистниците!

Животът на влюбените протичаше в нежности, сладко изтощение и радост. Соломон беше на седмото небе, а Македа откриваше върховете на любовната страст. Царят беше очарован от съпругата си, от нейната изтънченост и финес от всичко. А на нея цялото й същество е насочено към една-единствена грижа: да го очарова. Очарован беше, когато, прекосявайки градините, чуваше папагалите в златните клетки да крещят името му с възхвала. Очарован беше и като тя непрестанно преобразяваше трапезарията, за да му достави удоволствие. Издигайки в нея изкуствени стени от плат в тон с облеклото си, беше стеснил залата, така че двамата се хранеха един до друг, потънали в меки кръгли кресла.

Само с удара на гонг, безшумно и леко благодарение на добре смазан механизъм, от пода изникваше вълшебна маса от кедрово дърво със седефени украшения. На масата всеки ден се сервираше по нов начин. Нови бяха ястията, нови бяха букетите, вазите, свещниците, които подсилваха цялата феерия.

Широк, светлинен отвор водеше от трапезарията към райски градини. Най-редки подбрани цветя оформяха буйна симфония от цветове и аромати. Пауни в сапфирено сини и цинобърни краски се разхождаха, газели с бадемови очи подскачаха и птици огласяваха с трелите си храстите. По тези красоти душата на Соломон се носеше като кораб върху море от скъпоценен лазурит.

Когато съпрузите преминаваха в голямата церемониална зала за приеми, огромна и висока като храм, кацнал върху гора от пиластри, царят всеки ден се захласваше от новата й украса. В големия басейн водата сменяше цвета си в зависимост от цвета на дрехата на царицата — рубин, сапфир, опал, изумруд или тюркоаз. Водата бликаше като кристални цветя от човката, пастта или устата на химери, дракони, ибиси или херувими. Самата зала беше умело осветена в хармония с избрания от Македа цвят за деня.

Владетелите заемаха местата си под балдахина под звуците на нежна музика. Заедно разглеждаха делата на деня и се съветваха взаимно. Често най-сериозни слова се примесваха в сладките им бръщолевения.

— Получих в дар — каза един път Македа — една странна поема от някакъв книжник от двора ти. Тя ми се стори толкова чувствена и профанираща, че не посмях да я изчета докрай.

— Аз ще ти я изчета — обеща Соломон, присмивайки се високо на неочакваната стеснителност ни съпругата си, на чието прелестно безсрамие той, между другото, много обичаше да се радва.

Савската царица потърси папируса под възглавниците на престола си и обясни:

— Това е поетична версия за първородния грях и за изгубения рай заради забранения плод, но на нашите равини тя би се сторила не особено ортодоксална…

Царицата разгъна папируса и Соломон го взе. Ако поемата беше съвсем обикновено еротична, то заключението й беше изненадващо:

„О, царице на утрото, ти си като Ева, нашата майка, и имаш такава власт, че Соломон подчинява на твоята красота и на любовната ти страст всички изкуства, които преди закриляше. Ние желаем великолепният ни цар да не забравя хората на изкуството, които допринасят за славата му, както Адам забрави своя Бог.“ Поетът се бе подписал: Бел-Адинойя.

— Моите артисти вече ми изпратиха и други символични послания — каза златният цар. — Една рисунка от моите архитекти представяше голям клин, който пръскаше на парчета една базалтова колона. Искаха да кажат, че се отдалечавам от тях под твоето силно влияние. Отговорих им като нарисувах цялостна колона, камъкът на която беше скрепен с твоето име, изрисувано с цветя в едно сърце. Рисунката означаваше, че твоето влияние ще е градивно, а не разрушително. Друг символ на ревност ми се подаде чрез една двойна статуетка. Бяхме изобразени като лъвове, които се хвърлят един срещу друг и в борбата си събарят Храма, плочите и сградите. Аз изпратих на скулпторите възстановени и позлатени отново тези паметници, издигнати под твоя закрилнически образ, за да им покажа, че твоето присъствие прави Храма по-великолепен и града ни по-красив.

— Докато песимизмът им се изразява само в гатанки, няма защо да се страхуваме от тези екзалтирани хора — прецени Македа.

А Соломон продължи угрижено:

— Научих — каза той, че хора на изкуството, които считат, че съм ги изоставил, се опитват да възбудят ревността на съпругите ми, така че да използват влиянието им за разбунтуване на благородниците.

— Престъпление ли е нашата любов?

— Не, Македа, но тя е такова голямо щастие, че блести жестоко в очите на завистниците. Щастието на другите винаги предизвиква недоверие и ревност. Не го ли знаеше?

— Любими, трябва да накажеш строго тези памфлетисти за назидание!

— Никого няма да накажа, Македа. Аз съм висшият покровител на изкуствата, които се изразяват само когато са свободни. С рисунките и поемите си моите артисти винаги са творили безспорно изкуство. Аз ще ги събера и ще им докажа, че са сбъркали и ще ги убедя, че нашият идеален брак е най-хармоничният съюз, който човек може да си представи, защото е свободен от всякакви политически или меркантилни съображения.

Савската царица се възхищаваше от великодушието на своя съпруг.

* * *

И все пак скоро се наложи Македа да изпита безпокойството и тревогата. Вест от регента й Якуб я уведомяваше, че Асадарон е напуснал Таджура на път за Вавилон. Асирийският войн, придружен от осем бойни кораба, плавал с надути платна към Ецион Гавер. Поискал разрешение за преминаване през савски води от охраната на пролива Диодори. Якуб не дал разрешението и незабавно е изпратил насреща му дванадесет въоръжени до мачтите кораби.

Не след дълго царицата обикаляше Иерусалим на носилката си с ескорт от стражи и сякаш позна в един бедняк, излязъл й насреща, верния капитан на Асадарон. Той размахваше папирус с такива умоляващи движения, че тя даде знак на войниците си да му позволят да се приближи.

Наистина беше Набунасар. Подаде й папируса и две кехлибарени зърна, които тя позна на мига. Тъкмо да каже нещо и капитанът беше вече изчезнал като прогонен котарак.

Пред очите й се беше върнала картината на миналото. Каква любовна утрин в асирийската шатра, вдигната на аксумска земя, когато влюбените си разделяха тъй желаната кехлибарена огърлица! Споменът за целувките, клетвите, за всяка казана дума беше още жив в нея.

Писмото на Асадарон гласеше:

„Твоят брат, о, Македа, твоят единствен брат на този свят иска изпълнение на обещанията, разменени някога в опиянение. Той ще те чака следващата нощ, на шестия час, при кладенеца на Иерихон. Ще заминем, защото трябва, и защото ти беше пожелала така. Ще заминем, за да изживеем красивия живот на любовта, който отхвърлената днес клетва правеше някога невъзможен. Не забравяй, че ако ти не дойдеш, твоят брат ще те отвлече насила.“

Деветте носачи с гъвкава походка отново се бяха понесли из Иерусалим и Македа не виждаше повече нищо пред себе си. В стиснатия си юмрук тя държеше писмото на гневния войн, тъй опасно верен на думата си, и си мислеше, че наистина синът на Ваал не би могъл да разбере една дъщеря на Йехова.

Нощта, която последва, беше изпълнена с кошмари. Царицата симулира упорито главоболие, за да остане сама и да размишлява настрани от Соломон. На зазоряване тя реши да изпрати на срещата с Асадарон един свой сигурен човек. Той щеше да предаде вест на онзи войн, който отговори на въпроса: „Познавате ли кой е дал тези кехлибарени зърна?“ Пратеникът предаде на асирийския принц двете кехлибарени зърна и писмото на Македа, което звучеше като сърцераздирателен вик:

„Прибери се, о, прибери се в страната си, Асадароне, и изчакай търпеливо пристигането на онази, която искаш да видиш. Тя ще ти даде обяснения, които ще внесат мир в сърцето ти и ще ти покажат чистотата на съвестта й пред Бога“.

Воинът обаче никога не се подчиняваше на разсъдъка. Той беше от тези, които никоя сила не може да пречупи или да спре.