Якуб Адол Мар
Савската царица (18)

Любовта

Другите думи са само наслада, въздишки, детски брътвеж, или песен на птички…

Впрегнал най-хубавата си колесница, влюбеният летеше към палата, чиито врати се отвориха безшумно. На първия портал страж го поведе из лабиринт от колонади и тераси. Нощта носеше ароматно опиянение, тъмносиньото небе бе обсипано със звезди. Във въздуха още трептяха приглушени нотки от сластната музика, която се лееше в кръчмите.

Младият княз бе колкото захласнат, толкова и уплашен. Тя е там. Ще я види. Ще я прегърне и може би ще обладае това прекрасно тяло, желано като сочен, слънчев плод.

Войникът спря, хвана го за ръка. Силният аромат на мимози, туберози и глицинии ставаше все по-дразнещ. Някъде високо в тъмнината се открояваше светлина. Стражът му каза:

— Царицата е там.

Асадарон погледна нагоре. Един силует бе облакътен на перилото на терасата пред царските покои. Отначало неподвижна тази неясна форма се раздвижи, повдигна ръка и посочи стълбището. Постепенно сянката стана по-ясна. Когато видя пред себе си офицер с оръжие и каска, Асадарон неволно направи жест на недоверие.

— Къде е царицата? — попита задъхано той.

— Асадарон, не ме ли позна? — отговори непознатият.

Отначало племенникът на Салманасар не разбра. След малко му стана ясно: пред него стоеше девойката царица, слабичка, стройна и елегантна, облечена като офицер.

— Целувам праха на твоите нозе, о, Перло, — мълвеше принцът. Но защо това бойно облекло за любовна нощ? За какво ти е копието? Сърцето ми и без това е вече прободено от твоите нежни очи.

— Изправи се, Асадарон, и недей се заблуждава. Нужно ли е да ти припомням, че моята девственост не ти принадлежи. Аз трябва да остана девица, но искам да бъда обичана от теб. Твоята страстна любов ме очарова. Искам да ме обичаш, както би обичал някой мъж. Заклевам те да забравиш, че съм жена.

Тези думи бяха казани така, че принцът, коленичил в краката на своя идол тутакси се изправи стъписан. Вгледа се в чистото, засенчено от каската лице и срещна остър, прям поглед.

Княз Асадарон не знаеше какво да отговори. В главата му като рой звезди нахлуха предположения. Опита се да разбере и в същото време се боеше да разбере.

Ето я идеалната жена. Нощта е опияняваща с блещукащите светлинки и сластната атмосфера наоколо. Възможно ли е тя да е безчувствена? Вероятно с коварни намеци са й втълпили, че ако я любят като мъж, би могла да има безброй ласки и удоволствия и пак да удържи неотменимата си клетва.

Тези удоволствия Асадарон ги познаваше. Научил ги бе с младежи на неговата възраст и с леки момичета в известните домове в Тива и Вавилон, а дори и у благородници. А нали и Македа е живяла в Тива, в развратната атмосфера на голямата египетска столица?

Какво от това? Толкова страстно обича той царицата, че ще я люби както тя желае. Като любовница, когато тя благоволи, а и като войник, стига да й харесва.

— О, Македа, обожаема, нека бъде както ти искаш. Ще се подчиня на твоя каприз. Някога, знаеш ли, аз любих така един мой млад приятел като брат, когато строгият ред в далечните военни експедиции не разрешаваше придружителки. Тогавашният ми приятел беше нежен и дребничък като тебе. И милувките ми бяха такива.

Почти изпявайки тези слова, Асадарон се канеше да обхване с ръце любимото тяло. Думите му вълнуваха и възбуждаха царицата, но тя не разбра покваряващия им смисъл. Ужасно недоразумение застана между тях, засилено от възбудата на сетивата, от съучастничеството на ароматната нощ, гукането на притихналите гълъби в парка. Парещите устни на младия княз пътуваха нагоре по ръката й, докосвайки я като облак пеперуди. И все пак, въпреки сладките вълни от нежния допир, Македа изведнъж се освободи от него.

— Вземи от врата ми кехлибарената огърлица, тя е твоя — каза Асадарон. — Аз съм в нозете ти, о любима, но пръстите ти ще докоснат главата ми, лицето ми, челото ми…

В мига, когато царицата сне накита от него, той въздъхна разтопен от нежност и обхвана с ръце тръпнещите й бедра. С твърди мускули и копринена кожа под войнишката туника бедрата й сякаш приемат целувката на трескавите му устни, които лазят нагоре, все по-нагоре.

Македа отново се отдръпна рязко. Асадарон, който се бе изправил, взе колието от ръцете й, за да го сложи на шията й, и опитно обсипа с горещи целувки шията и ушите й. Тъй много и така хубаво, че този път накара младата жена да се разбунтува. Тя го отблъсна и постави уплашено ръце върху възбудената си плът, която тъй божествено бе успокоил с целувки. Князът вече нищо не разбира. В него се надига гняв. Той е свикнал на по-лесни победи и гордостта на пола замайва главата му по-бързо от сигару, най-ферментиралото питие на страната му.

— Полудял ли си? — прошепва наивната царица като насън. — Толкова ли ги е трудно да разбереш, че не мога да понеса твоите милувки, които за мен са по-опасни от отрова? Нали те помолих да ме обичаш като брат?

Асадарон вече не знае какво да мисли. Дали пък духом Македа е също толкова девствена, колкото и тялом? Или е като онези млади жени, които споделят леглото на хомосексуалисти, за да задоволят страстите си, но да запазят девствеността си за бъдещите си наивни съпрузи?

Както и да е. Пленник на волята й, той е готов да изпълни и ролята на опитен любовник, и тази на платонично влюбен.

Неочаквано всяко съмнение изчезва. Самата невинност на лицето й показва абсолютната чистота на намеренията й. Не, тя не е като момичетата от оргиите в Тива. Укротеният лъв се отпуска на гърдите на офицера, шептейки нежни, ароматни слова. Потрепването на обожаваното тяло е вече божествена награда. Аромат на разпъпили цветя лъха от сърцата им. Обгръща ги атлазена и безтегловна тишина.

Македа обхваща с ръце главата на любимия, който плаче, че се е усъмнил в стоманения й дух. Любовната магия просълзява и нея. Двамата влюбени тръгват бавно по терасата, наведени един към друг. Говорят си за наивни неща, като всички влюбени. Какво си казват? Обичам те, Македа, обичам те, Асадарон. Другите думи са само наслада, въздишки, детски брътвеж или песен на птички…

* * *

Там, където една от алеите на парка завива, влюбените спират за по-дълго под манговите дървета, надвиснали с ароматни плодове. Неочаквано асириецът долавя нечие шушукане. Какви са тези гласове? Може би са пазачите? Асадарон посяга към оръжието си, но Македа задържа ръката му. Защо? Миг след това, той разбира. В края на алеята, седнали на пейката, главният равин и омразният Амрам ги дебнат и се подхилват.

Асадарон почервенява от гняв. Войнът надвива над любовника. Било е капан, машинация. На тези хора им е наредено от царицата, а тя се прави на влюбена, за да се сдобие с кехлибара, носещ щастие, когато е подарен през нощта.

Та тя не го ли обича? Никога ли не го е обичала? Нито е наивна, нито е развратна, а е просто жена. А той, Асадарон, вероятният наследник на Вавилонското и на Асирийското царство се оказва измамен от една илюзия, оплетен като юноша в мрежите на куртизанка! Разярено излива тези си мисли пред слисаната царица, като я раздрусва и нагрубява. А тя е толкова объркана, че се оставя да я обиждат като робиня.

Щом е така, повече няма да я вижда. Ще си замине. Оставя й проклетото огърлие, нека да й гори на шията като угризение. Преди това обаче той ще накаже онези, които са склонили да извършат тази безсрамна постъпка. Ето, изважда сабята си и хуква към пазителите на царската добродетел…

От тях няма вече и следа. На мястото им са наредени две дузини щитове и копия. Асадарон изсипва куп ругатни. Гневът му е ужасен. За миг помисля да сложи край на дните си пред тези мъже, за да докаже храбростта си. Но той е посланик на Салманасар. Поведението му като гост трябва да е безупречно. Ще се прибере във Вавилон и ще обяви война на Симиена, за да измие позора, който го шиба като камшик.

И хуква. Търси колесницата си, губи се из лабиринта от галерии. С мъка открива главния портал. Вратите се отварят. Струва му се, че чува зад гърба си насмешките и подигравките на пазачите. Шиба докрай конете. Чувства нужда от въздух, от пространства носейки се като стрела в нощта. Обикаля града няколко пъти и търси успокоение за напрегнатите си нерви.

Пречистата Перла вече се е прибрала в покоите си, хвърлила се е на леглото и отчаяно ридае, че асириецът не е разбрал как тя се е заобиколила от пазачи по-сигурни от самата нея, за да й попречат да се поддаде на плътските желания. Не е почувствал колко голяма е любовта й, след като е измислила такива препятствия срещу нощните опасности от усамотяването им в ухайната градина.

За втори път сладката Македа ридае заради нещастна любов. След огорчението идва ред на още по-остра болка, прибавя се и ревност. Тя си представя жените от своя народ, които обичат и са обичани свободно и се отдават напълно. Спомня си сладострастията, на които са я учили в Тива, игрите на дружките й. Как изпадаха в екстаз. Как очите им се разширяваха, какви звуци издаваха, обладавани по толкова начини от вещи любовници. Значи всичко това й е забранено?

Целувките, милувките, пълното покорство, фантазиите и насладите на плътската любов? И по чия воля? По волята на няколко души, издигнали абсурдни правила, които тя не желае повече да спазва! С какво право правят безплоден устремът на бушуващите в нея чувства.

Македа мечтае за безумни бунтове, за опустошение и подпалване на палата и на самия Аксум, за счупена корона, за безпощадна война, за смъртта на Асадарон. Или пък си представя как се хвърля в краката му и го моли като последна робиня.

Дълго време тя се бори така с бурните инстинкти на рано прекършената си младост.

След това я обзе безумна мисъл, първо я отхвърли, но после тя се загнезди в главата и тъй силна, че заповяда да оседлаят коня й и никой да не я следва.

В галоп напусна заспалия дворец и се впусна по пътищата. Усмихваше се на жестоката си идея. Отсега нататък тя щеше да обяви война на мъжете, които я бяха накарали да приеме това душевно и физическо осакатяване. Щеше да накаже унижението с унижение. Гордият Асадарон трябваше пръв да коленичи пред нея, да поиска прошка и милост, иначе трябваше да загине от собствената й ръка.

Македа препускаше, сляла се с ритъма на любимата кобила, и стискаше с трескави пръсти кехлибарената огърлица…