Якуб Адол Мар
Савската царица (6)

Те ще загинат от водата

Народът на Израил с блаженство позна безкрайната добрина на Бога, който издигна на пътя му пясъчни стълбове, за да го изтръгне от смъртта…

Зората настъпи, предизвестявайки напрегнат ден. Цяла нощ тероризираните евреи се опитваха да избягат. Известно им беше, че с помощта на първия съдия и великия жрец Имперския съвет бе решил съдбата им. Но пред вратите на града се бяха натъкнали на твърда охрана. Онези, които се бяха опитали да се прехвърлят през стените, ги хвърляха отгоре в пропастта и ги оставяха там да умрат.

Градът бе обграден от стонове, а нощта, започнала със страховити кланета, завърши сред хърканията на агонизиращите.

Отвъд стените, насред равнината, където в мирно време щастливите жители си организират игри, бледото слънце шари върху купчина ранени мъже и жени. Ужасните стенания, смесени с молитви, бликат като мистични вълни от тази купчина.

Наоколо гъмжи от египтяни, дошли да присъстват на съда над Израилевия народ.

Високата пурпурна имперска трибуна се извисява над всичко. Отрано, в млечнобялата зора, войници са довели тук евреите и са ги струпали на групички, а пазачите непрестанно ги мушкат с копия, за да се сгъстят.

В двореца на фараона великият жрец най-после е наложил своята присъда, неумолим заради наранената фанатична гордост. Оцелелите от колоните, водени от Аменхотеп, не са очаквали друго. Според тях, бойните им другари са били въвлечени в капан и за тях трябва да бъде отмъстено, както е редно да се отмъсти за императора и за обидата, нанесена на цял Египет. Населението може да бъде успокоено само с бързо и радикално наказание.

Затуй, със строго изражението на лицата, висшите сановници от имперския съд, на които стражата е проправила път сред вълнуващото се море от египтяни и блатото на обезумелите от страх евреи, се изкачват по стъпалата на трибуната. Те се нареждат около трона, оставен празен в знак на траур.

Бурни овации посрещат внушителния съдебен апарат, разливат се над равнината като рев на океан и се разпадат в ругатни на омраза срещу евреите. Тръбачи възстановяват тишината, след което имперският глашатай с цялата си величественост застава най-отпред:

— Народе на Египет, разследването доказва, че робите — евреи, тази омразна раса, са виновни нашият велик фараон да се удави с цялата си армия. Виновниците заслужават наказание за назидание. Затова върховният съд предлага присъда, която народната воля трябва да одобри…

Първият съдия излиза напред и чете следната присъда:

— Вие, нещастни роби, отговорни за гибелта на любимия ни цар и на многото благородници, офицери и войници, които го придружаваха, сте осъдени на смърт чрез удавяне в същите, води както армията на фараона. Имотите ви ще бъдат конфискувани в полза на народа!

Едвам стигнала до ушите на струпаната в четирите краища на лагера тълпа, присъдата изтръгна от нея вик на одобрение.

* * *

Имперският съд още не се бе прибрал в двореца, когато народът се нахвърли върху евреите, наредени от пазачите в колони за отвеждане през пустинята до Пиа Хирот, на брега на Червено море — там, където вълните бяха отнесли Аменхотеп и войската му. Войниците с мъка опазваха осъдените.

Евреите бяха изслушали присъдите спокойно. Те знаеха, че всеки бунт бе безполезен, но се надяваха на спасение от същите тези чудотворни води, които бяха пощадили изгонените им братя.

От Равнината на игрите дългият страдащ керван се насочи към Мемфис и го прекоси с лъкатушни извивки. В богатите квартали роби изсипваха върху евреите вряло масло. В бедните квартали, където къщите приличат на жълти тухлени кубчета, на всяка врата ги очакваше ново мъчение. След това бяха принудени да минат през собствените си квартали, опустошени предната вечер, и да се отчаят, не виждайки и най-малкия признак на живот.

Извън чертите на града населението не ги придружи и ги изостави да вървят към смъртта в страшната като отмъщението пустиня. След дългото принудително ходене стенещата колона губеше изпадналите, изтощени, останали без кръв и нерви, обезверени мъже и жени. Те предпочитаха да умрат сред парещия пясък като в огнен саван, вместо да тичат жадни и гладни за там, където щяха да ги удавят.

Оцелелите, които не бяха изгубили безумната си вяра в Иехова, крачеха с изгорели крака и празен поглед. Нерядко сред тях ненадейно се извисяваше песен и неудържимо се преливаше в хор — трагично пение в жарката безкрайност. Народът на Израил разочароваше своите палачи.

Войниците впрочем бяха завързали отново златните си щитове. Имаше ли смисъл да убиват още? Те също бяха уморени от палещото слънце, което прави куража безплоден и подкопава и най-твърдата решимост. А и много евреи умираха от само себе си… На връщане армията щеше да се ориентира по гниещите им тела!

Макар че никой негов близък не бе загинал при гонитбата на Моисей, командирът Сети, когото съдът бе натоварил с изпълнението на присъдата, хранеше безкрайни амбиции и непримиримост. Да стане върховен главнокомандващ на имперските войски, това бе стимулът му да кара колоната да върви, без да спира, без почивка и отдих чак до морето.

Още щом втурналият се напред авангард съзря тихото и съвършено спокойно море, ездачите не устояваха на желанието да се потопят в него. Пресъхналите им тела се изпълниха изцяло с упоителното благо на водата. После съвсем мокри яхнаха конете и се отправиха в галоп да насърчат кервана. Той вече се точеше, гъвкав и обезкървен, във въздушната позлата на пустинята. Разбрали, че са наближили морето, войниците нададоха радостни викове.

За евреите, достигнали до границите със смъртта, започваше ново мъчение. Сети, изгарящ от нетърпение всичко да свърши, ги събра на плажа около нещо като съд и им прочете отново тежката присъда. Избраният народ започна да се моли, да пита Иехова дали ще го спаси и този път.

Войниците размахаха тънките си саби и острите си копия. Само че когато рекоха да бутнат евреите във водата и да ги удавят, разбраха, че трябваше и те да се потопят. Но оръжието им пречеше, пък и не умееха да плуват. Някои успяваха да удавят неколцина старци и юноши, но мнозинството евреи им убягваха и се пръскаха по крайбрежната ивица.

След като заповяда евреите да бъдат отново събрани на плажа, Сети свика офицерите си на съвет и дълго се съвещава с тях: изтощените им докрай хора заплашваха, че ще се разбунтуват и ще се завърнат в Мемфис, ако робите не бъдат екзекутирани веднага.

Сети се колебаеше да избие евреите. Заповядано му беше да ги удави и той трябваше да ги удави: за него това бе почти религиозна вярност. Тогава един от офицерите му, който бе живял в тези земи, му посочи много уместно огромна отвесна скала над морето, на три дни ход от лагера. Мястото станало вече легендарно, наричаха „скалата на отмъщението“, криеше невидими опасности и за най-смелите. И така, когато евреите научиха, че ще ги хвърлят от скалата, отчаянието обхвана мнозина, докато други видяха в това отлагане на наказанието нова проява на грижата господня.

Нощта премина в укротяване на разпусналите се войници. При първите лъчи на утрото керванът пое в предполагаемата посока към скалата.

Походът трая три дълги дни. Изпратените по брега бързи съгледвачи не откриваха нищо. Евреите не преставаха да напяват своите химни. Горещата им вяра се засилваше с всеки час, с всяка минута. Един от тях, Исаак, бе станал пастир на нещастното им стадо. „Йехова спаси нашите братя, ще спаси и вас“ — говореше им той като апостол, озарен от божествена енергия. Окриляни и завладени от този магнетичен плам, евреите продължиха да вървят с опрени о гърбовете им египетски копия.

Все по-уморени, всички вървяха към един мираж, тъй като скалата бе вече пред тях. Огромната й височина я превръщаше в полуостров, който вълните атакуваха напразно от векове. Но Йехова подкрепяше евреите: египетските войници не видяха никога огромната скала. Така мъченици и палачи я подминаха, без дори да забележат огромната й маса, която плътна пясъчна вихрушка скриваше от очите им.

Народът на Израил позна с благоговение безкрайната доброта на Бога, който издигна по пътя му пясъчни стълбове, за да го изтръгне от ноктите на смъртта.

* * *

Шест дни по-късно водата свърши и бунт избухна сред войниците. Изплашените командващи отново устроиха съд, който реши, че като не можеха да бъдат удавени, евреите трябваше да бъдат оставени да загинат сами в пустинята.

Оставени сами на себе си, евреите запалиха големи изкупителни огньове и обещаха на Господ, че ще направят жертвоприношения, когато придобият свои животни^[1]. Само един ден след като мъчителите им потеглиха назад, млад евреин, тръгнал да разузнава напред, откри извор в пустинята. Спасени евреите запяха благодарствен химн. Исаак ликуваше във вярата си и ги подкани да продължат да вървят към неизвестното, тъй като не можеха да настигнат братята си, водени от Моисей, от които ги делеше морето.

Тогава един мъж, работил като писар при някакъв богат египтянин, призова всички да последват този съвет с обяснението, че надолу по течението на Нил се простира плодородната земя на чудесна страна, където можеха да устроят лагера си и напълно независими да се отдадат на земеделие.

Убедени евреите тръгнаха на юг. Давайки знак за тръгване, Исаак заяви, че от този ден нататък при всяка религиозна церемония пред краката на свещениците ще се изсипва пясък, стълбове пясък. Всички тръгнаха. Силните, носейки слабите, пееха и се молеха.

А египтяните завърнали се в Мемфис, заявиха, че част от евреите били удавени, други избягали в пустинята, където са умрели от жажда, ако не са ги разкъсали дивите зверове.