Якуб Адол Мар
Савската царица (14)

Смъртта на пророка

В гърдите си Македа чувства туптенето на безброй сърца с огромна любов към всички разпръснати евреи…

Със синовна обич принцеса Македа затвори клепачите над неподвижния вече взор на цар Ангебо и зарида от мъка. Утрото беше настъпило. След тежката трескава нощ старият цар дочака смъртта в пълно съзнание и спокойствие. Останал сам с дъщеря си, държеше ръцете на тази, която щеше да го наследи и повтаряйки й често казвани неща, й предаде тежкото наследство да царува над Симиена.

Същата нощ поданиците на царството му с безпокойство отправяха погледи към небето и звездите. Появи се комета с огнена мантия. Тя прекоси небето, замайваща и прекрасна, точно в момента, когато царят свързваше душата си с тайнствените спирали.

Как да не се свържат едно с друго двете събития — кончината на суверена и моментът, когато кометата изписа в кадифеното небе ослепителния си огнен параф? В Аксум повярваха, че Иехова е отнесъл Ангебо на своята пламтяща колесница към царството на избраните, където бе мястото му. В царския град, а и в останалите градове и села настъпи траур. Сломена от скръб принцесата ридаеше над ложето на скования от смъртта и славата свой баща. В двореца свалиха пердетата и навиха килимите, в скърбящия дом не биваше да има лукс, защото смъртните са равни пред Бога. Плочниците от гладки тухли бяха посипани с фин пясък.

Вдигнаха тленните останки от парадното ложе и ги положиха на един прост селски одър. Облякоха мъртвеца с пурпурната „шамма“ на пророка, единствен белег на божествената му власт, която не свършва със смъртта. Македа бе наметнала набързо жълтия „камис“ без орнаменти. Освен това бе свалила всичките си накити. Дългите й разплетени коси се спускаха по гърба. Натърка бузите си с грубо платно толкова силно, че по нежната й матова кожа бликна кръв. Така, с окървавено лице, в знак на дълбоко страдание, тя посрещна сановниците. А те, с лица носещи същите белези на голяма болка, се присъединиха с Македа към монотонния й остър писък на оплаквачките. Никой не говореше. Предимство имаха само поетите. В подножието на скромното ложе те възпяваха в един глас славата на великия монарх.

През целия ден, а и през следващия, хилядите жители на Симиена се изредиха да изразят скръбта си пред двореца, превърнал се в гроб.

Погребението се състоя два дни по-късно.

Царят сам бе наредил да издълбаят мавзолея му в скалите. Шествието се запъти към последното му убежище. Увит в бял саван, владетелят беше положен върху церемониалния одър, застлан с „кей дириб“ — широк бродиран килим от пурпурна коприна с пискюли от златни синджирчета. Около погребалното ложе подскачаше и ридаеше ритуалният ескорт оплаквачки, които кършеха ръце и се бичуваха. Тълпата бе многолюдна и шумна като кошер.

Шествието се движеше бавно и ритмично. Оплаквачките викаха. Близките и официалните лица ридаеха монотонно. Какъв великолепен погребален концерт, облян от лъчите на горещото слънце. То осветяваше една внушителна с невъобразимите си цветове гледка: погребална процесия, лъкатушеща като подвижна китна цветна градина. Първи минаваха робите, носещи царските отличия, с които мъртвецът трябваше да докаже пред Иехова земното си могъщество. Това бяха „Черра“ — златната муховейка, и „негус бетер“ — царският скиптър, на който също блестеше златна звезда. След това идваха „мезан“ — теглилката, символ на уравновесеността и правотата на присъдата на монарха, златната секира и златната кирка, символизираща царската закрила за селяните и работниците, златната сабя на безукорния и победоносен воин и накрая, позлатеното куче, с което народът изразяваше своята преданост към династията.

Пристигна дори изображението на монарха, издълбано в кедрово дърво и грижливо позлатено. Монархът бе представен в естествена величина, седнал на любимото си кресло в стилизирана поза. Изглеждаше странно красив и млад. Народът предпочиташе представата за легендарен принц, а не за немощен старец.

Последваха ги царската колесница, статуята на любимия му кон, носачите и безкрайната литания на равините от царството. Зад тях плачеха принцеса Македа, роднините на Ангебо, издигнати в ранг на принцове, като жените вървяха след мъжете. После се изливаше внушителната вълна на сановниците на разните съсловия и степени: книжници, чиновници, прислуга и невъоръжена войска.

Цялото това множество пристъпва в продължение на два часа до царската гробница под изгарящите лъчи на слънцето.

Там, на север от града. Ангебо бе построил до гробницата си и синагогата, в която в идните времена народът щеше да дава израз на своята благодарност и почит. На прага на зданието чакаше главният равин, заобиколен от своите свещенослужители. Кортежът се раздели на две по средата. Тялото бе изложено за последна благословия на равините, преди да бъде отнесено в гробницата и положено в саркофаг с форма на куб, в който беше инкрустиран оловен саван с точните размери на тялото. Царските символи придружиха тленните останки, а ковчегът бе затворен с каменен блок, който прилепна към надгробната могила. Върху нея издигнаха статуя.

Издълбаната в самата скала погребална камера, където Ангебо щеше вечно да почива, бе висока десет лакти и широка — осемнадесет. Стените й бяха покрити с йероглифи, увековечаващи спомена за върховните моменти от великолепния му и славен живот. Барелефи илюстрираха написаното. Таванът на гробницата, също като стените, представляваха скулптурна прослава на Бога, молитва за приемане от божията милост на гениалната душа на владетеля. Що се отнася до пода, той бе настлан с метални плочки, заварени с олово, за да не се развали въздухът и да не се повреди гробницата музей.

След затварянето на саркофага Македа проникна в камерата с цветя, подадени й от един свещеник. Постави ги под царското изображение. Друг служител й подаде статуетка от чисто злато. Тя изобразяваше самата Македа, държаща между палеца и показалеца си перла, символ на нейната чистота. Като я постави сред букета, принцесата се оттегли. Тогава подбраните за церемонията войни избутаха в криптата царската колесница с имитацията на коня му. Делегацията от земеделци внесе в знак на върховна почит миниатюрно рало и делви с жито. Скотовъди прибавиха примитивни скулптори, изобразяващи домашните им животни. Търговците оставиха миниатюри на камили, тези от далечните кервани и платноходи от флотата в Мутова. Изредиха се различните еснафски сдружения, които натрупаха памук, вълна, платове, накити, наковалня и копие.

След като и последната делегация напусна криптата с викове и поклони до земята, равините допълниха разностранната колекция от вещи с арфа и барабан, като се помолиха на Иехова да благоволи да приеме цар Ангебо за честит посредник между желанията на дарителите и божията милост. Тогава тридесет хамали избутаха огромен каменен блок и тридесет зидари го зазидаха пред входа на гробницата. И за да не се забелязва свещеното място, скалата бе закрита с много пръст.

Когато падна нощта, Македа се прибра в големите шатри с огромната си свита и остана там четиридесет дни, времето, за което душата на Ангебо щеше да достигне в рая на Иехова. Тези четиридесет дни бяха изпълнени с много жертвоприношения, с молитви и молби към небето за закрила на починалия. Свещеници служеха непрекъснато около два жертвеника. На първия, бъдещата царица нареди да се заколят сто и двадесет мучащи вола. На втория, народът дари сто и двадесет блеещи овни.

Нощта не прекъсваше тези свещени кланета. Неуморимите свещеници бдяха, колеха, молеха се, след това танцуваха до изтощение, обхванати от религиозен транс.

Накрая, след изтичането на четиридесетте дни, пристигнаха бедняци от страната на шумни, пискащи и вонящи тълпи. Бяха дошли да ядат и пият. И според обичая те ядоха и пиха. Никое човешко същество не биваше да страда, докато се осъществяваше тайнственото отлитане на душата на починалия в небето.

Висшите сановници на царството се върнаха от Аксум, за да отпразнуват тържествено завръщането на Македа в столицата. Но преди това срещу гробницата започна да напира мощно и развълнувано, като настъпващото бучащо море, последната вълна на скръбното шествие на двадесет хиляди екзалтирани души, превъзбудени от четиридесетдневните траурни слова. Бликналата от двадесет хиляди гърла молитвена песен се понесе като буря към небето, за да омилостиви Бога, като ту затихваше, за да се напълни със страст, ту се изостряше, за да завърши в съвършено съзвучие. Всички повтаряха учените слова: „Иехова господарю на света и небето, приеми милостиво душата на нашия пророк Ангебо. Той е светият посредник между Теб и Твоя народ, който Те зове. Прости молитвите ни, о, Иехова, Господарю на света и небето!“

Завръщането в столицата не можеше да стане преди принцеса Македа, поела управлението, да е ръкоположила главен равин на синагогата при мавзолея и да е определила началника на гвардията, която занапред щеше да пази гробницата.

Тези първи проявления на царуването на Македа станаха причина за голям церемониал след общата молитва на народ и дворяни. Принцесата се възкачи на царския паланкин. Развълнувана, тя направи обръщение към Бога и издигна войника Чад в ранг „алака“, командир на стоте мъже, които оставаха на почетна стража. Избра Елеазар за главен равин на погребалната синагога, с право да си избере подчинени. Едва тогава шествието, изтощено от четиридесетте дни и нощи бдение, пое обратно пътя за Аксум.

Когато градът се появи пред челната част на внушителната процесия, народ и войници започнаха да пеят и танцуват. Радостните викове бяха заместили риданията и Македа бе чествана сред неописуема пламенна атмосфера. Едва тогава младата жена почувства изведнъж как тежестта на могъществото се спусна върху раменете й. Тя царуваше над страна, чието население ставаше все по-многобройно, чиито граници се разширяваха, и чието реноме поразяваше отвъд делтата на Нил съседите на огромния Египет.

Армията беше изградена, училищата също. Под властта на монарха цяло едно правителство управляваше мъдро трудолюбивата и все по-благоденстваща нация. Изкуствата бяха закриляни, а правосъдието и вероизповеданията бяха грижливо уредени с царски укази.

Евреите в Симиена бяха наследници на строителния гений на своите деди. Страната им се изпълваше с градове, храмове и палати, в градовете, колонадите бяха заменяли стълбовете. Синагогите бяха високи като планини, а крепостите можеха да отблъснат и най-тежките нападения. Полетата се напояваха чрез мрежа от канали, погълнала многогодишния труд на хиляди. Сега делото трябваше да се продължи, да стане още по-велико. Дори и да изглеждаше трудно, за Македа задачата не беше непосилна. Тя вярваше в себе си и в Божията закрила, предчувствайки, че волята Божия бе възпрепятствала любовта й към Домедо. Това я правеше тайнствена и печална.

* * *

Царицата, вярна съпруга на царя, беше починала предната година. Тъжното събитие бе отбелязано с поредица траурни дни и Македа намери убежище в любовта към баща си. Но монархът, уморен от изключителната си дейност и чувствайки, че земното му дело приключва, се бе възползвал от тази близост, за да подготви дъщеря си за опасностите на царското управление.

За да си помогне в прилагането на най-добрите принципи на организация, измежду научените в Египет, тя вече бе повикала в Симиена някои от военачалниците, инженерите, учените, граматиците и йероглифописците, които бе опознала още в Тива. Ангебо я бе оставил да действа свободно, като всеки ден прехвърляше на крехките й рамене бремето на царските дела. Благодарение на баща си тя вече познаваше двора, страната, слабостите на едни и качествата на други, а в душата й покълваше онази мечта за хегемония, диктувана от еврейската вяра.

Богоизбраният народ трябва да стане велик! Погледът на една еврейска царица не може да бъде спиран от граници, той трябва да се разпростира навсякъде, където има евреи, и да разширява благотворната иудейска мощ. Така ханаанските братя се радваха на царството на Саул, а после Давид го бе разширил, завладявайки Едом. Дългът на царицата на Симиена беше изписан на небето: гъсто населеното царство жужеше като в кошер и се задушаваше в тесните си граници. Тя трябваше да ги отмести, а след това щеше да прибави към своето царство Ханаанската земя и да изгради империя, от която светът да трепери. „Никога да не напада могъщия и фанатичен Египет — й бе заръчал Ангебо, — а да се разширява само за сметка на малките царства, пръснати из Арабия.“ Въоръжени с това учение, войските на царицата щяха да изпълнят свещена мисия и Иехова щеше да е с тях, тъй като победите на техните войни бяха и Негови победи.

* * *

Същата вечер, обзета от такива мисли, Македа се готвеше за ролята си на царица. Пъргави голи прислужнички я къпеха, масажираха, разтриваха тялото й с ароматни масла. Да, великолепна и решителна, тя щеше да царува според староеврейското учение: с едно сърце, с една мисъл.

В гърдите си Македа чувстваше безброй сърца да туптят с една любов към всички пръснати евреи.

На другия ден владетелката за първи път бе начело на обредния общ обяд. Тя беше на осемнадесет години и извънредно красива. Но както плътта й не потрепваше, така и погледът й беше винаги строг и втренчен. Очакваше коронясването с тревога. Сама посочи пред великия съвет кои посланици щяха да бъдат натоварени с мисията да уведомят съседните владетели, че церемониите по коронацията ще бъдат в Аксум след сто дни.