Якуб Адол Мар
Савската царица (4)

Аменхотеп III в борба с бога

Предчувствие ли, птица с тъмни копринени криле пред погледа му прелетя?

Пред тях застава един роб, бърз и гъвкав, черен като абанос и лъщящ от пот. Някъде далеч в синевата гръмват фанфари.

Фараонът!

Звукът на фанфарите се носи от вятъра. Те разбуждат града и замират с ехото.

Фараонът!

Предшестван от глашатаи и четирима жреци с кадилници, възкачен с божествено величие върху паланкин, носен от двадесет и четирима черни и голи носачи с най-красивите тела, които се избират в Берберия и за които е отредена тази най-голяма чест.

Фараонът!

На престола си от скъпоценно дърво, по което неуморното въображение на художник е изляло виещи се стилизирани златни и сребърни цветя, обвити в коприна и пурпур, той стои невъзмутим, великолепен като приближаващо се слънце, господарят на Египет, олицетворение на всички богове.

Фараонът!

И тъй като не бива размислите на суверена да бъдат смущавани от жужащите мухи, край балдахина му тичат напред-назад и се въртят ветрилоносци, размахващи гонилките си за мухи от слонски или конски косми.

Пехотните и кавалерийските части, които вървят отпред, заобикалят и ескортират фараона, са от най-добрите, най-изпитаните сред проявилите се в далечните битки срещу бербери и халдейци. Екипировката им също е подбрана. Пехотата напредва в такт. Яркоцветни памучни полички обгръщат бедрата. Торсът е стегнат с пояс, от който на ремъци виси къса сабя. Островърхият шлем от твърда кожа блести на слънцето. На лявата ръка е прикачен щит, а дясната стиска завързано двойно копие.

Конницата огражда пехотинците. Конете са нервни, пъргави, стегнати с излъскани с лой ремъци. Фанфари, тромпети, тимпани и цитри звънтят, ехтят, замлъкват и отново започват.

Фараонът е потънал в пищното си величие. Край паланкина му кръжи главнокомандващият, окичен със златни верижки, а гвардията му се реди след жреците с бръснати глави.

Кортежът се заковава пред шатрата, където са се събрали строителите. Вестители и носачи на кадилници обявяват пристигането на любимеца на Амон-Ре. Две редици войска изведнъж спират на място, обграждайки от всички страни пъстрите сламени рогозки, върху които фараонът ще стъпи със скъпоценните си, подобни на кънки сандали. Около императорската шатра конницата образува каре от конска гръд, копия, лъкове и щитове.

Носилката се сваля към земята и владетелят слиза. Челата се удрят о земята. Настъпва тежко мълчание. Фараонът поздравява с високия си жезъл, окичен с разцъфнала лотосова пъпка от злато и сребро, символ на бляскавото му величие. Едва тогава челата се повдигат.

Слънцето се оставя да му се полюбуват. Той сияе в триъгълния си млечнобял калазирис, грижливо плисиран, стегнат в колан от крокодилска кожа и украсен със злато и скъпоценни камъни. Нагръдник със седем реда емайлни инкрустации краси гладките му, лъскави като кехлибар гърди. Лицето му е умно и гордо. Очите му са с мекия и дълбок блясък на синкави речни води. Развитата върху пскента^[1] му усойница, която сякаш съска на челото му, допълва със златен пламък гранитната му непроницаемост… В късото си широко наметало без ръкави той изглежда по-величествен от божество.

Двама роби вдигат тежките завеси на шатрата и фараонът влиза. Стъпките му изглеждат пресметнати. Кадъм, неговите колеги и военачалникът Таркас следват фараона на онова почтително разстояние, с което е редно да отбележат своето удивление и смиреност.

Фараонът дава знак и сяда на стол с лъвски крака, украсен с кожа от диво магаре. Съветниците му го следват благочестиво. Така започва дебатът, който ще реши съдбата на най-славното сред славните царства.

* * *

Фараонът говори ведро. Ритмично и балансирано, словото му, звучи като научен урок. Той излага мотивите на своето решение, като съвсем не скрива притесненията си относно преустановената в момента строителна дейност на империята. По този повод той се мъчи да си спомни какви постъпки са предприели верните му съветници след заминаването на евреите.

Като отдават признание на великодушието на фараона, съветниците изразяват своите опасения, че едно прекалено колебание би могло да бъде зле изтълкувано от враговете, завиждащи на могъществото на фараона. Аменхотеп благоволява да ги разбере и извини.

— Говори сега, Кадме — подхвърля фараонът. — Слушам те. Нека боговете вдъхновят словото ти.

Кадъм става на крака и се покланя доземи. Лицето му издава вълнение. Изразява се с точни и премерени думи, както подобава на математик. Благодари на фараона за дадената възможност — на него, тъй недостойния за такава чест — да покаже на каква опасност се излага Египет, откакто от праговете до делтата на Нил е вече лишен от работната ръка на варварите. За целта той припомня блестящите дела на тримата велики владетели, които би могло да се нарекат „строителите“. След това моли императора да вдъхнови царственото си дело с техния пример.

— Какво значение имат моят живот — възкликва архитектът — и всички проекти, които съм посветил на твоята слава, о, фараоне? Какво значение имат трудът ми и сложните уравнения, от които слепоочията ми побеляха! Какво, ако със замирането на имперските строежи се изцеди животът и от отчаяното ми тяло! Само твоята слава, израз на безсмъртието на нашите богове, съществува, а Кадъм е роб в твоите ръце, който очаква само смъртта…

Трогнат ли е фараонът от тези слова? По нищо не проличава. С леко движение на жезъла той вече дава знак на строителя Сет, че ще благоволи да го изслуша.

Сет е по-млад от Кадъм и е още по-пламенен. Той е предприемчивият началник, избран да ръководи със сигурна ръка изпълнението на великите проекти, родени в главата на архитекта и на неговите ученици.

Сет се извинява, моли да му бъде простена дързостта, че напада Йехова и Мойсей; върху тях той умело прехвърля тежката вина, която би могла да струва толкова скъпо на Египет.

— Злите богове са срещу нас — заключава той — но Амон-Ре ще надвие. Ние ще построим храмове, толкова високи, че ще достигнат великолепието на звездите. Фараон, в когото са превъплътени египетските добродетели, не може да се остави да го уплаши Йехова. Лъжецът трябва да плати за злокобните си речи, за проповедите и жалбите си за равенство. Затова аз моля коленопреклонно, о, велики фараоне, да бъда в експедицията, която ще предвождаш, и която ще докара неверниците!

Сет си сяда, треперещ от вълнение. Императорът остава невъзмутим. Тогава главнокомандващият Таркас моли да докладва за състоянието на укрепленията на Тива и за необходимостта да бъдат извършени така отдавна предвидените ремонтни работи.

— Всеки ден сме изложени на опасността асирийци и халдейци да ни обявят отново война. Шпионите им бързо ще разберат, че отбранителните ни съоръжения се нуждаят от ремонт. Няма ли да се възползват от временната ни слабост? О, фараоне, искате ли войниците ви сами да копаят земята, да носят камъни вместо освободените роби?

Докато Таркас си сяда, всички впиват поглед в чертите на фараона. Догаждат страшната борба в душата му. Борба, в която хилядолетните вярвания на древния Египет, гордостта на расата, волята да се увековечи царството, от което светът се страхува и възхищава, скоро ще надвият уплахата, породена от странните Моисееви слова… Ами, ако светлоокият мъж е имал право? Десетте заповеди святкат в паметта на Аменхотеп. Не може да бъде! Той, потомъкът на царе, у когото грее силата на слънцето и чийто образ е издълбан в гранита по четирите краища на царството, ще трепне ли от страх пред един авантюрист с пламнало от страст лице?

Фараонът се е изправил. С жезъла си почуква земята нервно и властно. Започва да говори и съветниците му — длъжни да спазват необходимото мълчание — едва сдържат радостта, надеждата и признателността си, Аменхотеп говори, забравил напълно за Йехова…

— Утре на разсъмване тръгва войска. Аз ще я предвождам. Таркас ще се разпореди за приготовленията. Ще върнем проклетите израилтяни, ако ще и да загинем в тази авантюра, към която ни водят боговете.

Но произнасяйки тези думи, гласът на фараона се променя. Предчувствие ли, птица с тъмни копринени криле прелетя пред погледа му?

Отпъждайки с отривисто движение видението си, Аменхотеп се готви да вдигне заседанието, когато неочаквано Тат иска думата, като вдига ръце към небето и после се покланя ниско пред фараона.

— Какво желаеш? — пита владетелят благосклонно.

Тат е първият йероглифописец на Египет, пазител на Книгите и на Двойната стая на Светлината, най-ученият и най-умелият. Няма равен на него при стегнатото отразяване върху папирус на императорските летописи. Затова влиянието му е голямо и ревнувано, още повече че той се стреми към богатство и мощ, за да служи още по-добре на изкуството си. Ето затова Тат ще се опита да извлече максимална полза от положението, което е разбрал отлично: не е ли той, като фараона, благодарение на постоянния си допир с учени, магове и граматици най-образованият от всички?

И така — обяснява той, знаейки, че императорът ще промени решението си — той посетил занаятчиите евреи в Мемфис, дето обработват злато и сребро, тъкат платове, продават бира, режат дърва, обработват кожи и бронз и упражняват още хиляди полезни и любопитни занаяти. Поговорил им и ги убедил да забавят тръгването си. Макар омаяните роби — не повярвали от щастие, че са свободни — да напуснели града, останали поне по-интелигентните, занаятчиите, които били предупредени и убедени от Тат. Те не повярвали на миража. Когато Тат обикалял уличките и дюкяните, в колесниците вече били струпани вързопите със стока и инструменти. Той успокоил египтяните, които обвинявали евреите за Десетте заповеди и за духовната революция, която те предизвикали. „Техният труд е полезен за нас“ — повтарял Тат, и народът му повярвал. — „Ще останете при нас и ще бъдете закриляни от фараона“ — добавил към онези, които се готвели да последват Моисей. — „Може би в своето великодушие той ще ви направи граждани на Мемфис? Останете и чакайте решението на господаря.“

Занаятчиите се върнали в работилниците и дюкяните си. Дори еврейките — красивите градски проститутки, които се готвели да бягат, се завърнали в кръчмите и танцувалните.

Тат не споменава пред фараона, че в специалните квартали на Мемфис тези прекрасни момичета радват всеки, от най-бедния до най-видния египтянин, но това е известно на всички, дори и на фараона. Подобен разврат се толерира, защото вярата на египтяните забранява проституирането, а робите евреи задоволяват плътските апетити на мъжете с високо ценени умение и финес, още повече, че хармоничните им тела са най-хубавите на света.

Тат дискретно прескача тези подробности, но набляга на това, че Кадъм ще може да продължи делото си: докато чакат завръщането на фараонската експедиция, строежите ще се подновят благодарение на занаятчиите от Израил.

Аменхотеп не крие задоволството си:

— Каква милост искаш за умелата си намеса? — пита той усърдния си йероглифописец.

— Твоят слуга би желал да стане управител на най-малката от провинциите ти, о, Слънце.

— Желанието ти ще бъде изпълнено утре. Какво друго?

— На останалите в Мемфис евреи да се даде привилегията да се наричат египетски граждани, като награда за верността им…

— Да бъде!…

Фараонът не е сигурен дали черната птица не се мярна пак пред очите му?