Якуб Адол Мар
Савската царица (3)

Една сутрин в Мемфис

Ето защо суеверният народ вярваше, че да гради е дълг, вменен му от боговете.

Гонгът удари и пръсна медените си звуци в утринната розовина. Тази сутрин майстор Кадъм, великият архитект на Аменхотеп III, излезе рано. Беше облякъл бялата си официална ленена тога с широка синя бродерия и пристегнал кръста си с най-блестящия си колан. Трябваше да присъства на имперския съвет, свикан набързо от фараона в самото подножие на извисяващата се незавършена като светотатство нова пирамида.

Кадъм бързаше. Слънцето разливаше златни петна над спящия Мемфис, затихнал, сякаш вцепенен от тревожно предчувствие.

Майсторът архитект стъпваше тежко. Човекът, върху чиито плещи лежеше отговорността за изчисленията на строежа на тържествените храмове, страховитите пирамиди, заострените обелиски, пилоните и сфинксовете от базалт и гранит, беше потиснат и угрижен.

Прекара тежка нощ. В кошмарни сънища се би с онези фанатици, които в името на един непознат и безумен Йехова бяха издействали от фараона изгонването на обхванатите от мистична вяра еврейски кохорти начело с Мойсей… В съня си Кадъм оплака творението си, обезобразено заради бягството на робите евреи.

Мъката му не премина дори когато се съмна. Вече събуден, той продължаваше да жали за рухналите си мечти. Много бързо се озова на строежа на брега на един от ръкавите на Нил. Над гората от огромни талпи, сред които се подаваше изоставената пирамида, гигантска, но хармонична, цареше злокобна тишина. Кадъм се запъти към обширната пурпурна шатра, опната от работниците набързо за Съвета, и повдигна тежките й многоцветни завеси с фараоновия знак. Колегите му още не бяха дошли, но скоро ги видя да се приближават към него. Пръв, с внушителна стъпка, предприемачът на имперските строежи Шапат, после Данаус с помощниците си, все млади архитекти, учени, но още безгрижни; след тях надутият Сет, ръководителят на строежа, и Тат, главният писар на двора, с вечната си загадъчна усмивка, зад която сякаш криеше държавните тайни.

Фараонът желаеше да се посъветва именно с тях. Докато го чакаха, Кадъм, Шапат, Данаус и Сет не спираха да се оплакват. Те бълваха в хор омразата си към Евреина, приел вярата на Йехова. Само писарят Тат мълчеше като унесен. До този ден поробеният израилев народ, преклонил се пред тежкия, но просветен гений, бликащ от египетската раса, страда и ля пот, строейки горди пирамиди, тържествени храмове, гробници, базалтови колоси, на крепостните стени, портици и градове, родени от бурното и великолепно въображение на египетските строители.

Ни стон, ни бунт досега не бяха оспорили тази тирания за възслава и безсмъртие на боговете. И ето че изведнъж Йехова беше хвърлил върху тази слава една още по-величествена илюзия: нов Бог, невидим и страшен, се бе родил за евреите.

И като вълна, носена от новата вяра, като пясък, разнасян от пустинния вятър, стотици хиляди заслепени и обсебени от чудесата евреи бяха хукнали подир пророка Мойсей към Ханаанската, Обетованата земя, където „млякото и медът текат изобилно“.

Не съжаляваше ли фараонът за великодушния си жест? Кадъм много се надяваше да е така. Желаеше го с цялата си пламенна душа, обхваната от страстта да вдъхва живот на камъните. Вярно, не без колебание Аменхотеп Великолепни беше заповядал да бъде освободен еврейският народ. Проведоха се дълги спорове със съветници, дворяни, йероглифописци. Самият Велик жрец беше смутен. Никога досега в речите си не бяха разглеждали могъществото на империята, а нейната сигурност и опазването на границите й. Но с покоряването на евреите Египет се бе впуснал в грандиозно строителство, от което зависеше неговото величие.

Колегите на Кадъм го подкрепиха: целият град се оплакваше, жалеше и беше обезсърчен от незавършеното строителство. А сред привлекателните планове на Кадъм имаше още ред грандиозни проекти, които фараонът властелин продължаваше да одобрява: прокопаване на канали, строеж на нови градове за облекчаване на пренаселения Мемфис, надстрояване на крепости. Оплодена от светлите и обилни води на Нил, фараонската земя даваше живот на една силна, гениална култура, която се изявяваше в творческата треска да строи, да копае, да разкрасява; една съзидателна треска от глинената тухла, от парещото слънце. По този начин водата, земята и огънят служеха вечно на градивния египетски дух, бяха естествените му вдъхновители. И в суеверието си народът вярваше, че да строи беше дълг, вменен му от боговете.

Ето че отведнъж целият този живот се оказваше безплоден, рушеше се поради липсата на работна ръка. Сломен напълно, Кадъм ридаеше…