Якуб Адол Мар
Савската царица (62)

Менелик вижда баща си в огледалото

Ето баща ти, дете мое. Добре го виж и ще го познаеш сред хиляди човешки лица.

Шест деца играят на поляната долу зад савския дворец. Виковете им са радостни. Те са буйни и невъздържани. Сред тях е принц Менелик. Другарчетата му не знаят още кое е това дете със замислен и нежен поглед, което зоват Вениамин и към което се отнасят със странно почитание.

Все синове на дворяни, момчетата се гордеят с могъщите си бащи. Едното е син на главния шамбелан на двореца. Друго знае, че баща му е главнокомандващ на войските. Трето пък твърди, че е син на главния равин.

— А на тебе кой ти е баща? — пита едно от момчетата слисания Вениамин — Никога не сме го виждали! Ти изобщо знаеш ли го? Ако не, какво правиш тук в двореца?

Смутено, сериозното дете е прекъснало играта на гема^[1] и тича при майка си. А Македа наблюдаваше децата от една тераса на сянка зад храстите, докато приемаше докладите на Мерари.

— Мамо, майчице! — започва да обяснява детето натъжено. — Другарите ми са лоши.

Македа притиска изненадано детето до разтуптяното си от тревожна нежност сърце. Пръстите й галят главичката му.

— Миличкото ми, мъничкото ми, с какво те огорчиха?

— Казаха ми, че съм нямал баща.

С един жест Македа отпраща Мерари и другите служители. След това взема едно огледало от полирано злато и като обръща главата на сина си натам, го кара да се огледа в него.

— Ето баща ти, дете мое. Виж го добре и така ще го познаеш сред хиляди човешки лица. Другарите ти не знаят, че баща ти е богат и могъщ цар, най-мъдрият човек на земята. Един ден, скоро, той ще дойде да те вземе оттук и да те отведе във великолепния си дворец.

Детето слуша внимателно и не може да откъсне погледа си от плочката полирано злато. Досега този предмет и употребата му му бяха неизвестни й детето е така прехласнато, че целува огледалото нежно. Македа връща огледалото в кутията.

— Иди да си играеш, синко, и бъди силен — му заръчва тя. Не се тревожи за това какво казват другарчетата ти. Само майка ти знае истината.

Успокоено, детето отива при децата и им вика:

— Познавам много добре баща си. Дори го видях. Той е могъщ цар и скоро ще дойде да ме отведе в огромния си дворец.

* * *

Разтревожена от случилото се, Македа слушаше разсеяно докладите на съветника си. Заповяда да я оставят сама и после, опряла лакти на ръкохватките с лъвски глави на огромното кресло, се отдаде на мислите си. Тя се гордееше с Менелик и виждаше себе си в аристократичните му капризи. Малкият принц беше изтънчен и вече имаше вкус към лукса. Тя се радваше най-вече на преждевременната му интелигентност и в разсъдливостта му откриваше светлата мъдрост на Соломон.

Царицата си мислеше, че скоро неумолимото време щеше да й наложи да се раздели с любимия син, който изпълваше живота й. Самотата, която щеше да настане за нея, никога нямаше да бъде запълнена. Соломон бе завладял напълно и непоправимо както ума, така и сетивата й. Дали някога щеше да се освободи от властта му?

Тя неведнъж бе отлагала пътуването си в Иерусалим. Много пъти съпрузите бяха решавали да се съберат в Ецион Гавер, но всеки път препятствия се изправяха пред намеренията им. Соломон, Миролюбивия, трудно се справяше с египетските заговори, които застрашаваха с бунт няколко негови провинции. Македа пък се страхуваше да напусне столицата си, когато всеки момент по цялото протежение на империята можеха да избухнат недоволства.

Така от месец на месец Менелик бе станал на седем години. Македа си обеща да представи сина си на Соломон с пищна церемония и показ на сила, каквито никой не бе виждал още. Цели полкове от най-храбрите родове войски щяха придружат принца. Конете, камилите и слоновете ще са безброй. Робите от всички народности също щяха да са неизброими. Даровете, които синът щеше да поднесе на любимия си баща, щяха да бъдат толкова много и тъй прекрасни, че в Иерусалим щяха се разправят легенди за тях. По този начин Македа щеше да заслепи света с колосалното си богатство и гигантската си мощ, посветени на двете й любими същества — детето и съпруга.

Тъй си представяше тя златната колесница, обсипана със звезди от изумруди, сапфири, рубини и аметисти, с която щяха да пристигнат при Соломон. Колесницата щеше да бъде теглена от два млечнобели коня, яздени от златни конници, после от седем двойки бели щрауси, впрегнати като със стрели, после още два бели коня с двама ездачи целите в злато. Щраусите щяха да носят завързана между тях с невидими връзки кошница от пера, в която Менелик щеше да е прав, облечен в бяла коприна, със скиптър в ръка и корона с две звезди, савската със седем перли и Соломоновата — седмоъгълна.

Какво прекрасно видение! Македа се отдаваше на пищното си въображение, изпълнено с цветове, хармония и музика. Преди това обаче тя искаше да заведе Менелик в Аксум, където да го представи на местните сановници. Откакто се бе завърнала, Македа още не бе посещавала старата си столица. Държавите — люлка на империята й — благоденстваха под умелото управление, което тя грижливо не изпускаше от наблюдение. И все пак трябваше да се яви пред поданиците си, за да ги насърчи да се гордеят с империята и с владетелката си. Затова тръгна за Аксум, придружена от Менелик, двойника му и придворните. Пред съотечествениците си Перлата се показа такава, каквато беше станала, легендарна, съвършена, обожаема и ослепителна, свръхчовешка, почти божествено същество, непобедима завоевателка и деспотка, обградена с великолепие и дисциплина. Към титлите си, след пътуването си в Иерусалим, беше добавила и титлата реформаторка и разпоредителка на израилевата религия, както това се повтаряше непрестанно от стоте, проснали се в краката й равини.

Уви, Македа много скоро се убеди, че аксумците се бяха отдалечили от нея. Всъщност не се ли бе отдалечила тя от грубия и прост манталитет на семейството селяни и планинци, от които произхождаше? Но нали и Ангебо бе следвал непрестанно властните си мечти, довели го до най-високото положение? Да, тя се чувстваше истинска дъщеря на пророка Ангебо, подбудителя! А хората в Симиена вече й се струваха дребни в сравнение с гигантските й и вече осъществени амбиции!

Царицата реши да съкрати престоя си. Самият й палат й изглеждаше тесен, неудобен и смешен с добавените една към друга сгради, без архитектурен стил и хармония. Побърза да приеме на аудиенция свещениците, управителите на провинциите и дворяните, за да уреди някои неразрешени от управителите административни проблеми.

Една вечер, както царицата се готвеше за почивка в молитвената зала и разговаряше с душеприказчика си Хайзар, внезапна глъчка раздра тишината като гръм. Перлата побледня, но не изгуби присъствие на духа. Първата й реакция беше да притисне до себе си изплашеното си дете. Шумът нарастваше. Трясъкът от чупене на мебели в партера се примесваше с крясъците на робите. Царицата скочи отведнъж.

— Чувам бунт. Има заговор. Още с пристигането си тук имах предчувствия.

— В такъв случай ние сме изгубени, царице, ако стражата и прислуга са ви предали — каза Хайзар.

— Все още не — отвърна царицата. — Да разчитаме първо на себе си, после на тях. Тъй съм научена от бащата си и от собствения си опит в управлението.

Тя се запъти решително към едно тъмно помещение, в което се влизаше от молитвената зала. Запали факла. Заби ножче в един процеп в стената и дъската се раздвижи, царицата натисна още и отвори тайна врата. Взе детето на ръце, заповяда му въпреки голямата уплаха да мълчи и поведе Хайзар в тъмнината надолу покрай дебелите стени. В подземието стълбището свършваше. Пред тях имаше тясна и тъмна влажна и наклонена галерия, по която бегълците тръгнаха пипнешком. Македа преброи стъпките си и спря. Отново се появи стълбище пред краката й, след това пак наклонена галерия. Последно стълбище. Къс тунел, препречен с огромна греда. Гредата се отместваше с лост. Македа и ковчежникът обединиха усилията си и задвижиха огромния лост. Гредата се отмести. Оглушава ги силен шум от водопад.

— Това е тайният подземен проход — обясни най-после Македа, — построен от баща ми, за да се свърже молитвената зала с най-стръмното подножие на една непристъпна скала на разстояние две хиляди лакти от равнината. Когато завършили прохода, строителите роби били умъртвени. Излазът му е запушен с огромен ров с вода, прикрит в храстите. Водата изтича по един канал, щом гредата отвори изхода. Сега ровът е източен. Можем да излезем. Преди това искам да ме изчакате на това сухо място, издълбано в скалата вдясно от рова. Там баща ми е оставил дрехи за преобличане, ако се наложи. Те са се запазили благодарение на един способ, показан му от знахарите.

— Да бягаме тогава — прошепна Хайзар, станал страхлив с напредването на възрастта.

— Още не, заповяда царицата. Аз никога не бягам при опасност. Аз съм царица. Ако престолът ми е заплашен, ще го защитавам. Хайзар, поверявам ти сина си. Посвети цялата си преданост да го заведеш при баща му. Ако не се върна, кажи на Соломон, че Македа го е обичала.

След тези думи царицата задвижи още един механизъм, благославяйки предвидливостта и въображението на баща си. От помещение, издълбано в самата скала, лъхна лютива ароматна пара.

Светлината от факлата на Македа потрепна и отслабна от тази пара. Перлата влезе в помещението. Там набързо свали облеклото си и се облече в черни дрехи с черна качулка. Дори напъха ръцете си в торбички от черен плат. Избра си грижливо няколко оръжия, остра кама, сабя, лък и стрели. Целуна за последен път обляното си в сълзи дете и хукна с факлата в ръка.

Хайзар и Менелик се настаниха в каменното помещение. Изминали бяха едва няколко минути от момента, в който шумът ги бе изненадал в молитвената зала. Решенията на Македа бяха последвали едно след друго с изненадваща бързина и прецизност. Неведнъж хладнокръвието и решителността й я бяха спасявали от смърт. Дали и този път щеше да се спаси от опасността?

Хайзар се помоли горещо. Изплашеното дете се гушеше в ръцете му. Молитвата се издигна нагоре към Йехова, господаря на всичко, което става на земята и на небето.