Якуб Адол Мар
Савската царица (64)

Гласът на кръвта

И като вдигна очи, стори му се, че нова звезда изгрява на небосклона.

Соломон чувстваше, че дните тежаха на раменете му като години. Неутешим беше от заминаването на Македа. Мислите му живееха постоянно с нея и със сина им и в душата му тяхното отсъствие им придаваше странен ореол. По цял ден старият цар се усамотяваше в светлия и спокоен павилион, където въображението му сътворяваше толкова мелодични песни за жената на сърцето му.

Дълги часове прекарваше Давидовият син като вкаменен пред статуите на Македа, изпълнени по негова поръчка от най-добрия скулптор в царството. Усмивката й като слънчев ден, чистият й поглед, озареното й лице бяха навсякъде, запечатани в пози, които Соломон помнеше като най-типични за неговата любов. Веднъж творецът я бе представил на приема в Иерусалим, с бляскавия й тоалет, създаден от паунови пера. Другаде беше, както му се бе появила в една оргийна нощ, разголена и ядосана от страстното нетърпение на царя. На трето място можеше да се види как се хвърля на врата на бъдещия си съпруг, след открадването на водата от извора. Имаше я и от сватбения ден, и в Палмира, и при мъчителното й заминаване за Сава…

Статуите в естествена величина бяха облечени с истинските дрехи на Перлата, за да бъде илюзията пълна. Пред тази колекция от образи, превърнала работния му павилион в храм на спомените, царят свиреше на лютня и по цял ден пееше за нея. Не след дълго сред равините и левитите хитрият Цадор пръсна слух, че царят обожавал идоли. Покатерени на покрива на павилиона на небесните звуци, свещениците сами видяха Еклисиаста в поза на обожание пред жени от восък. Но Цадор не бе казал на свещениците, че царят е останал верен на съпругата си. Затова враговете на Миролюбивия твърдяха, че Служителят на Ковчега на Завета е станал езичник.

Цадор беше приемникът на главния равин, Бен Елеазар, който загина случайно. След смъртта на първия си жертвоприносител и верен приятел Натан и на главния шамбелан Соломон се чувстваше все по-самотен. Цадор по начало не бе сред явните врагове на Еклисиаста, но му завиждаше и твърдеше, че иудейският цар трябва да отстъпи на главния си равин църковната власт, която държеше неправомерно. Изпълнен с аргументите на враговете на Савската царица, Цадор упорито и с постоянни намеци поддържаше съмнения за нейната вярност в сърцето на Соломон, съмнения ужасни, завладяващи, подхлъзващи и коварни, срещу които монархът се бореше с всичките си старчески сили, с треперещия си от гняв глас, с чувство за обида и отмъстителност.

Ето защо, когато пред вратите на Иерусалим тръбите оповестиха неочакваното пристигане на ескорта на принц Менелик, Цадор хукна при царя, който вече бе предупреден от своите офицери.

— Чу ли, главни равине? Савската царица ни изпраща в този благословен ден царския син.

— Извини твоя слуга за дръзкия въпрос, велики царю: за чий син говориш?

Целият почервенял от гняв царят се изправи на златния си престол и извика:

— Стига с тези подли намеци! Идва Менелик, синът на Соломон. Всички чела да се сведат надолу в израз на най-дълбока почит! Проверките на висшите сановници в моя двор доказаха, че Савската Перла е чиста. Царят е готов да приеме и ново предизвикателство. Ако свещениците и дворяните все още се съмняват, Соломон е съгласен детето да бъде подложено на страшното изпитание, наречено гласът на кръвта.

Гордостта и мъката караха владетеля да се задъхва.

— Ще приема сина си в моя дворец преди залез-слънце. Нека го предупредят и да приготвят в негова чест палата на царицата, където ще живее той.

Царските офицери излязоха бързо да изпълнят заповедите му.

— А ти, свещенико — добави Соломон към Цадор, — да събереш незабавно равините в тази зала, заповядвам! Главният шамбелан да свика царските сановници. Аз ще се скрия сред всички тях, облечен просто като равин. Принц Менелик ще бъде въведен сред нас и ще трябва да познае баща си сред множеството непознати лица. Трябва да проговори гласът на кръвта. И истината ще блесне пред вас като бял ден.

Изрекъл това предизвикателство, старият цар отпрати Цадор и куртизаните, за да благодари на Иехова, че му връща сина, представяйки си с какво богатство щеше да обгради двора на младия принц. Много скоро щеше да го притисне към умореното си сърце. Соломон повери съдбата си в ръцете на Бога, който щеше да заведе детето при бащата. Гласът на кръвта щеше да проговори. А той щеше да съзерцава отдалеч толкова обичаното детско личице, съчетало чертите на любовниците от Палмира.

В ума му се завъртя клеветата на търговеца Авраам: „Детето не прилича на теб!“ Но нали го увериха, че търговецът бе видял само двойника на сина му? Дали и този път нямаше да има някаква грешка? Соломон още не знаеше нищо за бунта в Аксум, за смъртта на нещастното дете, определено от съдбата да служи за кървава сянка…

Царят все още тънеше в размислите си, когато главният шамбелан дойде да съобщи, че заповедите му са изпълнени. Свещениците и висшите сановници, свикани от главния равин, както и самият той, щяха да пристигнат в тронната зала, за да присъстват на тържественото представяне на престолонаследника.

В това време кортежът на Менелик, предвождан от Хайзар, вече влизаше в града и впечатляваше събралите се тълпи по улиците, които акламираха сина на онази царица, която някога ги бе очаровала. Военният ескорт щеше да спре пред вратите на двореца, а невинното дете и не подозираше, че щеше да бъде подложено на най-жестокото изпитание.

Соломон, тревожен и възбуден, бе сложил ръка на сърцето си. Вече няколко години той имаше болки от лявата страна, но отдаваше това на душевните си страдания. Побърза да стане от престола, да нахлузи обикновени дрехи на равин и снемайки всичките си накити, да се смеси с множеството свещеници.

Главният шамбелан невъзмутимо подреждаше церемонията като посочваше на всеки от дворяните мястото му на трибуните, разполагаше царската стража, вестителите и тръбачите. В двора се бе пръснала вече новината за жестокото изпитание, на което Соломон, от голяма гордост и увереност в бащинството си, искаше да подложи своя син. Това гордо предизвикателство на мъдрия цар, преминал живота си най-благородно, се коментираше както от сподвижниците, така и от противниците му.

Смесил се със свещениците, той можеше да бъде открит само по светлия му поглед, по нечовешкото усилие, което държеше тялото му изправено и по треперенето на ръцете. Музиката гръмна и на Соломон му се стори, че сърцето му се топеше. Вратите се отвориха, детето се появи. Беше облечено по волята на майката с бяла туника, която се вееше на раменете му. На гордо изправената му главичка се виждаше диадемата с двойния символ. След него, по волята на бащата, тежките врати се затвориха и тромпетите млъкнаха. Настъпи тежко мълчание. Леки сенки смекчаваха светлините на деня, а слънцето заливаше с кръв планините на Палестина в един апотеоз от розово и виолетово. Във високата тронна зала златото и стоманата почервеняваха от отражението на кървавото небе. И докато слънцето умираше, цялата зала червенееше все повече. Соломон виждаше щастливо знамение в това, че самото небесно тяло потапяше сцената в царски пурпур.

Детето не бе забравило уроците на майка си и на Хайзар. Приготвило се бе да се поклони пред блестящия, огромен трон, който му бяха описвали хиляди пъти, но откри, че тронът е празен. То се спря, объркано. Погледът му обходи присъстващите, погледите на които се бяха съсредоточили върху крехката му личност. Детето трепна и изведнъж се уплаши. Тогава главният шамбелан го взе за ръка и според протокола го представи със славните титли на баща му и на майка му. След това го заведе в средата на залата и му каза:

— Принц Менелик, ти трябва да познаеш баща си, цар Соломон, сред всички тези благородници.

Момчето се успокои. От него се искаше да познае баща си сред тези великолепни благородници? То помисли, че става дума за някаква игра и първо се усмихна мило и поздрави присъстващите, както го бяха учили в Сава. Шепот премина през залата. На всички им бе жал и се питаха дали Соломон, верен докрай на жестокото изпитание, щеше да се отрече от сина си, ако той не го познаеше. И все пак и най-злостните врагове на бащата и на майката не можеха да не признаят, че Менелик е от тяхната раса. Руменината му, формата на семитското му лице, косите му, жестовете и стойката му показваха несъмнено, че е син израилев: гънката между очите и високото чело не оставяха място за съмнение.

Що се отнася до Соломон, той едва сдържаше безпокойството и гордостта си едновременно. Застанал на първия ред на равините, той разраняваше с нокти ръцете си, за да укроти чувствата си, които го караха да се втурне към момчето. Щеше да го грабне. Да го вдигне на ръце. Напук на цялото това блато от лакеи, които се давеха от омраза. Да задуши с огън и жупел метежите, които слабостта му улесняваше.

Но на карта беше поставен животът на Менелик, престижът му, бъдещето му. Детето се бе насочило към най-пъстро облечените благородници, там, където мислеше най-първо да открие баща си, сред най-красивите и най-величествените, тези с най-много злато и блестящи скъпоценности. Но пред всеки един от тях то поклащаше глава. Менелик търсеше светлинка по светлинка, сянка по сянка, както толкова пъти в златното огледало, бащиното си лице сред гората от безбройни лица, от които му се завиваше свят. Трагичният характер на действието държеше всички в болезнено напрежение. Ни един не оставаше невъзмутим пред мъчението на един баща, измъчван от колебанието на седемгодишното дете, от което искаха да прояви изумително прозрение. Дори закоравелите от живота мъже чувстваха как сърцата им замират.

Погледите им сковаваха уплашеното дете, което ги разглеждаше един по един, усмихвайки им се. И неочаквано, като по тайнствена заповед, в обширната, в резониращата като морска раковина зала се надигна шепот. Молитва към Всемогъщия да просветли детето. Молитва, която не нарушаваше тишината, а се шептеше полугласно и затова звучеше още по-силно, по-тържествено.

Менелик се стресна. Разочарованието при всяко ново лице го обърка. Почти разплакан, като че ли щеше да престане да търси баща си. Моментът бе толкова сюблимен, че затрудняваше и парализираше. Тогава главният шамбелан се приближи до него и му повтори:

— Принц Менелик, баща ви, е тук. Търсете го. Ще бъдете възнаграден.

* * *

При тези думи, произнесени кротко, детето е придобило отново смелост. Изправя гръб, престава да разглежда благородниците, преминава през военните и отива към равините, водено от изненадваща способност да предугажда. Спира внимателно погледа си върху главния равин, който действително прилича на Соломон. Момчето се поколебава за момент, приближава се, разтваря ръце, после ги отпуска и продължава по-нататък.

„Не, не още, този човек с тъжен и леден поглед не е моят баща. Друга светлина на доброта трябва да свети в погледа на Соломон!“ С тези мисли престолонаследникът се приближава до по-обикновените равини, с по-безцветни дрехи, сред които се е скрил Соломон. Мигът е върховен, молитвата е спряла. Протегнали вратове, всички наблюдават угриженото дете, а то разглежда със сериозно изражение лицата, които се запечатват в тревожната му памет. Изведнъж остър, болезнен вик се изтръгва от затаените му гърдички.

— Татко, татко! Защити ме, страх ме е!

Малкото същество ридае вече притиснато до сърцето на Соломон. Да, познало е бащиното лице, то е като неговото. Чертите им са еднакви. Оплетената брада е такава, каквато майка му често му я е описвала, когато му е говорила за баща му. Очите са точно същите, озарени от светлина и плам. Същите са гънките на устата, формата на носа и извитостта на брадичката. И най-вече гордото благородство, което лъха от цялата личност на Еклисиаста и от което въпреки скромните свещенически дрехи той изглежда по едър от всички. Присъстващите виждат нещо, което отдавна не са наблюдавали: старият им и грохнал цар, придобил от радост необичайна сила, грабва детето, втурва се към престола, изправен като на младини, и хвърля към присъстващите мълниеносни погледи, от които и най-дръзките потреперват с угризението, че са измъчили така този добър човек.

— Гласът на кръвта проговори! — извиква царят задъхан. Бог е велик. Слава на Йехова!

— Слава на Йехова! — мълви множеството на колене.

Ехото се плъзва под сводовете на залата, отблъсква се в пиластрите и повтаря глухо думите на благодарност и вяра: Слава на Йехова!

— Господа — продължава царят вече със златната си пелерина, която офицерите са му наметнали услужливо на раменете, — господа, с Божията милост царят ви представя Менелик, бъдещия цар на Симиена и Сава, владетел на две земи и на морето, цар на пръснатите племена на израилския народ.

Главният шамбелан повтаря думите му, тромпетите засвирват, за да подчертаят тържествения момент. Започва представянето на придворните пред бъдещия цар на едно от най-великите царства на света. Премъдрият се обръща към Цадор:

— Соломон се нуждае от самота, за да се порадва на любовта на сина си като обикновен смъртен. Соломон ти връща свободата и ти прощава несправедливостта. Върви си в мир и мисли за сина, който можеше да имаш и който Йехова ти отказа, като наказание за желанието ти. Върви си в мир. Царят умее да забравя, но ти не забравяй никога, че ако това невинно дете беше лишено от бащински грижи, на твоите стари рамене щеше да лежи тежестта на най-страшното престъпление. Върви си в мир и повече не греши!

Цадор целува токата на царския пояс и се оттегля заднешком. Той издига горделивите си ръце за отчаяна благословия към нежно прегърналите се баща и син.

Соломон остава сам в голямата тронна зала, където преди осем години пред него се бе появила Македа. Той взема детето в обятията си и се запътва към вратата. Чувства нужда от спокойствие. Бързо отнася сина, както един див звяр носи малкото си, сякаш се бои от лошите, които ще дойдат да му отнемат най-ценното благо, което небето и земята са му дали. А Менелик е притворил очи, завладян от тази нежност, оставил се да бъде полюлян на бащините гърди. Соломон не желае да приеме ковчежника Хайзар. Отложил е за следващия ден всички аудиенции, за да се затвори за малко в павилиона на небесните звуци. Там сяда, съзерцава сина си, отрупва с целувки скъпото му личице и обсипва с въпроси изтощеното от умора и вълнения дете. Въпреки това Менелик отговаря ясно и умно, с прозорливост и мъдрост, които очароват стария цар. Скоро умората го надвива, и то заспива дълбоко на един диван. Баща му разтваря дрехата му и тогава вижда на гърдичките му един плик, закачен със синя панделка на врата му. Взема го и разбира, че Македа му е писала, но детето разсеяно или объркано, не му е предало посланието. Прочита го:

„Кубур абат Менелик“^[1]. Македа те изненадва, като ти изпраща сега любимия син. Хайзар, Бог да го благослови, е верен служител на принц Менелик. Той ще ти разкаже защо ускорих така решението си и защо съм останала в държавите си, а съм поверила на него Менелик. Тъгата ми е огромна като небето. Двойно по далеч съм от теб, защото синът ни вече не е до сърцето ми, а когато прегръщах него, сякаш прегръщах тебе. Мисли за мен, Соломон, и поддържай у детето любовта и уважението към майка му. Дългото пътуване, което предприемам, ще се скъси, надявам се, от нетърпението ми да бъда при вас. В очакване, аз мисля за бъдещето на принц Менелик. Затова съм решила да променя най-после името на царството си и искам твоето мнение, мъдри царю, за моето намерение (Според легендата Соломон не се е съгласил Савската царица да нарече империята си „Израилска“, въпреки нейното желание, защото Еклисиастът е смятал, че царува над най-многобройните еврейски племена.). Обединените държави Симиена и Сава ще се наричат, реших, Империя, обитавана от различни раси, или „Абех“ (Думата Абех е дала начало на френските думи „Абисиния“ и „абисинец“.). И тъй като град Аксум се прояви като недостоен да бъде столица на една такава голяма империя, тази привилегия получава град Сава. В Сава ще бъде провъзгласен Менелик за император след смъртта на майка си. Той ще царува над петима крале и седем вицекрале. По този начин ще реформирам държавите си, като създам конфедерация на провинции, управлявани от верни принцове, издигнати в званието крал, негус или рас в зависимост от важността и заслугите на страните, които ще управляват. Да благослови Йехова мирните ми намерения! Повече няма да завладявам. Искам щастие за народа и за близките си. „Сложи скъпата си за мен ръка на сърцето на нашето дете и усети в чистите му гърди ритъма на моето сърце, което тупти само за вас.“

* * *

Соломон плака дълго от умиление и отново идеализира царицата. Някога дива, неукротима и горделива, тя бе станала любима миролюбива и добра майка. Помисли си, че словата му не са били напразни. С това успокоение царят събуди детето. Облече го и го заведе на терасата, от която някога бе наблюдавал как Савската звезда вестителка изгрява в нощта. Нощта се бе спуснала напълно над палестинските планини, но Иерусалим кънтеше от веселие, защото празнуваше пристигането на принц Менелик и неговия савски ескорт. Над светналия град се носеха музика и глъч на щастливата тълпа. Соломон съзерцаваше града и най-голямото си дело, Храма, издигнал гордо към Бога седемте етажа на своята кула, по-висока от най-високите планини. Съзерцаваше и сина си.

Храмът бе началото на неговото дело, посветено на Бога, на красотата навсякъде, и на неуловимата, но съществуваща истина. Детето бе живият венец на тази амбиция. Какво щеше да е бъдещето на този млад живот, двойно белязан от небесния печат?

Соломон взе сина си, поднесе го с протегнати ръце към Храма и гласно и тържествено във величествената нощна тишина обеща пред Бога да посвети детето на идеала на своя живот. Повдигна поглед и му се стори, че вижда нова звезда да изгрява на моравия кадифен небосклон.

О, Йехова! Твоята неумолима воля наказа, унищожи, пръсна Нещастните Авраамови деца.

Но ето ги Съюзени Звездата и Перлата: Македа, Савската царица и Соломон, царят иудейски. Слава на Йехова! Така се събра еврейският род Осанна! Роди се нашият Менелик! По твоята милостива воля О, Йехова!