Якуб Адол Мар
Савската царица (17)

Подвизите на Асадарон

Асадарон се обърна към Македа, сякаш за да й посвети вълнението, спомена и храбростта си…

Принц Асадарон разказваше на свой ред за страшните си подвизи. Всеки гост искаше царицата да запази траен спомен за него и й разкриваше някоя случка от живота си.

Царете разказваха за победите си, принцовете — как били на лов за страшни зверове в недостъпните им леговища в дълбоки гори или по върховете на далечни планини, а военочелниците рисуваха битки и храброст, които будеха възхищение.

Царицата слушаше с детско любопитство, възкликваше от удоволствие или от уплаха, пляскаше с ръце и бе така пленителна, че цялата редица монарси и герои бе готова, само при едно нейно мигване да сложи в краката й всичките си победи и цялата си слава.

До този момент само Асадарон мълчеше, безразличен към всички тези епопеи. Може би мечтаеше за още по-бляскава победа?

В това време около царския подиум пиршеството бе възобновено. След като предния ден народът бе нахранен до насита, сега предстоеше да бъдат задоволени свещеници, сановници и армия. Отново организираха угощение за десет хиляди души и на него отново, с грация и усмивка, присъстваше Македа. Макар рангът на поканените да им налагаше по-голяма въздържаност те бяха шумни и бързо се напиваха, тъй като робите постоянно им доливаха чашите.

В безкрайния шум Македа трудно чуваше думите на Асадарон, който най-после, изправен разказа, подкрепяйки се с жестове за най-големия си подвиг.

— Срещал съм много животни от всякакъв вид. Чичо ми, Салманасар искаше да притежава двойка от всички най-странни видове. Той имаше значителна сбирка и отвсякъде се стичаха царе и князе да й се възхищават. Веднъж един мореплавател каза на моя владетел, че в далечните северни страни, където има вечна мъгла, водата е твърда и ледена, дъждът — бял, студен и на парцали, имало огромни лъвове, лапите на които завършвали с копита, а гривите им били черни и гъсти.

„Владетелят пожела да посвети такива животни на Ваал и да ги отглежда в храма на бога на върховните сили“. Тогава, моят баща предложи на брат си, императора, да поведе експедиция в тези убийствени страни. Аз горещо го помолих да ме вземе със себе си и той отстъпи, доволен да постави на изпитание смелостта ми. И така заминахме за Финикия с петдесет изпитани воини. В Тир цар Хирам, макар и изплашен от дръзкия ни проект, ни зае срещу много злато пет големи кораба с платна от собствената си прочута флота. Сформирахме екипажите с най-добрите моряци и натоварихме припаси за шест месеца.

Плавахме спокойно край бреговете на Египет, преминахме през Железни врата, тоест покрай гигантски скали. Нашите кораби следваха брега в посока запад, а после нагоре, на север. Пътуването беше ужасно сред жестокото, постоянно бурно море. Студът сковаваше всичко, а лъчите на слънцето изчезваха в гъстата мъгла, която е характерна за северните страни. След три месеца омразно плаване стигнахме до едно речно устие. На брега научихме от събраните в бедни селца моряци, че голямата им река се нарича Селде. Там открихме установили се за търговия група финикийци.

Те ни приеха с удоволствие и ние пуснахме котва при тях. После изградихме укрепление, за да се предпазваме от евентуални нападения на диваци, живеещи в тези пусти места. И след като си осигурихме тила, поехме нагоре по Селде…

Бреговете на реката бяха гористи и леденостудени. Дърветата — високи като храмове, а студът бе превърнал листата им в дълги бодли. Опитахме се да се сприятелим с тамошните племена, които не знаеха нищо за нашите умения и нашия разкош.

— Как изглеждат тези диваци? — попита Македа.

— Лицето и ръцете им са побелели от студ, косите им са като светло злато, а очите — сини като водата. Оскъдните им и зле скроени дрехи са от животински кожи. Колкото и да не разбираха, ние успяхме да им обясним, че по-нагоре в земите им има лъвове с копита. След това вървяхме в течение на три непосилни дни, тъй като заповедите на Салманасар бяха божи заповеди, и открихме сиво-бели зверове, големи колкото лъвове. Главата им прилича на кучешка. Тези космати същества се движат клатейки се смешно, а уплашат ли се, бързо се покатерват по дърветата като маймуни. Един от нашите войни, приближил се непредпазливо до едно от тези животни, бе смазан само с един удар на лапата… Ние естествено решихме да заловим при удобен случай няколко от тези странни създания.

Като продължихме по брега на Селде, срещнахме гигантски газели и антилопи, грамадни като най-едрите коне, на главите с рога, извити на всички страни, като клони на мимоза. Баща ми пожела да нападна някое от тези животни и аз го направих с радост. Развързах лъка си на разстояние петдесет лакти от животното, но за моя изненада, стрелата ми се заплете в сложно сплетените му рога. Тогава заповядах на хората си да пуснат дружно смъртоносните стрели. С последни сили гигантската антилопа, набучена с всичките стрели ме наръга като бик…

Колкото и увлечена от разказа да бе Македа, тя заповяда да дадат питие на разказвача, разгорещил се от спомена. Асадарон опразни на един дъх чашата и продължи разказа си:

— Баща ми нямаше търпение сам да убие първия срещнат бивол-лъв. Влязохме още по-навътре в горите, за да открием някое от тези чудовища, които диваците наричат ур. Знаейки, че се приближаваме до скривалището му, построихме бойна наблюдателна кула. Робите едва я извлякоха в непроходимата гъста гора с дълбоки оврази и стръмни склонове, които трябваше да заобикаляме.

С двама измежду най-добрите ни войни баща ми и аз се затворихме в кулата, а останалите ловци скрихме в бойно каре, легнали на земята и покрити с щитове. След това диваците, които ни бяха водачи, подгониха към нас раздразненото, с пяна на уста, чудовище.

При тези думи разказвачът се втренчи в развълнуваното лице на царицата и продължи със загадъчна усмивка:

— Моментът беше патетичен. Пред нас дърветата се огъваха и падаха. Страхотен галоп разтърсваше земята. Някои от нашите бягаха с вой. Звярът налетя напред с твърдата си глава върху скривалището ни. От удара кулата се разтърси и едва не се събори. Баща ми неустрашимо пусна първата си стрела. Тя се хлъзва по гигантската глава както хвърленото камъче подскача по водата. Последва заповед и всички стреляхме. Облак от стрели. Дивият звяр се сви на две, преди да се разяри. Баща ми, решен да победи, призова Ваал да му даде сила. Прицели се и хвърли копие. То се заби в хълбока на звяра, който се блъсна във вашата кула, а тя иззвънтя под ударите му като камбана. После той хукна към храсталаците, където го подгонихме с дъжд от остри стрели. Вече се стъмваше, но ние не се отказвахме от борбата. Накрая жертвата ни бе изтощена, кръвта й се лееше, и тя се сгромоляса като убито куче.

На това място от разказа, облян в пот, Асадарон отново се обърна към Македа, като че ли очакваше тя да го поощри.

— Гош! Гош! — извика тя. — Продължавай, достойний Асадароне. Така пред нас ще оживее адът на тази страна, където си бил толкова храбър!

— Продължихме пътя си и прекосихме блатисти места — поде отново вавилонският княз. — Местните жители ни качиха на коне с много големи копита, с козина, рошава като на диво животно и с бавна, спокойна походка.

Видяхме диваци, обитаващи колиби, забучени на колове сред езерата. Жените им бяха високи и дебели, с прави бели коси като жирафски опашки, а очите им — воднисти. И те се увиваха с кожи и водеха животински живот, като не знаеха ни песни, ни танци, нито някое изкуство. Мъжете ловяха риба, пиеха едно кисело кафеникаво питие, от което разумът се замъглява и се полудява. Движейки се така по тези ужасни земи, чийто климат трябва да е божие наказание, успяхме да заловим два ура, пет катерещи се кучета и множество гигантски газели. Тогава баща ми сметна мисията ни за изпълнена и тръгнахме да се връщаме в лагера, без да подозираме какво ни чака. Попаднахме в засада. Бих се с всички сили срещу многобройните диваци, но не можах да спася баща си от един удар с каменна секира. Той падна, а в това време един дяволски човек, бял като мляко, се хвърли върху мен, сграбчи крака ми и го захапа бясно. Щеше да ме нарани лошо, ако не му бях отсякъл ръката с вярната си сабя.

След това един финикиец, който говореше гърления варварски език на тези хора, успя да спазари мира срещу двадесет асирийски копия и двадесет щита, плюс палатките и завивките. Точно това целяха тези диваци.

— Какво изключително приключение, — възкликна Македа — Не спирай дотук, смели княже, не спестявай подробностите по завръщането ви!

— Качихме се на корабите, после спряхме на „острова със зелените ливади“, на два дни път на запад от страната на горите и блатата. Там напразно търсихме еднорогия кон, за който ни бяха говорили финикийците. Срещнахме само пирати, които ограбват мореплавателите, които са толкова заблудени, че навлизат в техните води. Само нашата могъща флота и умелите ни екипажи ги респектираха и уплашиха. Накрая се прибрахме, поне част от нас, живи и здрави във Вавилон. Императорът така се зарадва на уловените бикове-лъвове, че нареди на най-добрите скулптори да издялат образите им в големи каменни блокове. Така се получиха любимите му емблеми, символизиращи най-опасните завоевания в далечни страни. И до днес на тях се дивят нашите деца и внуци.

А пък аз, милостива царице, за благодарност бях назначен за губернатор на империята и получих провинция, съседна на твоята страна. И ако не се страхувах да намеря смъртта си в боя в тази ужасна страна, която обходих, то запазих завинаги страха от смъртоносния й климат. Споменах, че студът там бе много голям. От него водата става твърда като скала и може да се върви без притеснение по езерата и реките. Тялото трепереше въпреки огъня, до който се опитвахме да се стоплим, и никоя кожена дреха не можеше да ни предпази от него. Впрочем петима измежду най-смелите ни воини умряха от лоша кашлица…

— Донесе ли този камък от вода, за който говориш? — запита Македа.

— О, Перло, не, защото той се превръща отново във вода веднага щом го вземеш в ръка.

Тогава един надут факир, раздразнен от успеха на Асадарон, се обади и жлъчно подметна, че все пак е трябвало да се опита да донесе някой от тези камъни:

— Защото те явно са онези подмладяващи камъни, за които говорят нашите символи.

— Грешка — обори го Асадарон. — Тези камъни са непреносими. Ако не беше така, аз пръв щях да се върна в тези земи, където ги има, за да даря с тях вашата царица.

Факирът млъкна неодобрително, а асириецът добави:

— Наистина не можах да донеса такива камъни от вода, но затова пък можах да се снабдя с перли от северните страни. Те не се откриват като у нас в морските миди, а в пясъка на планините покрай сивия океан. Ето няколко. Цветът им е светлозлатен, като косите на диваците, които ги наричат кехлибар.

Посланикът на Вавилон подаде на царицата драгоценна огърлица от големи прозрачно златисти капки. Тя я разгледа с видимо любопитство, сякаш хипнотизирана от тази скъпоценност и от желанието да я притежава. После я върна с кадифен поглед, който принцът изтълкува погрешно. Всички присъстващи, предчувствайки, че ще последва размяна на думи, се вгледаха в участниците в странния дуел.

Асириецът постави обратно огърлицата на врата си и изрече към Македа нарочно двусмислени слова, чийто тънък смисъл изобщо не убегна на онази, която се бе заклела да остане девица.

— Ти искаш тези перли от мен, царице? Вчера аз те засипах с даровете на императора и с моите, като се оплаквах, че не са достойни за твоята красота. Аз бих искал вълнуващото ти тяло да блести с всички скъпоценности на света, бих се изложил на всички опасности, за да ги завоювам за теб чак в тайнствените и опасни морета, които обграждат света. Но чуй: жълтите перли на мъгливите северни страни ми бяха подарени от техен вълшебник през една черна нощ. Те носят щастие, но трябва да се подаряват само в средата на нощта, иначе техният блясък, блясъкът на този, който ги носи, може завинаги да угасне…

Притегляйки всяка дума Македа отговори с шеговития тон на капризно дете:

— Така ли принце? Ти си разбрал, че аз желая перлите като спомен от теб и твоите победи? Но ако в тях има магия, аз не бих могла да те лиша от тяхната закрила…

Разтревожен от насоката, която взе разговорът, първосвещеникът реши, че е добре да се намеси.

— Внимавайте, Пречиста Перло. Недейте среща нощно време принцове, които виждат във вас преди всичко жената, а не царицата!

Принцът бе благороден и не можеше да възроптае срещу религиозната власт на държава, на която бе гост. Той се поклони дълбоко и си седна на мястото със стиснати пестници. Но не се ли развълнува Македа? Наистина бе красив и безстрашен този горд асириец, чийто подвизи бяха впечатлили не една царица, трима монарси, двадесет принцове и най-безстрашни воини.

Царицата на Симиена се прибра в палата си, смазана от умора и крайно изнервена от жестоката битка, която трябваше да води срещу любовта, която се зараждаше в нея като опасно цвете. Реши да проводи пратеник при Асадарон. Дръзкият посланик бе смаян, когато научи от пратеника, че ще го очакват в три часа през нощта в царските покои. Дали Македа не се опълчваше срещу волята на първосвещеника, верния пазител на нейната клетва? Дали любовта не бе по-силна от всички принципи и обещания?

Асадарон се замисли за поразяващата буря, която се надигаше в него и го караше да срази всичко, за да притежава желаната вещ — бурята, която изгаряше сетивата му и скоро щеше да превърне спокойно течащата кръв в огнен поток.