Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (87)

Кайро

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии през Асуан за Луксор.

Беше шест вечерта и Халифа най-после беше на път за дома. Щеше да хване по-ранен полет, но когато се обади на Зейнаб, тя настоя, че след като така и така е в Кайро, може да намери време да види някои от приятелите им. Затова беше закусил в „Гропи“ на „Мидан Талаат“ със старите им приятели Тауфик и Наруал, след което беше прекарал деня в Музея на антиките със скъпия си наставник, стария професор Ал Хабиби — завърнал се съвсем наскоро от лекциите си в Европа — и завърши пак в „Гропи“ с приятеля си от детство Дебелия Абдул Уасами, който, верен на прякора си, беше изял шест еклера, три парчета басбуса и огромен резен напоен с мед катиф („Ще приключа дотук — беше заявил скромно. — Канени сме на вечеря и не искам да си развалям апетита.“)

Сега обаче си отиваше у дома.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии.

От другата страна на бариерите последните няколко пътници излизаха през стъклената врата и се качваха на автобуса, който щеше да ги откара до самолета. Обърна се и огледа залата за заминаващи за Бен Рои, който си беше купил билет за полета от осем вечерта от международния терминал и беше казал, че ще дойде тук, за да се сбогуват. Беше тъпкано с туристи, включително голяма група англичанки, всичките неясно защо с еднакви сомбрера на главите. Никаква следа от израелеца. Изчака още минута, но след като обявиха полета му за пореден път, закрачи към гишетата за проверка.

— Халифа!

Израелецът си пробиваше път през стадото англичанки, понесъл две огромни найлонови торби. Египтянинът отиде да го посрещне.

— Вече реших, че няма да дойдеш.

— Едвам открих шибания терминал.

Бен Рои остави торбите на земята, прокара ръка през обляното си в пот чело, извади сребристата си манерка, разви капачката и отпи щедра глътка. Когато я свали от устните си, забеляза леко укоризнения поглед на Халифа.

— Гледай си работата — изръмжа. — Вътре има от оня хибискусен бълвоч. Как му викахте?

— Каркаде ли?

— Същото. Много освежаващо. Реших, че е време, нали разбираш… да промия малко системата.

Въпреки че фразата не му бе позната, Халифа схвана смисъла и се усмихна. Настъпи моментът на раздялата, но нито единият, нито другият се сещаха какво да кажат. Халифа сведе поглед към торбите и чак сега забеляза съдържанието им.

— Книжки за оцветяване? — учуди се.

— Какво? А, да. Помотах се малко из града и ги видях на намалена цена. За онази учителка, дето се запознах с нея, преподава в училище, в което палестинчета и израелчета учат заедно, а нямат пари… — Израелецът изведнъж млъкна сконфузено. — Както и да е, реших, че ще са й от полза — измърмори.

Халифа кимна.

— Сигурно е красива, тази учителка.

— Красива е. Има ей толкова дълга коса… — Бен Рои отново млъкна и се намръщи, сякаш го бяха подвели да каже нещо, което не искаше. — Да ти го начукам, Халифа.

В тона му нямаше злоба, а мръщенето беше подправено с искрица веселост. Високоговорителите гръмнаха отново.

— Последно повикване за полет 431 на Египетските авиолинии. Моля всички нерегистрирали се пътници да се явят незабавно на изхода.

— Това е за мен.

Замълчаха, и двамата все още търсещи правилните думи, пристъпващи нервно от крак на крак. Тогава Бен Рои протегна ръка.

— Ма-салаам, сахиб. Довиждане приятелю.

Халифа се разсмя.

— Май ми беше споменал, че не знаеш и дума арабски.

— Попитах един човек в посолството. — Бен Рои сви рамене. — Реших, нали разбираш, че ще е любезно и така нататък.

Халифа кимна, също протегна ръка и хвана тази на израелеца.

— Шалом, хавер. Довиждане приятелю.

Беше ред на Бен Рои да се разсмее.

— Май и ти беше казал, че не знаеш и дума на иврит.

— Погледнах в речника. Реших, че ще е… любезно и така нататък.

Двамата задържаха ръцете си, без да свалят поглед един от друг, след което се пуснаха, повториха думите за сбогуване, обърнаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Халифа тъкмо минаваше през бариерата, когато чу виковете зад себе си.

— Чакай! Чакай!

Върна се няколко крачки.

— Някой ден ще си забравя някъде и тиквата — измърмори Бен Рои, ровейки в една от чантите. Извади малък пакет и го подаде на Халифа. — За жена ти и децата. Халва. Националният ни сладкиш. Взех го от посолството.

Египтянинът понечи да откаже, но Бен Рои махна с ръка, бръкна в джоба си и извади друго пакетче, много по-малко, с размерите на кибритена кутия, увито в кафява хартия.

— А това е за теб. Една дреболия.

Халифа отново отказа и отново израелецът не му обърна внимание. Просто го пъхна в джоба на сакото на египтянина. Погледнаха се, напрегнати, сякаш и двамата искаха да направят нещо, но изобщо не бяха сигурни дали е уместно. След това едновременно махнаха с ръце, пристъпиха и се прегърнаха. Бен Рои обхвана по-дребния мъж като мечка.

— Пак ще се видим, нахален мюсюлмански путьо такъв.

Халифа се усмихна, притиснал лице до масивния гръден кош на израелеца.

— Точно така, арогантно еврейско копеле такова.

Останаха така още секунда, след което се разделиха и поеха по пътя си. И двамата не се обърнаха повече.

По-късно, когато самолетът излетя и го понесе на юг обратно към дома и семейството му, единственото място, където искаше да бъде, Халифа бръкна в джоба си и извади пакетчето, което му беше дал Бен Рои. Огледа го, зачуди се какво ли има в него и внимателно разви хартията. Беше малка пластмасова кутийка. Вътре в легло от плюш лежеше сребърната менора, която Бен Рои носеше на врата си. Халифа я взе в дланта си, усмихна се, стисна я в шепа, подпря глава на илюминатора и се загледа в тънката панделка на Нил отдолу, миниатюрна синя вена, която в добри и лоши времена носеше живот и надежда на иначе мъртвата пустиня.