Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (45)

Йерусалим

В кабинета си Бен Рои отпи от манерката и се вгледа в трите четвърти страница доклад на екрана на компютъра пред себе си. Беше си казал, че е направил всичко, което е могло да се очаква от него. Беше разпитал възрастната жена на улица „Ор Ха Чаим“; беше се обадил в „Кфар Шаул“, за да пита за близнака на Хана Шлегел (очевидно все още жив, макар и в много „разстроено състояние“); дори се беше обадил в Яд Вашем, за да потвърди, че Шлегел действително е работила там (работила е на половин работен ден, в архива). Е, можеше да поеме и по други среди, не беше дал всичко от себе си. А и защо да го прави? „Малко информация за миналото й“, това беше поискал този Хедива. И той му я беше осигурил. Щеше да напише още няколко реда, да докара доклада до една страница и да си измие ръцете от цялата проклета история.

— Само че… само че…

Този шибан пожар в апартамента. Не му излизаше от ума. Последното, което госпожа Вайнберг беше казала — че всички вещи на Шлегел били унищожени от подпалвач. Просто не му излизаше от ума. Непрекъснато си мислеше защо — и то въпреки всички усилия да не си мисли защо — някакви арабски хлапетии ще рискуват да влязат в еврейския квартал и да се катерят по някакъв си улук, с единствената цел да залеят апартамента на една възрастна жена с бензин и да го запалят? Просто не намираше смисъл. Беше се занимавал и с араби крадци, и с араби вандали, но такава постъпка не попадаше нито в едната, нито в другата категория.

Спазмите в стомаха. Така ги наричаше неговият наставник, старият командир Леви. „Спазмите в стомаха, Ариех, са онова, което отличава добрия детектив от великия детектив. Добрият детектив вижда доказателствата и използва логиката си, за да разбере, че има нещо нередно. Но великият детектив усеща, че има нещо нередно, още преди да е видял доказателствата. Това е вътрешен инстинкт. Спазми в стомаха.“

Получаваше ги непрекъснато, тези спазми — неясно трепване ниско в стомаха, шесто чувство, че нещата не са наред, когато изглеждат наред. Беше ги получил при случая с измамата на Рехевод, когато всички му повтаряха, че преследва сенки, докато най-накрая онзи компютърен специалист не откри изтритите файлове и не ги възстанови, за да потвърди подозренията му. Беше ги получил и при убийството на заселника в Шапиро, когато всички улики сочеха към младия арабин, всичките, но той въпреки това беше убеден, че хлапакът е невинен и че истината е друга. Доста ругатни беше отнесъл тогава, но беше продължил да се рови и естествено накрая откриха сатъра в килера на равина и истината излезе на бял свят. „Гордея се с теб, Ариех — беше му казал командир Леви, докато му връчваше почетната грамота за изключителна полицейска работа. — Ти си велик детектив. И ще станеш още по-велик, стига винаги да се вслушваш в спазмите в стомаха.“

Но, разбира се, от една година насам беше спрял да се вслушва. Дори беше престанал да ги получава, ако не се броеше цялата история с Ал Мулатам. Изпълняваше процедурите, вършеше, каквото се изискваше от него, но огънят, страстта да стигне до дъното на нещата, желанието да бъде като Ал Пачино във филма — това беше повехнало и умряло. Вече просто не го беше грижа. Добро, зло, истина, лъжа, правда, неправда — нищо нямаше значение. Изобщо не му пукаше.

Досега. Защото сега получаваше най-силните спазми в целия си живот и те просто не искаха да отминат. Не ги искаше, яд го беше, че ги усеща, но те продължаваха да го изяждат отвътре. Хлапетии, умишлен пожар, убита Еврейският квартал. Не беше наред. Изобщо не беше наред.

— Майната ти, Хедива — измърмори. — Майната ти, майната ти.

Помота се още няколко минути с отчаяния копнеж просто да си измие ръцете и да не се забърква повече. Но накрая не се сдържа, вдигна телефона и започна да натиска цифрите на слушалката.

— Фелдман? — каза, когато му отговориха. — Трябва ми едно досие за умишлен палеж отпреди петнайсет години… Не е твоя работа. Просто ми кажи къде да го търся.

Издирването на досието му отне почти два часа, тъй като по някаква необяснима причина се беше озовало в архива в Мория, друг районен полицейски участък. Изпратиха му го по куриер с колело и сега седеше с крака на бюрото и го четеше, като от време на време отпиваше щедри глътки от манерката.

Онова, което моментално му направи впечатление и още повече задълбочи подозренията му, бяха датата и часът на пожара. Госпожа Вайнберг му беше казала, че е станал ден или два след смъртта на Хана Шлегел; според досието обаче беше станал още същия ден, само няколко часа по-късно, необичайно съвпадение, което и най-тъпият полицай трудно би приел за случайно.

За съжаление и за негов най-голям яд в досието нямаше нищо друго, което да обясни този тревожен синхрон. Имаше разпити на съседите на Шлегел, включително на госпожа Вайнберг; снимки на овъгления апартамент; заповеди за арест на трите арабски хлапета, заловени на местопрестъплението, две, от които бяха признали вината си и бяха получили по година и половина в поправителен дом, а третото и най-малкото, записано в доклада само като „Ани“, беше пуснато без обвинение заради възрастта си — тогава на седем години — и липсата на доказателства срещу него.

Защо бяха избрали да подпалят точно този апартамент, точно на тази дата и точно по това време и какво общо имаше погромът с убийството на Хана Шлегел, ако въобще имаше — на всички тези въпроси не откри отговор. „Направихме го като предизвикателство“ — бяха казали момчетата и удовлетворен, че е изтръгнал признание за вината, следователят явно изобщо не си беше дал труда да се задълбочи в историята.

Бен Рои прочете досието още веднъж, отметна глава и пресуши манерката. Изобщо не беше наред. Никак не беше наред и стомахът го стягаше както никога. Въпросът беше какво да направи? Пожарът беше горял преди десетилетие и половина, всички горещи следи бяха мъртви, извършителите най-вероятно се бяха преселили или си бяха променили имената, а най-вероятно и двете. Сигурно щеше да му отнеме месеци да разнищи случая. И за какво? Заради някакъв нахален парцалоглав антисемит.

— Зуби! — измърмори. — Ебал съм му майката. Какъв е смисълът? Майната им и на спазмите.

Затвори досието, и набра номера на архива в Мория с намерението да им каже, че е свършил с папката. Докато избираше, нещо привлече погледа му. Написан с избледнял молив ред на гърба на папката. Чак сега го забеляза. Взе досието и го приближи към очите си. Едва си личеше и се наложи да присвие очи, за да го прочете: „Ани — Хани ал Хаджар Хани Джамал. Роден 11.02.83. Лагер Ал Амари.“

Продължи да се взира в бележката с присвити очи, след което се наведе наляво — бавно, сякаш не му се щеше, — разрови купчината книжа и извади досието на палестинеца, когото беше преследвал след хайката за наркодилърите в стария град. Отвори я и се втренчи в заповедта за арест.

Име: Хани ал Хаджар Хани Джамал Възраст: 22

Дата на раждане: 11 февруари 1983

Адрес: Алея „Гина“, №14, лагер Ал Амари, Рамала.

— Шалом, архивът е.

Гласът в слушалката отекна в ухото му. Погледът му не спираше да прескача от избледнелия надпис към заповедта за арест и обратно.

— Архивът — повтори гласът.

— Да. Аз съм Бен Рои. От „Давид“.

— Здравейте. Приключихте ли с досието?

Бен Рои прехапа устни.

— Не — каза след известно колебание. — Май ще го задържа за по-дълго.