Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (74)

Йерусалим

Докато крачеха из двора на Центъра за душевно здраве „Кфар Шаул“, покрай красивите му тераси с цветя и колажа от спретнато разположени каменни сгради, Лейла се изкушавате да направи някаква забележка за историята на това място, да попита Бен Рои дали знае, че по-старите сгради някога са били част от палестинското село Деир Ясин, станало през 1948-а сцена на жестоко клане от страна на израелски партизански групировки: двайсет и четирима мъже, жени и деца застреляни най-хладнокръвно. Но само един поглед към спътника й — със зачервени и подпухнали от недоспиване очи и постоянно свита уста от стреса и неприязънта — беше достатъчен, за да й подскаже, че информацията й няма да бъде оценена. Затова не каза нищо, само мълчаливо продължи нагоре.

Съвместно израелско-палестинско разследване — това й беше предложил, когато неочаквано я беше извел от килията преди три дни. Двамата щели да работят в екип, за да открият Менората, заедно с още някой си Халифа, който вършел каквото трябва в Египет, всичко било одобрено на официално ниво, всичко било свръхсекретно, всичко за доброто на всички. Искала ли? Щяла ли да помогне?

Естествено, беше изненадана. Но и подозрителна, макар че именно тя първа беше подхвърлила идеята за съвместно разследване (като и за секунда не си беше представяла, че ще се стигне до това). От маниакалния блясък в очите му, от не съвсем успешния му опит да говори спокойно и разумно; от всичко останало си личеше, че в това предложение има нещо повече от изложените намерения, някакъв прикрит план. Но тя беше заложила прекалено много, за да се откаже, и се беше съгласила незабавно и без да задава никакви въпроси.

Също толкова смайващо беше настояването му тя да се премести в неговия апартамент в западен Йерусалим. Всичките й алармени системи бяха завили на пожар, казваха й, че въпросното развитие на нещата няма нищо общо с това да работят на едно място, без да възникват подозрения, както твърдеше той, а по-скоро с желанието му да не я изпуска от поглед и да я следи във всяка една секунда. Но тя пак беше запазила безпокойството за себе си и беше се съгласила, че, да, при тези обстоятелства идеята е доста добра. Прие, че ако иска да остане по следите на Менората, ще трябва да играе по неговите правила. А и при тези високи залози тя също не искаше да го изпуска от поглед. Затова Бен Рои беше подписал заповедта й за освобождаване, беше я закарал до апартамента й да си вземе лаптопа и някакви дрехи — тя моментално видя, че в нейно отсъствие домът й е бил претърсен до основи, — а след това в неговия апартамент в Ромема, чийто хол бе превърнат в импровизиран офис. И оттогава досега стояха все там — цели три дни, напрегнати, неприятни, клаустрофобични. Всяка сутрин ставаха и веднага се захващаха за работа — телефонираха, пишеха имейли, ровеха из мрежата, преследваха всяка следа, за която се сетеха, и така цял ден и до късно нощем, живееха на кафе и сандвичи, а що се отнася до Бен Рои — на щедри порции водка. В малките часове на нощта тя се свличаше на дивана за няколко часа неспокоен сън, а той изчезваше в спалнята си, въпреки че явно не спеше много, защото няколкото пъти, когато се събуждаше от кошмарите си през нощта, го чуваше да крачи нагоре-надолу, да говори с някого по мобилния си телефон, а веднъж дори го откри в коридора, вперил поглед в нея с мъртвешки бледо лице и треперещи устни. На няколко пъти в началото беше направила опит да разчупи леда, да поведе някакъв разговор, да го пита за миналото му, за снимката на младата жена на полицата му за книги, каквото и да е; но той само беше изръмжавал, че тя е тук, за да помогне да намерят Менората, а не да му пише шибаната биография. Затова се беше отказала и вече само телефонираше, пишеше имейли, разследваше, опитваше се да не изпуска нишките в цялата тази коварна задушаваща атмосфера на взаимна неприязън и подозрения.

Посещението на Хот в Дахау — от самото начало това беше главната линия на разследването им. Нямаше почти никакво съмнение, че в донесения от него сандък е била Менората. Но къде я беше отнесъл след това? Защо беше взел шестимата концлагеристи? На тези въпроси трябваше да се намери отговор. Но поне засега не успяваха да го сторят. Специалисти по Дахау, специалисти по Третия райх, специалисти по „Аненербе“, специалисти по проследяване на заграбени нацистки съкровища, даже специалисти по германската транспортна структура по времето на Втората световна война — бяха се свързали с кого ли не, бяха питали и настоявали, но безрезултатно. Повечето дори не бяха чували за Хот; тези, които бяха, нямаха съвършено никаква представа защо е посетил Дахау и къде е отишъл след това. Беше се обадила отново на Магнус Топинг — да, много щяло дай бъде приятно следващия път, когато дойде в Англия, пак да вечеря с него, — отново на Жан-Мишел Дюпон, на половин дузина приятели и познати на Дюпон, всичко това напразно. Никой не знаеше нищо. Никой не беше в състояние да им помогне.

През трите дълги и тежки дни на разследването на бял свят излязоха само две нови парчета информация: марката на камиона, с който е дошъл Хот — „Опел Блиц“, тритонен, стандартен германски военен транспорт, и от архива на Яд Вашем — имената на шестимата концлагеристи, които Хот беше взел от Дахау: Янек Либерман, Аврам Брихтер, Ицхак Еделщайн, Ицхак Вайс, Ерик Блум, Марк Весер, първите четирима евреи, последните двама съответно комунист и хомосексуалист. Нито един от тях не се бе завърнал в лагера; пропаднаха всички опити да проследят съдбата им и да открият дали изобщо са оцелели през войната. Накратко, бяха стигнали до задънена улица.

Именно това беше причината след тези три дни най-накрая да излязат от апартамента на Бен Рои и да се запътят към „Кфар Шаул“. Защото единствената възможност, която им оставаше, бе в продължилото си цял живот издирване на Хот, Хана Шлегел също по някакъв начин да беше открила Менората. И на свой ред да беше предала тази информация на брат си Исак.

— Губим си скапаното време — мърмореше Бен Рои, докато караше към болницата. — Този тип не е проговарял от петнайсет години. Мозъкът му е като варено зеле.

Но това беше единствената останала им възможност.

 

 

Както се бяха уговорили по телефона, влязоха в северното крило на психогериатричния център, където ги посрещна доктор Гилда Нисим, същата, която беше ескортирала Бен Рои и при първото му посещение. Тя ги поздрави с неособено дружелюбно кимване, изгледа Лейла подозрително и ги поведе през стъклената врата по меко осветения коридор. Обувките им скърцаха по излъскания мраморен под, а климатиците над главите им изпълваха въздуха с призрачни шепнещи звуци. Когато стигнаха до стаята на Шлегел, лекарката им изнесе кратка лекция, осведоми ги, че след предишното посещение на Бен Рои пациентът й е бил извънредно разстроен, че няма да позволи повече да го тревожат по този начин и че разполагат с петнайсет минути и нито секунда повече. След това отвори вратата и отстъпи встрани. Бен Рои влезе; Лейла се поколеба, но го последва. Доктор Нисим понечи да отвори уста, може би за още някакви инструкции, но Бен Рои се обърна, изрече едно рязко „Благодаря“ и затвори вратата под носа й.

— Шибана интригантка — измърмори.

Стаята не беше променена от последното му посещение насам: леглото, масата, рисунките с пастел по стените и облеченият в пижама тънък като плашило Исак Шлегел в креслото до прозореца, вперил поглед във все същата книга с окъсана корица в скута си. Бен Рои взе един стол и седна пред него. Лейла остана права и заоглежда стените с многобройните рисунки на менората.

— Господин Шлегел, извинявам се, че ви безпокоя отново — започна детективът направо, — но трябва да ви попитам още нещо. За сестра ви Хана.

Опита се да звучи спокойно и дружелюбно, за да не изплаши стария човек. Не успя. В момента, когато чу гласа му, Шлегел отвори уплашено очи и започна да се люлее напред-назад на стола си, да стиска и да пуска гърба на книгата, да стене едва чуто. Бен Рои прехапа устни. Не беше в настроение за подобни неща.

— Не се страхувайте — каза и се насили да изобрази на лицето си съчувстваща усмивка. — Няма да ви направим нищо лошо. Просто трябва да говорим с вас. Няма да стоим много, обещавам ви.

Опитът му да го успокои отново постигна обратния ефект. Стоновете станаха по-силни, а люлеенето още по-отчетливо.

— Господин Шлегел, знам, че не ви е лесно, и съжалявам, че толкова ви разтревожих преди, но е извънредно…

Шлегел стисна ръката си в юмрук и я вдигна пред лицето си като боксьор, опитващ се да се предпази от серия удари, стоновете му преминаха във високочестотен вой, който изпълни стаята. Бен Рои направи раздразнена гримаса и сам сви ядно юмруци.

— Шлегел, вижте, знам, че…

— За бога! — Лейла се приближи и убийствено изгледа детектива, все едно му казваше: „Какво ти става, по дяволите?“, след което приклекна до стареца и взе единия му юмрук в дланите си. — Шшшт — прошепна нежно и помилва бледата прозрачна кожа. — Няма страшно. Няма страшно. Успокой се.

Почти веднага пристъпът утихна, люлеенето постепенно намаля и воят се превърна в ниско мъркане, като от хладилник или компютър.

— Ето така — тихо одобри тя и продължи да гали ръката на стария човек. — Няма нищо страшно. Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.

Бен Рои я наблюдаваше с известна неувереност, сякаш смутен и объркан от тази проява на нежност; сетне извади манерката си, облегна се и отпи бърза глътка. Лейла продължи да говори на стареца, да го успокоява, утешава, да му тананика старата приспивна песничка, с която баща й я слагаше да си ляга, когато беше малка, докато човекът най-накрая се успокои напълно и замъглените му сиви очи се сведоха към ръката й, която държеше неговата в скута му. Лейла му даде още половин минута, реши, че повече едва ли ще постигне, премести се и застана точно пред него с гръб към Бен Рои.

— Исак — каза нежно, почти като шепот, — трябва ни помощта ти. Ще ни помогнеш ли?

Зад нея Бен Рои изсумтя презрително. Тя не му обърна внимание, съсредоточила цялото си внимание върху съсухрената фигура пред себе си.

— Ще ни разкажеш ли за Менората, Исак? Ти си я видял, нали? Ти и Хана. В съборената крепост. Като на рисунките. Помниш ли? В Кастеломбре. Когато бяхте малки.

Шлегел просто продължи да гледа книгата си. Лъч ранна утринна светлина освети скелетоподобното му лице. От ноздрите му продължаваше да излиза тихо хъмкане.

— Исак, моля те — тя стисна ръката му в безмълвна молба да й проговори. — Опитваме се да намерим Менората. Да я опазим. Знаеш ли къде е? Знаеш ли какво е станало с нея?

Нищо.

Попита го още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, като през цялото време се опитваше да не дава воля на безсилието и яда си. И когато за пореден път не получи нито отговор, нито поне някакъв знак за разбиране и комуникация, въздъхна, свали ръката си от неговата и обори глава, признавайки, че Бен Рои е бил прав, че е било загуба на време.

— Жълто.

Не беше дори шепот; по-скоро леко раздвижване на въздуха около устните на Шлегел, което може и да беше, но може и да не беше някаква дума. Лейла вдигна глава с мисълта, че си е въобразила. Старецът продължаваше да се взира в книгата си.

— Жълто.

Този път думата беше по-силна, макар и все още толкова тиха, че едва се чу. Лейла усети как зад гърба й Бен Рои се напряга и се навежда напред.

Посегна и отново взе ръката на Шлегел.

— Кое е жълто, Исак? Какво искаш да кажеш.

Старецът бавно вдигна глава. Задържа погледа на Лейла за момент, очите му светнаха леко като ярка светлина, видяна през матирано стъкло. След това измъкна ръката си от нейната, вдигна я и насочи треперещ показалец нагоре и надясно към четирите рисунки, изобразяващи арката в Кастеломбре, и по средата петата, на която беше нарисувана седмораменната Менора.

— Жълто — прошепна за трети път и цялото му тяло потрепери от усилието, което му струваше думата.

— Какво значи „жълто“? — Бен Рои се беше приближил толкова, че коленете му се опираха в гърба на Лейла. — Менората ли е жълта?

Старецът продължи да сочи още дълго време, след което свали ръка и стисна здраво книгата.

— Гледайте жълтото.

Лейла се извърна леко и погледна въпросително Бен Рои, след което вдигна глава, погледна стареца право в лицето и отново хвана ръката му.

— Хана ли ти го каза, Исак? Хана ли ти каза това?

Шлегел мачкаше книгата, огъваше я, кривеше корицата й.

— Гледайте жълтото — повтори.

— Ама какво има предвид? — гласът на Бен Рои беше рязък, силен. — Кое жълто?

Шлегел не каза нищо, само продължи да мачка книгата.

— Жълтата рисунка ли? — настоя детективът. — Това ли иска да каже? Да гледаме жълтата рисунка? Рисунката на Менората ли?

Настъпи мълчание, след това се чу търкане на дърво по линолеум, защото Бен Рои премести стола си, стана, отиде до рисунката с Менората. Впери поглед в нея и затърси някакво скрито значение в простия, изрисуван с жълт пастел образ. Нищо. Свали рисунката от стената и погледна гърба й.

Чист. Хвърли поглед към Лейла, и тръгна из стаята да огледа останалите рисунки на менората. Свали ги всичките от стените, с все по-ядосани движения. Пак нищо. Шлегел само гледаше в скута си.

— Исак, моля те! — прошепна Лейла и обви ръцете му със своите. — Какво е имала предвид Хана? Какво е искала да ни кажеш? Моля те, Исак, помогни ни. Моля те!

Отнасяше се, усещаше го, потъваше обратно в себе си. Продължи да го умолява, да стиска ръцете му, да мачка нежно костеливите длани, като че ли така щеше да изкопчи от него последното парче информация. Но моментът беше отминал и тя изстена безсилно, подпря се на пети и, клатейки глава, се загледа в тавана.

Бен Рои удари стената с юмрук.

— Мамка му.

 

 

После, докато двамата вървяха в унило мълчание през двора на болницата и се чуваха само немелодичното чуруликане на птиците в боровете и кипарисите и някъде отляво далечното потракване на топчето за пинг-понг, Бен Рои се опита да се съсредоточи, да реши какъв ще бъде следващият им ход, как, по дяволите, да накара всичко да тръгне.

С изключение на някоя и друга открадната минута, през последните седемдесет и два часа почти не беше спал. Беше скапан, по-скапан, отколкото изобщо си беше мислил, че може да бъде, всичко в главата му беше толкова объркано и замъглено, че вече изобщо не беше сигурен какво, по дяволите, прави, нито защо го прави. Преди три дни всичко изглеждаше толкова ясно: статията, интервютата, афтършейвът — всичко съвпадаше, всичко се връзваше. Да я държи под око, да я наблюдава, да я чака да се пропука. Но тя не се беше пропукала — тя също беше прекалено умна, прекалено добре се владееше — и затова, противно на волята си започваше да се съмнява, да се чуди дали пък не грешеше (начинът, по който току-що се беше отнесла с Шлегел… можеше ли някой като нея…). Разбира се, спазмите в стомаха не преминаваха — Господи, и то какви спазми! — но можеше ли да им вярва?

Можеше ли да вярва на себе си? Не знаеше, вече просто не знаеше. И никога нямаше да узнае, освен ако не откриеха Менората. Тогава тя щеше…

— Сега какво ще правим?

— Хмм? — Бен Рои продължаваше да тъне в мислите си.

— Сега какво ще правим? — повтори Лейла.

Той тръсна глава и се опита да се върне в настоящето.

— Ще се молим онзи мухльо Халифа да открие нещо.

— Ами ако не открие.

— Тогава започваме пак да звъним на тоя и на оня. И ще звъним, докато не намерим каквото ни трябва.

Той забави крачка и я погледна, със зеници свити от подозрение и неприязън, преди отново да поеме надолу по хълма. Лейла вървеше по петите му. Излязоха от двора на болницата, качиха се в беемвето му и подкараха към главното шосе към централен Йерусалим. Малко преди да тръгнат, Лейла зърна за миг син сааб, паркиран в безистена пред някакъв античен гараж на ъгъла срещу болницата. Шофьорът се беше навел над волана и очевидно гледаше право към тях. Всичко стана само за част от секундата, те отминаха и продължиха към града.

Зад тях Ави Щайнер запали двигателя на сааба.

— Добре, значи отново са се раздвижили — измърмори в уоки-токито си. — Канфей Нешарим, на изток. Тръгвам след тях.

Даде на първа, включи се в движението и си проправи път между колите, докато се озова точно зад тях.