Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (50)

Израел, летище „Бен Гурион“

Приятелят туристически агент на Лейла й беше запазил билет за обедния полет на „Бритиш Еъруейз“ до лондонското летище „Хийтроу“. Имаше и по-ранен полет на „Ел Ал“, но беше по-скъп и освен това Лейла си беше поставила като принцип никога да не лети с израелския национален превозвач. Затова беше предпочела по-късния и така или иначе по-евтин полет. Шофьорът й Камел я беше оставил на „Бен Гурион“ в осем и половина сутринта, на основния паркинг на летището, точно пред огромната скулптура на менора, изработена от самия Салвадор Дали. Беше по-намусен отвсякога и след като се увери, че Лейла и багажът й са вън от колата, тресна дясната врата и подкара, без дори да каже „довиждане“.

— Майната ти и на тебе — измърмори тя, след като колата изчезна зад ъгъла.

Провери си паспорта и билета и както всеки път, когато идваше на летището, впери поглед в сюрреалистичната менора с провиснали рамена и лъскава вълниста повърхност, създаваща впечатление, че целият свещник бавно се топи. В качеството й на емблема на „Воините на Давид“, размахвана всеки път, когато окупираха поредното парче арабска земя, този символ й навяваше особено неприятни спомени. Но в същото време въпреки самата себе си го намираше за странно хипнотичен — плавната му симетрия, начинът, по който рамената му се издигаха настрани и нагоре, сякаш протегнати за прегръдка с небето. Миналата година беше попаднала на статия за неимоверно голямото й значение за евреите, затова как в древни времена, преди през 70 година да бъде отнесена от римляните, менората е била най-таченият от всички свещени предмети в Храма. Сега, докато гледаше произведението на Дали с личното му посвещение: „На теб, народе на Израел, богоизбран народе“, изпита едновременно неприязън и ирационално чувство за обвързаност. Също като чувствата й към Хар Цион, както нерядко си мислеше. Погледа скулптурата още малко, взе си чантата и пое към залата за заминаващи.

Излизането от Израел винаги беше сложно начинание. Вече не броеше колко пъти едва не си беше изпускала полета — както и случаите, когато наистина го беше изпускала — заради израелските служби за сигурност, които преравяха багажа й с усърдието и упоритостта на добермани, подлагаха я на безкрайни разпити накъде е тръгнала, защо е тръгнала, с кого ще се среща и кога ще се връща — в общи линии за цялото й пътуване, а за всеки случай и куп допълнителни въпроси за семейството й, приятелите, колегите, професионалния и личния й живот. „Разполагате с достатъчно информация, за да ми напишете шибаната биография“ — беше се озъбила веднъж на разпитващия, което обаче само й беше осигурило още доста минути досаден разпит.

Същото се случваше и с останалите палестинци на летището — подозрения, тормоз, умишлени пречки. Подозираше обаче, че при нея нещата са най-зле заради репутацията й като журналист. „Бъди сигурна, че имат цяло досие за теб беше й казала веднъж полу на шега Нуха, — и когато се появиш, на екрана цъфва червен надпис «На тази кучка — пълна програма по ебаване»“

Гледаше да си улеснява живота максимално, винаги пристигаше час и половина преди часа за чекиране и ограничаваше багажа си само до най-необходимото — никакви бележници с адреси, никаква антиизраелска литература и съвсем никакви електроуреди (с единственото неизбежно изключение за мобилния телефон). Но всичко винаги протичаше по един и същи начин, както стана и днес. Беше първата, която влезе да се чекира, и последната, която се качи на борда, телефонът й, както винаги, бе скрупульозно изследван от някакъв самоук експерт по взривни устройства, който случайно-нарочно беше успял да изтрие всичките й номера. („Какъв е смисълът? — винаги й се щеше да изкрещи. — Та нали единствените, които слагат бомби в телефоните, са самите шибани израелци!“)

Едва когато най-после се настани на мястото си — беше помолила за място до прозореца или до пътеката, но както винаги беше получила в средата — и разтвори книгата за историята на катарите, която си беше купила предишния ден, изпита слабо удовлетворение от факта, че изобщо се беше качила на самолета. Напускането на Израел беше трудно, но не представляваше нищо в сравнение със завръщането в шибаната страна.