Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен (56)

Египет — между Луксор и Кайро

Халифа отпиваше изстиналото кафе от пластмасовата чаша в самолета, дъвчеше някаква бисквита и гледаше миниатюрния свят отдолу през илюминатора. Гледката беше впечатляваща — Нил, обработените земи, нагънатото жълто одеяло на Арабската пустиня — и при други обстоятелства щеше през цялото време да наблюдава тази красота с широко отворени очи. Все пак летеше със самолет за втори път през живота си и определено нямаше по-хубав начин да се наслади на природното чудо Египет, на изключителния контраст между живот и пустота — Кемет и Дешрет, както ги наричаха древните, Черната земя и Червената земя, — на тази гледка от високо, простираща се от хоризонт до хоризонт като огромна разгъната карта. Но тази сутрин мислите му бяха заети с други неща и след като погледа малко през илюминатора, отклони очи, изпи кафето си и се зае с непосредствените задачи.

Искаше да дойде в Кайро още вчера следобед, веднага след като говори с Бен Рои. Но за съжаление етикетът в силовите структури повеляваше, че не може ей така, без официално предупреждение да се появи на територията на друг полицейски участък, и докато прескочи всички бюрократични разпоредби, изпусна последния полет до столицата. Това обаче се оказа всяко зло за добро, тъй като успя да свърши малко предварителна работа във връзка със загадъчните господин и госпожа Антон Грац. Работа, която донесе извънредно интересни резултати.

Като начало разбра, че Антон Грац е бизнесмен от средна ръка, занимаващ се с внос на плодове и зеленчуци. Според Бен Рои този Гад или Гец и Грац, който беше заповядал унищожаването на апартамента на Хана Шлегел в Йерусалим, също се занимаваше с плодове. Естествено, Халифа вече беше решил, че Гад или Гец са едно и също лице, но този нов откъс информация осигури абсолютно потвърждение на догадката му.

Също толкова, ако не и още по-интересни бяха сходствата между миналото на семейство Грац и това на приятеля им Пиет Янсен. Също като Янсен и двамата бяха чужденци. Също като Янсен и двамата бяха поискали и бяха получили египетско гражданство през октомври 1945-а. И също като Янсен и двамата сякаш нямаха минало преди тази дата. Откъде бяха дошли, кога и защо, и дали изобщо Грац беше истинското им име — всичко това бяха въпроси, на които Халифа не успя да намери отговори. Колкото повече се задълбаваше, толкова повече придобиваше усещането, че и Янсен, и семейство Грац крият нещо. И колкото повече се убеждаваше в това, толкова повече нарастваше увереността, че и тримата крият едно и също.

Досега обаче най-важната информация, която беше открил — истинско откровение, — засягаше оригиналните молби на господин и госпожа Грац за получаване на египетско гражданство. Документите от онова време неизбежно бяха или унищожени, или изгубени. Но според познатите на Халифа във вътрешното министерство бяха останали основните административни архиви за приемането и последвалото одобрение на въпросните молби. И кой служител беше отговарял за това одобрение? Самият Фарук ал Хаким, човекът, който четири и половина десетилетия по-късно щеше да спре разследването срещу Янсен за убийството на Хана Шлегел. Допълнителното разследване разкри, че Ал Хаким се е занимавал и с молбата за гражданство на Янсен, като именно тогава е била установена първата връзка между двамата. И още по-важно, това предполагаше, че нещото, каквото и да беше то, отпреди октомври 1945-а, което Янсен и Грац толкова отчаяно искаха да укрият, най-вероятно е било известно на Ал Хаким. Това все още не обясняваше защо през 1990-а Ал Хаким така яростно беше защитавал Янсен, но засили убеждението на Халифа, че ключът към убийството на Шлегел и последващото замазване на случая, ключът към всичко, което го тревожеше през последните две седмици, се криеше в онези критични години преди Янсен да пристигне в Египет.

И сега беше тръгнал към може би единствените хора, в чиято власт беше да хвърлят някаква светлина върху тези години.

Докато самолетът се спускаше към вътрешния терминал на летището в Кайро, а руините на Сакара се изнизваха бавно отдолу като гледани през дълбока бистра вода, Халифа затвори очи и се помоли пътуването му да не се окаже загуба на време; да се прибере довечера в Луксор с някаква ясна представа какво изобщо става, по дяволите.

Ел Маади, предградието на Кайро, където живееше семейство Грац, се намираше в южния край на града. Спокоен зелен квартал, предпочитан от дипломати, изгнаници от други държави и богати бизнесмени. Скъпите вили и озеленените с акации и евкалипти прави улици бяха на светлинни години разстояние от мизерията и бандитизма, характеризиращи по-голямата част от столицата на Египет.

Халифа пристигна точно по обяд с метрото от центъра на града. На улица „Ораби“ попита за посоката някакъв продавач на фъстъци близо до станцията на метрото и след десет минути пристигна пред блока на семейство Грац — голяма сграда от розов камък с климатици по стените, подземен гараж и обществен телефон на отсрещната страна на улицата, чийто номер беше фигурирал толкова пъти в телефонните сметки на Пиет Янсен.

Постоя малко на стълбището, потиснат от мисълта, че колкото и усилено да се труди, ако ще и до края на живота си, никога няма да може да си позволи да живее на подобно място. След това захвърли недопушената клеопатра, мина през стъкленото фоайе и взе асансьора до третия етаж. Апартаментът на Грац се намираше по средата на ярко осветения коридор, вратата му беше от лакирано дърво и в средата като голям и крив слонски бивник стърчеше бронзово клепало, а до него съответстващ бронзов капак на отвор за писма. Детективът се поколеба, защото знаеше, че онова, което ще последва, или ще направи пробив в разследването, или ще го закопае окончателно. Пое си дълбоко дъх и посегна към клепалото. Но преди пръстите му да го докоснат, му хрумна нещо друго и затова отпусна ръка, коленичи и внимателно повдигна капака на отвора за писма. През правоъгълния процеп различи полутъмно, застлано с килим антре, много чисто и подредено, с врати на стаи от двете страни. От една от тях, кухня, ако се съдеше по тракането на чинии и едва видимия ъгъл на хладилник до вратата — се чуваше тиха музика, радио или касетофон, и още по-тихи стъпки на човек. Долепи ухо до отвора, за да е сигурен, че не си въобразява, след което, уверен, че наистина е чул движение, стана, хвана клепалото и почука силно три пъти.

Преброи до десет, не получи отговор и отново почука, този път четири пъти. Пак никой не се обади. Клекна и отвори капака, като си помисли, че човекът вътре сигурно е прекалено стар и трудноподвижен и затова му трябва повече време да стигне до вратата.

— Здравейте! — извика. — Има ли някой? Здравейте!

Нищо.

— Господин Грац! Аз съм инспектор Юсуф Халифа от луксорската полиция. От три дни се опитвам да се свържа с вас. Знам, че сте вътре. Моля ви отворете.

Изчака малко и добави:

— Ако не ми отворите, нямам друг избор, освен да приема, че създавате умишлени пречки на полицейско разследване, и да ви арестувам.

Блъфираше, но явно се получи желаният ефект. Откъм кухнята се чу приглушен стон, а след това много бавно и неохотно една ниска и дебела възрастна жена, най-вероятно госпожа Грац, пристъпи в коридора, подпирайки се на метален бастун, и ужасена се загледа в отвора за писма.

— Какво искате от нас? — попита с немощен глас. — Какво сме направили?

Очевидно беше болна: и двата й прасеца бяха увити в дебели превръзки, а кожата на лицето й беше напукана и сивкава като изсъхнал маджун. На Халифа му стана съвестно, че толкова я е разтревожил.

— Няма от какво да се страхувате — отвърна внимателно и успокояващо, доколкото му позволяваше ситуацията. — Не съм тук, за да ви сторя нещо лошо. Просто искам да задам няколко въпроса на вас и на съпруга ви.

Тя поклати глава, кичур бяла коса се измъкна от кока й и падна върху лицето, с което й придаде леко налудничав вид.

— Мъжът ми го няма. Той… излезе.

— Може ли тогава да говоря с вас, госпожо Грац. За вашия приятел Пиет…

— Не! — Тя отстъпи и вдигна бастуна, като да се предпази от нападение. — Не сме направили нищо, казвам ви! Спазваме законите. Плащаме си данъците. Какво искате от нас?

— Казах ви, госпожо Грац, искам да ви задам няколко въпроса. За Пиет Янсен, Фарук ал Хаким…

Като чу второто име, жената се разтрепери, сякаш чифт невидими ръце я бяха сграбчили за раменете и я разтърсваха жестоко.

— Не познаваме никакъв Ал Хаким! — изпищя. — Никога не сме имали нищо общо с него. Защо не ни оставите на мира. Защо ни причинявате това?

— Може ли само…

— Не! Няма да ви пусна, докато мъжът ми го няма. Няма! Няма!

Тя закуцука към кухнята, подпирайки се на стената на коридора.

— Госпожо Грац, моля ви. — Халифа отново беше коленичил пред отвора с пълното съзнание за абсурдния начин, по който провеждаше този разговор, но просто не виждаше какво друго да направи. — Не искам нито да ви плаша, нито да ви сторя нещо лошо. Вярвам обаче, че със съпруга ви притежавате информация за убийството на една израелска жена на име Хана Шлегел.

Ако споменаването на Ал Хаким бе предизвикало силна реакция, то тя се оказа нищо в сравнение с неописуемия ужас, който се появи на лицето на старицата. Тя залитна към стената, хвана се с едната ръка за гърлото, сякаш се задушаваше, а с другата стискаше и пускаше дръжката на бастуна.

— Не знаем нищо — изрече задавено. — Моля ви, не знаем нищо.

— Госпожо Грац…

— Няма да говоря с вас. Не и докато го няма мъжа ми. Не можете да ме накарате! Не можете!

Тя се разплака, тялото й се разтърси от конвулсии, от очите й потекоха сълзи. Халифа остана на колене още секунда, след което въздъхна, пусна капака за писма, изправи се и изтупа коленете си.

Нямаше смисъл да я притиска повече. Беше прекалено разстроена. Каквото и да знаеше за Хана Шлегел — а тя определено знаеше нещо, — нямаше да му го каже в сегашното си състояние. Някои негови колеги просто щяха да избият вратата и да я отведат в ареста, но той не можеше да го направи. Запали цигара, дръпна няколко пъти и отново коленичи и повдигна капака.

— Госпожо Грац, кога ще се прибере съпругът ви?

Тя не отговори.

— Госпожо Грац?

Старицата измърмори нещо неразбираемо.

— Моля?

— В пет часа.

Халифа си погледна часовника. След четири часа и половина.

— И е сигурно, че тогава ще си е вкъщи?

Тя кимна немощно.

— Добре — отвърна след кратка пауза. — Ще дойда пак. Моля ви кажете на съпруга си да ме чака.

Зачуди се дали да не добави „и без номера“, но не се сети какви номера биха могли да му извъртят и затова пусна капака, изправи се и пое към асансьора. На половината път чу зад гърба си отчаяния й треперещ глас.

— Защо ни преследвате така? Та те са и ваши врагове, знаете го. Защо им помагате? Защо? Защо?

Халифа забави крачка, зачуди се дали да не се върне да я пита какво има предвид, но размисли, влезе в асансьора и натисна копчето за приземния етаж. Нещата не се бяха развили както беше очаквал.

След като той си отиде, старицата стоя така в коридора още доста време, след което бавно закуцука към хола в дъното на апартамента. Зад вратата я чакаше дребен старец с изправена стойка, тънки мустачки и сбръчкано сипаничаво лице като изсушен плод. Беше прибрал ръцете си плътно до бедрата все едно застанал за почест на парад. Тя отиде при него, а той разтвори ръце и нежно я прегърна.

— Стига, миличка, стига — каза й тихо на немски. — Справи се много добре. Стига. Стига.

— Те знаят — изплака тя. — Знаят всичко.

— Да. Явно знаят.

Притисна я силно и започна да гали главата и гърба й в опит да я успокои, след това я пусна, подхвана падналия върху лицето й бял кичур и го втъкна обратно в кока й.

— Винаги сме знаели, че може да се стигне дотук — каза тихо. — Глупаво беше да мислим, че ще продължи вечно. Но досега бяхме щастливи. Това е важното. Нали бяхме щастливи?

Тя кимна немощно.

— Любимото ми момиче. Прекрасната ми Инга.

Старецът бръкна в джоба си, извади носна кърпичка и попи сълзите по лицето й.

— Иди сега и си облечи роклята, а аз ще оправя останалото. Няма смисъл повече да се размотаваме тук, нали така? Трябва да сме готови, когато дойдат.